|
|
Единствената грижа на
Комунистическата партия в края на 1989 година и началото на 1990
година е оцеляването - григрижата тя да не бъде ликвидирана и да
не се отнеме нейната легитимност. Защото е много лесно и, разбира
се, съвсем заслужено тя да бъде поставена извън законите и след
това да последва съдебна разправа с лидерите й, които за 45 години
са натрупали много, много грехове. По този повод Висшият съвет на
БКП е единодушен, че трябва да се положат всички възможни усилия,
за да се запази мирното съвместно съществуване между политическите
партии с най-различни платформи. Даже и с помощта на
себеоплюването. По този повод на бял свят се изкарват почти всички
мръсотии, които партията е натворила през последните десетилетия -
като се почне от концентрационните лагери и се свърши с
идеологическите издевателства в науката, изкуството и културата.
И, разбира се, с подтекст: “Всичко това е сторено в миналото. А
тогава - такова беше времето. Всички сме грешни!”
И все в този дух са оправданията:
“Виновни са други, в повечето случаи анархистични елементи,
попаднали случайно в партията. Тя (партията) се разграничава от
тях. Сега партията е за законност, ред и справедливост. А
най-виновен от всички е Тодор Живков. Даже от него са пострадали и
редица партийни дейци...”
Набързо се появява всред активните
борци срещу фашизма специална прослойка - пострадали вследствие на
репресии, проведени по указание на Тодор Живков. Номенклатурни
кадри, които се надпреварваха да издевателстват над българския
народ под предлог, че водят “класова борба”, сега започват да се
кичат с названия от рода “борци срещу тоталитарната система и
срещу живковизма”. Изтъкнати партийни дейци, бивши покорни
изпълнители на заповедите на генералния секретар на гартията, сега
започват публично да се надпреварват и да се самоизтъкват, като
описват с най-големи подробности гаврите, на които били подложени
от правешкия деспот. Те взаимно се оплюват и клеветят в стремежа
си да намерят по-предно място в редиците на пострадалите. И броят
на тези “жертви” с течение на времето расте непрекъснато. Това са
бивши и настоящи министри, членове на ЦК и на Политбюро,
журналисти, писатели, артисти, научни работници и още много други.
По-хитрите от тях не само се жалват, но в писанията им има и едва
доловима нотка на разкаяние, но не искрена, а фалшива.
Даже е направен опит прононсирани
партийни дейци да излязат на преден план като борци срещу
тоталитарната система. А това са хората, които Живков навремето
нарича: “цветът на нацията”, хората, които строят различните
модели на социализма, които навремето физически са ликвидирали
опозицията и немалка част от своите другари, хората, които напълно
съзнателно се опитват да запазят с видоизменени средства жестоката
тоталитарна система.
След 10.11.1989 г. много от старите
партийни лидери са отстранени. Част от тях са дадени под съд за
извършени закононарушения. Но обвиненията са формулирани така
внимателно, и то за маловажни деяния, че наказанията, които им са
определени, не отговарят на онова, което те са извършили. Дълги
години се влачат делата им по съдилищата. Накрая им са наложени
условни присъди, а след това те получават и амнистия.
И така, партията столетница е дала
указание - трябва да се говори за преустройство и за промени, а
всичко да остава постарому. С други думи - пак да се гради
социализъм, но този път с човешки образ; пак старите ръководители
ще си останат лидери, но този път не като политически гаулайтери,
а като икономически босове; пак ще има култ към личността, но този
път към мутрите с бейзболните бухалки и т. н. Изобщо историята се
повтаря, но този път като фарс. За тези промени в мисленето и
поведението населението трябва да бъде подготвено. И с
изпълнението на тази задача се заемат партийните медии. Тя е
формулирана в една програмна редакционна статия, отпечатана на
12.11.1989 г. във в. “Работническо дело”. В нея се казва:
“... Накъде ще върви Партията,
накъде ще върви НР България сега, след промяната на върха?...”
В същата статия е даден и отговорът
на този въпрос, разбира се, от позицията на новото партийно
ръководство:
“... Ние виждаме преустройството в
България единствено и изключително в рамките на социализма, в
името на социализма и по пътя на социализма...”
И, за да бъдат успокоени “широките
народни маси”, на които социализмът в течение на 45 години не е
донесъл нищо добро, а само труд и лишения, в допълнение е казано:
“... Да поставим в центъра на
вниманието човешката личност, човека, неговото благоденствие и
неговото възвисяване... Да бъдат решени всички въпроси,
гарантиращи демократичното устройство на обществото и свободата на
личността върху основата на всестранно развитие на
демокрацията...”
Изобщо целта е: “... Партията да
получи нов кредит от народа, да придобие способност да ръководи
общественото развитие не със силата на властта, а със силата на
авторитета, със силата на таланта, със силата на енергията...”
Заедно с указанията, които се дават
на партийната членска маса, Комунистическата партия задължава
професионалните съюзи да внушават на “трудещите се” търпение,
лоялност към новото правителство и дисциплина. Изпълнявайки това
нареждане, Българските професионални съюзи в своя Декларация от
15.11.1989 г. заявяват:
“... Ние сме убедени, че изходът от
създалата се ситуация трябва да търсим в ... широко демократично
осмисляне на новото решение. България има историческия шанс да
извърши преустройството, без да мине през остри социални
сътресения, за които неизбежно се плаща висока цена!”
В духа на новото време партията
ръководителка дава реабилитация на някои от своите партийни
членове, наказани поради десидентски прояви в миналото (партийно
решение на ЦК на БКП от 13.11.1989 г.. Подменено е почти цялото
Политбюро и ЦК на БКП. Освободени са от Държавния съвет и от
Министерския съвет хора, близки до старото партийно ръководство (с
решение, гласувано на заседание на парламента от 17.11.1989 г.), а
на 3.02.1990 г. е подменен министър-председателят Георги Атанасов
с един от хората, извършили дворцовия преврат от 10.11.1989 г. -
Андрей Луканов.
И докато партията ръководителка се
занимава с възникналите свои сериозни проблеми, опозицията
организира една от първите си големи прояви - провежда под
шефството на Независимите културни клубове и общества голям митинг
в София. В събота, на 18.11.1989 г., на площад “Александър Невски”
се събират 50 хил. граждани, които искат промените в страната да
не бъдат само козметични, а действително да се приключи с
управлението на Комунистическата партия. Тези искания всяват страх
сред управляващите, който ги принуждава да търсят подкрепа сред
своите съюзници. На следващия ден - неделя, 19.11.1989 г.
Управителният съвет на БЗНС (казионен) излиза с Резолюция, в която
се казва:
“... Управителният съвет на БЗНС
високо оценява решенията на Ноемврийските (1989 г.) пленуми на ЦК
на БКП, които са исторически събития в живота на Партията и
народа...”
По-нататък в Резолюцията в
трафаретен стил се говори за “кардинални промени”; за “нов
политически курс”; за “обновление на българската земя единствено и
изключително в рамките на социализма”, че “горещо се приветства
избирането на др. Петър Младенов за генерален секретар на ЦК на
партията и за председател на Държавния съвет, което отговаря на
висшите интереси на страната... и т. н., и т. н. Изобщо едно
голямо политическо падение. В момент, когато тоталитарната партия
пропада, неин мним съюзник й подава ръка, за да я спаси.
Ден по-късно - на 20.11.1989 г.,
Комунистическата партия получава нова подкрепа. Този път с Призив,
отправен от новосформираното независимо студентско дружество на
бившите комсомолски организации в Университета.
Същия ден - 20.11.1989 г., има
заседание на Политбюро на ЦК на БКП. На него е поставена строга и
неотложна задача - всички членове на ЦК да обиколят по-големите
колективи “трудещи се” в районите на страната и да проведат
открити партийни събрания, на които да обяснят станалите в
последно време събития и политиката на партията в тези напрегнати
дни.
Два дни по-късно - на 22.11.1989
г., на ново заседание на Политбюро на ЦК на БКП се вземат някои
други важни решения с популистки характер. Например, да се създаде
специална партийно-държавна комисия, която да разгледа въпросите,
свързани с допуснатите деформации в обществения и стопанския живот
на страната. В случая на закононарушенията, извършени от
партийната номенклатура, се дава приемливото име “деформации”, а
самата комисия, която е под ръководството на Андрей Луканов, не
свършва абсолютно никаква работа. Тя изпълнява само една
камуфлажна роля. На същото заседание е взето решение държавните
представителни резиденции и ловни стопанства да се предадат на
работнически колективи, на здравни заведения, на пионерски
организации, за нуждите на туризма на Българския туристически съюз
и за отдих на гражданите. И от това популистко по своя характер
решение нищо не излиза - “трудещите се” не получават обещаните
сгради, резиденции и ловни стопанства. Те продължават да се
ползват от новите номенклатурни кадри.
В неделя, 26.11.1989 г., е
проведено още едно мероприятие на ЦК на БКП с отвличащ и
заблуждаващ характер. На тази дата се провежда Пленум на
Централния съвет на Българските професионални съюзи. На него е
обявена “независимостта” на сега съществуващите професионални
съюзи, т. е. на официалните, проправителствени такива. Целта е да
бъде запазена богатата материална база и наличните финансови
средства на казионните профсъюзи и те да не станат притежание на
новосъздадената Конфедерация на труда “Подкрепа”, която е под
влиянието на опозицията.
Въпреки голямата пропагандна
дейност на Комунистическата партия, целяща да успокои общественото
мнение, въпреки многобройните отвличащи мероприятия, въпреки
благите обещания за демократични промени, за икономически възход и
за повишаване на жизнения стандарт на населението напрежението
расте. То намира реален израз в проведения голям митинг на
опозицията, състоял се на пл. “Св. Александър Невски” на
10.12.1989 г. На него ораторите представят своите искания.
Основните от тях са във връзка с: отмяна на член 1 от Живковата
конституция (отнасящ се за ръководната роля на БКП); провеждане на
свободни избори; демократично решаване на етническия въпрос; съд и
наказание за извършилите закононарушения по време на тоталитарния
режим; свобода на печата, събранията и митингите; създаване на
нова конституция и др.
Същия ден - 10.12.1989 г., след
като е приключил митингът на опозицията, Политбюро на ЦК на БКП се
събира на извънредно заседание. На него се обсъждат произнесените
от дисидентите речи и предявените от тях искания. Всички говорят
за грозящата партията опасност и взимат решение да продължи
провежданата до този момент политика на успокояване на страстите,
за да не се стигне до конфронтация. Взима се решение за прикриване
следите на извършените злоупотреби с властта и за унищожаване на
злепоставящи служебни материали, преди всичко намиращи се в
архивите на МВР и МНО. Предлага се смяна на досегашното
правителство на Георги Атанасов с някое друго, но задължително
лоялно към Комунистическата партия, за да се възпрепятства
идването на радикално опозиционно правителство на власт. Като
удобна е оценена идеята да се започнат разговори с опозицията за
бъдещо устройство на държавата с цел печелене на време.
Ден по-късно - на 11.12.1989 г., в
резиденция “Бояна” започва Пленум на ЦК на БКП. Доклад на тема “За
състоянието на страната” изнася Петър Младенов. В него той говори
за дълбока деформация в обществото и в системата на управлението,
за стагнация в икономическото развитие на страната, увеличение на
инфлацията и влошаване жизненото равнище на народа, за
застрашително нарастване на външния дълг, за упадък на основните
морални принципи и за намаляване доверието в партията. Подкрепят
изводите му и всички, изказали се на пленума. Някои от
присъстващите (Димитър Стоянов и други) си правят самокритика.
Пленумът решава да изключи Тодор Живков, Милко Балев и Владимир
Живков от партията; да се изработи нов избирателен закон и да се
проведат парламентарни избори през второто тримесечие на 1990 г.;
да се изработи проект за нова конституция; да се прецени
целесъобразността от съществуването на Държавния съвет и да се
свика нов партиен конгрес.
Партийният пленум завършва на
13.12.1990 г. Идва време след това приетите решения да се
изпълняват. Много от тези решения трябва да бъдат узаконени чрез
гласуване в Народното събрание. По този повод на 14.12.1990 г. е
свикана 12-ата сесия на 9-ото народно събрание. Обаче спокойната и
деловата работа на парламента е провалена от свикания на площада
пред Народното събрание митинг на опозиционните партии.
Присъстващите на митинга издигат лозунг за отмяна на член 1 от
Живковата конституция (отнасящ се до ръководната роля на партията
в обществения живот на страната) и за пълно ликвидиране на
тоталитарната система. Първото от тези искания не може да бъде
изпълнено поради формални причини (в конституцията е залегнало
становището, че промени в нея могат да бъдат извършвани след
строго определен срок от време, а не незабавно). А искането за
пълно ликвидиране на тоталитарната система е неприемливо за
правителствените депутати. Поради това Народното събрание изпраща
група депутати (Станко Тодоров, Милена Стамболийска, Благовест
Сендов и Нешка Робева), които да обяснят на митингуващите какъв е
характерът на законодателните ограничения в това отношение
(разбира се, за ликвидиране на тоталитарната система чрез
парламентарно решение и дума не може да става). Но групата
депутати е посрещната от митингуващите с викове: “Оставка!
Оставка! Вън от парламента!” Тогава Петър Младенов оставя
микрофона и се връща в сградата на Народното събрание. Но преди да
прекрачи прага му, той се обръща към придружаващите го и казва
фразата, която по-късно унищожава политическата му кариера:
“По-добре да дойдат танковете!”
Има предвид опасността, която,
разбира се, е съвсем реална, че разгневената тълпа може да нахлуе
в парламента и да се разправи по насилствен път с депутатите и
охраната.
По същото време в парламента Андрей
Луканов се съвещава с група ръководители на опозицията (Желю
Желев, Петър Берон, Ивайло Трифонов и Петко Симеонов). Той ги
увещава да отидат при митингуващите на площада и да ги успокоят.
Опозиционните ръководители приемат внушението. По това време на
площада всичко ври и кипи. Други опизиционни ръководители (начело
с Любомир Собаджиев) агитират сред тълпата за щурм на парламента.
В този решителен миг обаче надделява внушението, направено от
привържениците за мирно разрешаване на конфликта, които апелират
митингуващите да се разотидат. Така с усилията на някои от
ръководителите на СДС е пропусната възможността тоталитарната
система да се разруши. Моментът е напрегнат. В Народното събрание
на 14 и 15.12.1989 г. депутатите обсъждат проблеми и взимат
решения, свързани с успокояване на обстановката. Например
създаване на Комисия по деформациите (не за извършени престъпления
по време на тоталитарния строй, а за “деформациите”). Начело на
комисията е поставен Андрей Луканов. Създадена е и Комисия по
екологичните въпроси. Реабилитирани са осъдените по политически
причини след 1.01.1946 г. (не след 9.09.1944 г., а след година и
няколко месеца по-късно). Обсъжда се и най-важният проблем - този
за отменяне член 1 от Живковата конституция, регламентиращ
ръководната роля на Комунистическата партия в обществения живот на
страната. Но тук системата засича. Споменатата промяна може да
бъде гласувана след едномесечен срок. Така е според изискванията
на конституцията и депутатите се съобразяват с този срок. Но не и
митингуващите пред Народното събрание. Те искат промяната да се
гласува в този същия напрегнат момент. В подкрепа на това искане
на 15.12.1989 г. журналистът Васил Станилов обявява безсрочна
гладна стачка. В обнародваната по този повод декларация той казва:
“... Лично за мен всяка изминала
минута под знака на тоталитаризма е непоносима. Заявявам, че от
днес започвам гладна стачка, докато член 1 не бъде суспендиран или
отменен. Стачката ми е индивидуална. Тя е израз на съгласие с
всички, които се страхуват от нови тактически ходове на БКП, а
същевременно и на убеждението, че до един месец Народното събрание
ще отмени този член. За искреността и почтеността на намерението
си се заклевам...”
Към гладната стачка на Васил
Станилов се присъединяват десетки хора на изкуството и
интелектуалци и я прекратяват на 15 януари 1990 г., когато чл. 1 е
отменен с 10 дни по-рано от обявеното и започват разговорите около
Кръглата маса.
След митинга от 14.12.1989 г. в
Политбюро на ЦК на БКП се формират две гледища за бъдещото
поведение на партията - консервативно и радикално. Представителите
на първото настояват за забавяне легитимирането на опозицията, за
отвличане на общественото внимание с разисквания в Народното
събрание на текста на новата конституция и за отлагане на
парламентарните избори. Обратно, представителите на радикалното
поведение начело с Андрей Луканов и Петър Младенов настояват за
диалог с опозицията, за евентуално включване на нейни
представители в правителството, за бързо насрочване на
парламентарни избори и поставяне икономиката на страната на
пазарна основа. И докато тези две концепции се състезават помежду
си, събитията в другите източноевропейски страни набират скорост.
В ГДР, Чехословакия и Полша са сменени на партийни пленуми и
конгреси старите партийни ръководители и са формирани нови
правителства, а в края на декември 1990 г. в Румъния избухва
истинско народно въоръжено въстание, диктаторът Чаушеску е осъден
на смърт и разстрелян. Съществува опасност събитията в Румъния да
се повтарят и в България. Тези обстоятелства заставят Политбюро на
партията да приеме концепцията за преговори с опозицията. Те
започват на 3.01.1990 г. А преди това партията ръководителка прави
още един компромис - на 29.12.1989 г. на партиен пленум се взема
решение да се върнат рождените турско-арабски имена на българските
турци.
Партийното ръководство не прави
обществено достояние своите тайни намерения - че негова главна
грижа е оцеляването, че се стреми да не бъде отнета легитимността
на партията и тя да бъде поставена извън законите. Поради това
намиращата се в неведение партийна номенклатура на средно и ниско
ниво се разбунтува. След многобройните компромиси, които
партийното ръководство прави, започват масови протести в цялата
страна. На митинги и събрания се приемат протестни резолюции и
декларации против решенията, целящи да смекчат конфронтационния
климат в страната. Налага се самият председател на Народното
събрание Станко Тодоров да излезе с изявление пред националното
радио и да заяви:
“... Недопустими са всякакви опити
да се използва националният въпрос за манипулиране на отделни
слоеве от населението от когото и да било и откъдето и да идват
те... Важното е да се разбере, че решенията на Държавния съвет и
Министерския съвет от 29.12.1989 г. почиват на свободния избор и
доброволността...”
С големи усилия партийното
ръководство успява да тушира проявеното недоволство на
националистическите кръгове от населението и да вкара целия този
процес в руслото на преговорите. С усилията на Политбюро на
партията, на Министерския съвет и на Народното събрание е създаден
Обществен съвет за обсъждане на националния въпрос, заседанията на
който започват на 9.01.1990 г.
От началото на 1990 г. започва и
друга една голяма акция на партията - изпълнението на програмата
за разграждане на силовите държавни структури. Това са структурите
на Държавна сигурност, на Министерството на народната отбрана
(военните разузнавателни органи) и на Министерството на вътрешните
работи (органите на политическата полиция). В течение на няколко
месеца например са съкратени близо 7 хиляди служители на МВР, а
армията и милицията формално са деполитизирани. А по заповед на
министъра на вътрешните работи злепоставящата документация,
намираща се в архива на МВР, е унищожена.
Същевременно се провеждат и някои
други мероприятия, целящи нормализиране на обществените отношения.
Така например се премахват идеологическите дисциплини от
програмата на висшите учебни заведения, в Народното събрание се
формира комисия по деформациите, която ще разгледа допуснатите
закононарушения от представителите на властта, партията задължава
много от злепоставилите се нейни номенклатурни кадри, заемащи
висши държавни длъжности, да подадат оставка или да отидат в
пенсия и провежда други популистки мероприятия.
Напред>>
|
