България - Строители и рушители

Възхождащата през 19-и век българска национална идея, която сама по себе си е вид религия, готова да роди своите мъченици, и християнската религия са дотолкова слети в съзнанието на българите... , че понякога е трудно да кажем къде свършва едната и къде започва другата. Какво например е борбата за църковна независимост? Хладният наблюдател би казал, че това е просто употреба на църквата като инструмент в борбата за национална независимост. В съзнанието на участниците в тази борба това не е така. За тях тържеството на българщината е тържество и на вярата, и обратно.
Трябва да знаем това, за да си обясним защо Левски заема специално място в националния ни пантеон. Той е самотен на върха, на място, което не може да бъде споделено с друг. Левски повтаря саможертвата на Христос, макар и в името на далеч по-скромна цел – спасението на един народ.
Левски принадлежи на църквата и формално. За нас той продължава да е Дяконът, въпреки че е захвърлил расото. Самият той подхожда към своята дейност с религиозна страст. Такъв е и неговият аскетизъм. Никъде около него не се чува името на жена – освен това на майка му. Трапезата му е оскъдна. „Аз искам отечеството ми да се освободи, пък след това, ако щат, да ме пратят да паса патките” – колцина от нас биха казали тези думи с ръка на сърцето?
Затова в българското национално съзнание Левски е не само „най-големият българин, най-честният, най-чистият, в чийто живот няма никаква сянка, няма ни най-малко петънце” (Ив. Унджиев). В това съзнание Левски е христоподобен, вторият след Христос, Апостола на свободата. За разлика от Ботев например, който, при цялата му революционна и интелектуална мощ, се възприема като светско лице.
Това е и причината, по която властта по време на комунистическия режим се чувстваше неуютно в присъствието на Левски. Тази част от неговата същност не можеше да бъде приета от нея, но от друга страна, не можеше и да бъде официално отхвърлена. Затова тихомълком му бе отредено мястото на обикновен революционер, при това – не успял да надхвърли в мисленето си равнището на буржоазен демократ. Сиреч, революционер втора категория. Предполагаемият му гроб – чието проучване би трябвало да се превърне в национален въпрос – беше равнодушно затрит, и този факт е премълчаван гузно и досега.
Днес, толкова години след неговата смърт, въпросът, който трябва да си задаваме при честването на Апостола е: достойни ли сме за неговата саможертва? Предварително знаем, че този отговор ще бъде отрицателен. Но задаването му поне ще бъде знак и уверение, че полагаме усилия, за да я заслужим.

< Предишна		Следваща >