Свят - Песни и танци на народите

Strasbourg, 30.07.2010 – PACE’s rapporteur on the death penalty has called on Thailand to abolish capital punishment, where more than 70 per cent of death row prisoners face execution for drug-related offences. Speaking in Bangkok at a seminar on “Drugs and the death penalty”, Renate Wohlwend (Liechtenstein, EPP/CD) pointed out that drug-related cases were particularly prone to human error and manipulation, leading to miscarriages of justice. There was no evidence the threat of execution had any deterrent effect on drug trafficking, sales or usage, she said.

“The naïve, young and foreign often find themselves facing death for foolishly flouting drug laws – scapegoats for a network which they had no hand in creating,” said Mrs Wohlwend. Unlike murderers, subject to the same drastic penalty, drug offenders did not normally intend their actions to result in anyone’s death.

She pointed out that the first principle of Buddhism, overwhelmingly the main religion in Thailand, was respect for human life. European countries had succeeded in outlawing the death penalty even when “public opinion” appeared to favour it, she said.

Thailand is one of only 25 countries worldwide still carrying out executions, and among only a handful that impose the death penalty for drug offences. Two drug traffickers were executed by lethal injection in August 2009, the first executions in six years.

Referring to two executions this week in Japan, which holds observer status with the Council of Europe, Mrs Wohlwend said she was disappointed that these were overseen by a Justice Minister, Keiko Chiba, who used to chair the Japanese parliament’s abolitionist caucus. However, she added: “I hope that the Minister’s thoughtful remarks – according to the media – on the need for a thorough debate on the death penalty in Japan are quickly followed by concrete actions.”

Свят - Еврозона

Моника Марон ^*

„Християнството без съмнение принадлежи към Германия. Юдаизмът принадлежи без съмнение към Германия. Това е нашата християнско-юдейска традиция. Но междувременно и ислямът принадлежи към Германия“.

 Бундеспрезидентът Кристиан Вулф 

Горното бе най-категоричното послание в речта на Бундеспрезидента за 20-тия юбилей от възстановяването на германското единство. Четейки го на човек му спира дъхът. Какво общо има ислямът с германската история, с германския националсоциализъм, с германското разделение и германското обединение та да е уместно да стане централна тема на речта на държавния глава по случай един така наситен с историческо значение празник – Деня на германското единство?

Нека се запитаме преди всичко: наистина ли ислямът принадлежи към Германия? Към исляма принадлежат шариата, потискането на жените и на свободата на мнението и словото, догмата за единствено правата вяра в единствения бог. Защото Кристиан Вулф не говори за духовния ислям, за религиозността на всеки отделен вярващ, а именно за онзи ислям, който има неприкрито светски и политически претенции и който по никой начин не може да бъде отделен от шариата. Онзи ислям, за който неговите официални представители, когато се отправи някаква критика към него, твърдят, че уж въобще не съществувал. Това е ислямът, който се позовава на своето недостъпно за лаици разнообразие, макар и всичките му разновидности да се реализират в крайна сметка в шариата. Този ислям не принадлежи на Германия и не може да е част от нея.

В Германия живеят четири милиона души от ислямски страни. Колко от тях са вярващи мюсюлмани не е известно. Не е известно също така и колко от тях сега са ужасѐни, че онзи ислям, от който те може би са побягнали, ги настига вече официално в Германия. От скоро в германската административна практика тези мигранти престанаха да бъдат назовавани според своята родина, а според религиозната им принадлежност, която те може би и въобще не изповядват. Те вече не са турци, иранци, ливанци или египтяни, а са просто - мюсюлмани. По тази логика и европейците не би трябвало да се наричат германци, англичани, французи или испанци, а християни или евреи. Разбира се, че не правим това. А защо не?

Защото религията доминира нашия живот само тогава, когато я изберем по свободна воля, защото ни е позволено да бъдем атеисти или да конвертираме по свое желание. Защото не ни заплашват със смърт, ако отстъпим от вярата. Започнем ли обаче да наричаме мюсюлманин всеки родил се като мюсюлманин, това означава, че приемаме закона на исляма, според който всеки си остава, ще не ще, пожизнено мюсюлманин. Този ислям обаче не принадлежи към Германия.

Когато Кристиан Вулф говори за нашата християно-юдейска история и я приравнява с исляма, който бил вече част от Германия, той смесва културната традиция с религията. В нашето понятие за християно-юдейската ни традиция влиза не само религията, но също така и Просвещението и критиката на религията. Нашата християно-юдейска традиция обхваща не само християни и евреи, а всички израснали и вкоренени в тази култура – друговерци и атеисти. Част от нашата християно-юдейска история е и най-голямото ни престъпление: геноцидът над евреите. Това също е оставило върху нас своя отпечатък, преди всички в нашия страх от самите себе си, страх, който очевидно прави някои слепи за други опасности.

Докато ислямът продължава да се противопоставя на своето Просвещение, докато не понася други богове освен своя, докато заплашва друговерци и неверници с помохамеданчване или с подчинение, а отстъпилите от исляма – със смърт, до тогава той не принадлежи към Германия.

Живеещите в Германия мюсюлмани са част от Германия, това е вярно. Както вески, корйто живее тук те се ползват от защитата на Конституцията, която им гарантира и свобода на религията, дотолкова, доколкото религията не влиза в сблъсък с германските закони. Който възприема корана буквално, тъй както е предписано от исляма до ден днешен, няма да може да премине без конфликти през германското всекидневие. Не мога да си представя Кристиан Вулф наистина да е искал да натовари нашите вярващи мюсюлмански съграждани с бремето постоянно да трябва да избират между две валидни, противоречащи си системи: между германската правова държавност и законите на исляма, които, ако наистина ислямът принадлежеше към Германия биха били валидни и тук, както са валидни в Египет, в Саудитска Арабия и отново с все по-голяма сила в Турция.

Към Германия принадлежат правовата държава, равнопоставеността на половете, свободата на изкуството, на мненията, на словото и на религиите, солидарното общество, правото на образование и на възпитание без насилие. Но не и ислямът.

^* Моника Марон е една от най-известните писателки на Германия. Дядо й е конвертирал към християнството евреин, депортиран в Полша и загинал в лагерите на смъртта на национал-социалистите. Израснала в Източен Берлин Моника Марон започва като журналистка, а от средата на 70-те години пише литературни текстове. От 1976 до 1978 г. тя е конспиративен агент на ЩАЗИ. През следващите години Марон се отдалечава все повече от официалната културна политика. Романът й „Летлива пепел“ е едно от първите критични произведения за екологичната катастрофа в някогашната ГДР. Забранен от цензурата, той е отпечатан през 1981 г. на Запад и се превръща в литературна и политическа сензация. 

През 1986 г. Моника Марон емигрира в Западна Германия. Живее в Берлин, носителка е на най-високите немски литературни награди. Автор с оригинална и отличаваща се собствена позиция. Тя е категорично критична към бившата ГДР, безпощадно анализира както комунистическия терор в миналото така и трудно изгладимите следи, които тоталитарната система е оставила в душите и умовете на източногерманците.

Статията е от големия берлински всекидневник Tagesspiegel

Превод и бележка © Милен Радев

Свят - Песни и танци на народите

Неотдавна по ерусалимския канал infolive.tv е излъчено интервю с 84-годишния Шмуел Наар, един от последните ни съвременници, лично преживели Шоа и намерили убежище в Израел. От половин век Шмуел Наар държи малък дюкян за химическо чистене в центъра на Тел Авив.

Записът е направен на 28 април 2008 г. Пред репортера Оливер Рафовиц Наар си спомня родния Солун, разказва за депортацията от Македония, за смъртта и оцеляването в Аушвиц и Берген-Белзен и за това как се живее с такъв товар на плещите.

Свят - Русия

Тази вечер в голямата зала на Академията на изящните изкуства в Берлин заедно с Гьоте Института се проведе подиумна дискусия на тема "На кого принадлежи Кавказ". Вечерта бе открита с близо двучасовия филм на американския режисьор Пол Девлин "Powertrip" - документално разследване за закупуването на Енергийната фирма на Тбилиси от страна на американската компания AES и последвалите провокации на корумпирани политици, провалянето на токоснабдяването на населението и в крайна сметка принуждаването на американците да продадат компанията на руска фирма, която сега държи в ръцете си енергоснабдяването на половин Грузия.