Свят - Русия

В края на миналата седмица стана известно, че руският президент Медведев се обърнал към своите поданици по повод Деня за почитане паметта на жертвите на политически репресии. Като модерен и динамичен политик бившият шеф на Газпром използвал за целта своя блог, убеден навярно, че по този начин видеопосланието му ще достигне до най-голям брой руснаци, заседнали пред своите компютри и из най-затънтените кътчета на великата северна страна.
Незабавно световните агенции разпространиха като новина от първостепенно значение главните акценти от президентското обръщение. Случи се да съм на дълъг път и така можах цял ден да следя новинарските емисии на световната служба на Би Би Си, на големите германски радиостанции, а по-късно и онлайн изданията от “Шпигел” през “Ди Велт” та чак оттатък океана.
Задъхано и на всеки кръгъл час се съобщаваше едва ли не сензационната новина – руският президент осъдил сталинските репресии и заявил, че няма оправдание за престъпленията от миналото. Почти нескритото вълнение, възхищението от смелия акт на руския президент, очакванията, че се случва нещо ново и обнадеждаващо нямаха край.
Припомням за разсеяните, че не се намираме в 1956-а, нито в 1965-а нито дори в 1989-а година. „На двора”, както се казва на езика на Пушкин, Гогол и Дмитрий Медведев, е лето Господне две хиляди и девето.
Нека направим един мислен експеримент.
Можем ли да си представим 20 години след рухването на Третия райх светът да възприеме като сензация и повод за благи надежди изказване на германския президент, че Хитлер е злодей, защото е изтребил милиони свои съграждани, че няма оправдание за репресиите и терора? При това, описвайки най-красноречиво ужаса, в който е живял неговият народ, той да представи злодеянията едва ли не като природна катастрофа, сгромолясала се изневиделица над страната? Да не пророни и дума за идеологията, направила възможен терора, за партията, която масово и безмилостно го е организирала и провеждала, за организацията от шпиони, палачи и мъчители, в чиито редове е служил неговият предшественик на президентския пост?
Мислимо ли би било този хипотетичен германски президент да говори в своето послание само за злодеянията, „от които са пострадали всички народи в нашата страна”, и да не спомене с нито една дума милионите изтребени, затворени и изтлели в германски концлагери граждани на близки и далечни страни? Да не се поклони и пред тези жертви и да не помоли за прошка съседните „пострадали” народи?
Сигурен съм, че на горния експеримент е съдено да си остане завинаги в областта на политическата фантастика.
В какъв свят живеем, питам се тези дни аз, и с каква страна на изток от Полша се налага да делим един континент, щом изказване на нейния държавен глава на най-ниското ниво по скалата на естествените норми на хуманността и принципите на човешкото общежитие може да се превърне в световна сензация и основа за розови мечтания?

Свят - Русия

Сто и четиридесет години изминаха от рождението на дядо Ленин. На същия Ленин, чийто младенчески херувимски образ - с къдриците - бе запечатан на някогашните пионерски значки и чието плешиво кубе ни озарява до днес от мавзолея на Червения площад. Някои демократи от мъка и безсилие все повтарят, че той самият въобще не искал да влезе в Мавзолея, а бил молил да бъде погребан до майка си във Волковското гробище. Появиха се даже аргументи, че Ленин се чувствал неуютно в саркофага. На мен ми се струва, че милионите жертви на Гражданската война, на глада и на ЧеКа са достатъчно основание за потомците да не се ръководят от съображения, свързани с личния комфорт на болшевишкия вожд. Все пак, никой не прояви интерес към последното желание на нацистките главатари, екзекутирани в Нюрнберг.

Защо, прочее, така и не можем да се отървем от мумията на "първия сокол - Ленин" * ? Работата не потръгва и това си е. Не потръгна даже при антикомуниста Елцин, още по-малко ще потръгне сега при чекистите. Мавзолеят - това е гранитния калъф на мита за СССР. Митът за страната, в която все пак имало толкова много хубави неща: печени картофки, пионерски огньове, въздушни балони, Артек, сладолед ескимо и червени байрачета. Митът за това, че "... всяко дете там на училище ходи, и е винаги старецът сит".

Все още помня баладата за малкото индийско момче, което побягнало от своя зъл господар, за да намери убежище при добрия чичко Ленин. "Той живее далеко, далеко, зад снежните планини, които водят като стъпала към небето, в града с големите къщи и неговите хора го зоват Ленин". А може ли нещо да се мери със стихотворението на Константин Симонов за онзи момък от остров Ява, който в затвора, в нощта преди разстрела, "окован във вериги се надигна на колене от пода и с кръв надраска по стената: Ленин". Тоест, имаме работа с планетарен мит. И ако Григорий Явлински, преди изборите в 1996 г. на въпрос за погребението на Ленин, отговори: "Ленин нека го погребат нашите деца", заради политическата конюнктура и заради левия електорат, ако Елцин се боеше от комунистически бунт след изнасянето на Ленин от Мавзолея, то основата на планетарния мит е много по-дълбока и по-опасна.

Впрочем, на нашите издигнали се до "консуматорското общество" чекисти, Ленин абсолютно не им е необходим. Те не се канят да преселват бедняците от комуналките в своите вили. Физически никой не се е катерил на Мавзолея от началото на 90-те години насам. Но безгрижният и безсмислен патос на съветската самоувереност се основава на този мавзолей. Не е по силите на чекистите, подвизавали се в КГБ, да заличат онези 70 години, от 1917 г. до горбачовата перестройка.

Това, разбира се, не можеше да извърши и Хрушчов, възстановяващ "ленинските норми на живот". Не можеше и Горбачов, който говореше за "социалистическия избор на дядо си." Не можеше и Михаил Шатров в легендарната си перестроечна пиеса "Дальше, дальше, дальше..." Те всички се опитваха да прогонват сталинизма чрез ленинизма, защото без тази опорна точка се рушеше всичко: историята, миналото, паметта и цялото им светоусещане. А никой не може да отрече зверствата на Ленин: съществува и "Архипелаг Гулаг" и "Черната книга на комунизма", и дори филмът "Чекистът". Но една лъжа се наслагва върху друга лъжа, просто защото съветската действителност не ни дава други опори и друг строителен материал.

Ленин, като ловък, талантлив, жесток и безжалостен политик, когато трябва - циник, когато трябва - фанатик, не стесняващ се в своите статии прямо да говори за "масов терор", се оказва нужен на мнозина като посредник между комуната и "социалната държава".

Днешните първокласници го бъркат с царе и императори, но паметниците му си стоят по цялата страна, защото те могат да бъдат изхвърлени на бунището само заедно с цялото съветско минало. Тогава дори и на западните социалисти би им се наложило да се откажат и от червените знамена, и от участието в политиката: щом "човешкото лице" е невъзможно, тогава на социализмът му остава единствено тоталитарната мутра.

Не са готови да отхвърлят Ленин дори трескаво вкопчилите се в "братството" и "равенството" европейци. Лениновите Соловки и сталинската Колима, зловещият остров на Фидел, севернокорейската барака и китайската зона - това са все твърдини, охраняващи илюзиите и заблудите на човечеството.

* - откъс от съветската митологична песен "Два сокола", по стихове на Исаковски:

"Первый сокол - Ленин,

Второй сокол - Сталин,

Возле них кружились

Соколята стаей...".

Свят - Русия

През уикенда Истанбул стана сцена на историческа обществена проява: за пръв път от Геноцида в Османската империя през 1915 година, турски граждани почетоха публично паметта на изтребените, депортирани и тероризирани арменци

На 24 април, денят на който в Цариград преди 95 години започват погромите и арестите на арменски нотабили и интелектуалци, неколкостотин души – както съобщават медиите – са приседнали мълчаливо на калдъръма на площад Таксим и сред свещи и червени карамфили са положили черно платно с надпис „Тази болка е и наша болка, наша обща мъка”.

Свят - Русия

Трагедията на Полша, печалбата на Русия

Самолетната катастрофа, в която загинаха полският президент и още 95 души, е трагедия за полския народ и загуба на добър приятел за САЩ. За съседа на Полша – Русия, обаче това е възможност да наложи отново своята хегемония над Източна Европа, както по време на Желязната завеса.

Защото руската мечка се завърна. Като вдигнал се от ковчега Дракула, тя тръгна наперено по света, след като отдавна я мислехме за умряла и погребана. А безпомощните действия на президента Обама на международната сцена дават на авторитарното руско ръководство уникалния шанс да разшири своята мощ – и постепенно да намали нашата.