14-03-2005

9 март 2005, 13:45

Иля Милщейн, Грани.ру, 8 март 2005

Смъртта на Аслан Масхадов предизвиква болка. Тази болка е необичайна. Не става дума за жалост – покойният президент и лидер на сепаратистите беше войник и загина като войник, на своя земя, в село, което носи името на автора на “Хаджи Мурат”. Става дума за мащабите на трагедията на бившия полковник от съветската армия, отразяваща съдбата на неговия народ. Става дума за самотата и безизходицата на една житейска ситуация, която не ти оставя избор.

Човешката трагедия на Аслан Масхадов започна в деня и в часа, когато той осъзна себе си като воин за свободата на своя народ. Помня, че в едно отдавнашно интервю Аслан Алиевич, усмихвайки се, разказа за своята служба като началник на артилерията на дивизия във Вилнюс – все не можел да разбере за каква независимост говорят литовците… Но когато него това започнало да го вълнува, полковникът се оказал по краен идеалист от подчинените му прибалтийци. И тогава, напускайки армията, той тръгнал след Дудаев, а след смъртта на метежния генерал станало ясно, че в Чечения няма по-подходящ от Масхадов. Нито за войната, която той спечели, нито за след нея. Уви, побеждавайки в единствените в цялата история на Ичкерия честни избори, той пое на плещите си непосилен товар.

В онзи ден, 27 януари 1997, започна политическата трагедия на Аслан Масхадов. С шепа съмишленици той се оказа сам – срещу ревнивите бивши съратници и конкуренти на изборите и срещу Русия. Тъй като неговите съратници се увлякоха от разстрели на площадите, а в Кремъл след Хасавюрт изпитваха остра жажда за реванш. На практика Басаев и руските силовици действаха заедно, мечтаейки за нова война. Масхадов беше разпънат между кучето и вълка, чеченските радикали ставаха по-нагли, икономиката на свободна Ичкерия умираше и всичко свърши с идиотския поход на Басаев в Дагестан. Тоест с втората чеченска война, за която мечтаеше вече не само скучаещият в мирното време Шамил, но и целият руски генералитет и слабо известният по това време председател на ФСБ, скоро след това назначен за наследник.

Втората война се оказа по-страшна и по-тайнствена от първата. Ние не знаем кой взриви жилищните домове в Москва, но знаем кой се възползва от тези взривове. Масхадов викаше в онези дни, че осъжда Басаев и обвиняваше ФСБ за кървавите провокации, но вече никой не го слушаше. По това време в Чечения и в съседните страни израсна ново поколение, потресло света с Норд-Ост, Беслан и други места с мярата на своята жестокост и невменяемост. Но Масхадов беше отдавна изтласкан от ръководството, а с войната се случи най-лошото, което можеше да се случи – тя се атомизира. Кланицата стана напълно безконтролна и безкрайна.

В тази ситуация Масхадов можеше да бъде само символ на чеченската съпротива – еднакво безнадежден и за чеченците, и за затъналата във войната Русия. Той възприемаше своя президентски пост като отговорност за съдбата на народа, който го беше избрал, и можеше единствено да изпитва безсилие и отчаяние. Впрочем той беше все така опасен за Кремъл – пък дори и само с човешките си качества на фона на Путин и Басаев. В политическата игра, в онези редки моменти, когато на Запад си спомняха за Чечения, го наричаха “умерен” и това беше истина. Трагедията беше в това, че умерените в тази война са излишни от 1999 година. Те не са нужни нито на Кремъл, нито на стотиците басаевци, чиято религия е отмъщението, смъртта и самоубийството.

Затова в устите на различните наши шабалкинци Масхадов се превръщаше във фигура едновременно зловеща и безполезна. Той беше “обикновен бандит” и лидер на уж несъществуващата съпротива. Той уж лично бил планирал Беслан и същевременно никого не контролирал. Той беше преследван като самотен боец и с него се готвеха да подпишат споразумение за капитулация. Него уж за грош не го зачитаха, но с неговите представители се срещаха и генерал Казанцев, и войнишките майки – със знанието на Кремъл. Преследван, смъртно уморен и обречен, той през всичките тези години болезнено понасяше лъжата и до последен куршум се сражаваше за своята репутация. Опитваше се в Беслан да освободи заложниците, искайки само минимални гаранции за сигурност. Заявяваше готовност за преговори без никакви предварителни условия. Настояваше за лична среща с Путин, обещавайки, че за половин час ще се споразумеят за всичко. Той едва ли хитруваше. Идеалист до последния ден, той смяташе, че знае думите, с които може да убеди непробиваемия руски главнокомандващ. Само Бог знае какви ще да са били тези думи. Той не беше красноречив.

“Аз воювах с Русия, но никога не загубих достойнството си” – каза Масхадов преди пет години. Той не загуби офицерската си чест и в смъртния си час, взривен в бункера и изложен пред погледите на чеченци и руснаци – в локва кръв, изтичаща от главата. Последен законно избран президент на Чечения, той отнесе в гроба си последния, микроскопичен, почти ефимерен шанс за мирно разрешаване на конфликта. Затова за него ще си спомнят, и то неведнъж, както си спомняме за Дудаев – човека, с когото беше възможно да се разбереш за всичко. И колкото по-безнадеждно затъваме в тресавището на терора, толкова по-тъжен ще е този спомен. Споменът за безсмисленото убийство в една безсмислена война.

Публикацията подготви Борислав Скочев