|
Надежда Банчик и Джон
Змирак
www.chechentimes.org
Бандити, крадци, терористи по природа, цял
народ от престъпници, които Русия трябва да вкара в ред с
всички средства, колкото и жестоки да са. Това е
официалната политика на руското правителство по отношение
на Чечения и повечето чужди медии я повтарят като
папагали. За руското правителство е много удобно
американците и европейците да вярват, че Русия се бори
срещу тероризма заедно с тях и че потъпкването на
чеченската независимост от Владимир Путин е сродно на
мерките за предотвратяване на терористично проникване на
борда на американските самолети. В светлината на това
лъжливо сравнение международната общност забравя за своите
принципи и се оказва в деликатно положение. Когато
международната правозащитна организация Human Rights Watch
се обърна към премиера на Великобритания Тони Блеър с
призив да обърне внимание на масовите нарушения на
човешките права в Чечения, този порядъчен демократ просто
ги игнорира и стисна кървавата ръка на Путин с напълно
различни думи – по-късно той нарече това “правото на Русия
на самоотбрана”.
За западните демократи също е твърде удобно
да се позовават на официалните руски съобщения за уж
наличните “връзки между чеченската съпротива и Ал Кайда”,
макар нито един чеченец да не бе открит между талибаните
или между убитите в Афганистан терористи. “Въпреки
слуховете по това време, нито един чеченец – нито жив,
нито мъртъв – до днес не е намерен сред афганистанските
бойци” – твърди известният италиански политик Адриано
Софри, който призова за провеждане в Европа на масови
демонстрации срещу войната в Чечения (La Repubblica, 20
май 2003). Нито един чеченец не бе задържан и в операциите
срещу нелегалните ислямистки организации, които се
провеждат по целия свят. (От друга страна наличието на
граждани на Саудитска Арабия и Египет сред терористите
съвсем не доказва, че правителствата на тези страни имат
протерористична позиция.)
Сега американците предпочитат да не си
спомнят колко далеч бяха отишли отношенията на тяхното
собствено правителство с ислямските екстремисти по време
на студената война, особено в Афганистан, където ЦРУ
оказваше помощ на групи, от които впоследствие се образува
и Ал Кайда.
На лидерите на големите държави,
заинтересовани от Русия като съюзник, е много удобно да не
забелязват кардиналните разлики между терористичните
актове (като например 11 септември в САЩ или трагедията на
Дубровка) и партизанската война срещу окупационните
войски. Помните ли американската война за независимост?
Представете си какво би било, ако тя продължаваше 300
години и тогава ще разберете какво чувстват чеченците.
Стремежът на
Чечения към независимост
Именно толкова време е минало от инвазията
на руските царе в Чечения и от началото на съпротивата на
чеченците, които с ожесточение посрещаха всяка наказателна
експедиция за усмиряването на Кавказ – те дори преживяха
сталинския опит за геноцид чрез зимната депортация в
пустинните степи. Столетията под царска, а след това под
съветска власт родиха жаждата за независимост и за защита
чрез международното право. И през 1991 година Чечено-Ингушетската
автономия, както тогава се наричаше републиката, се опита
да последва примера на другите 15 съветски републики и да
обяви своята независимост. За нещастие на Чечения старата
съветска конституция даваше такова право само на
“съюзните” републики, като например Украйна. (Тази
юридическа разлика беше използвана от Русия като предлог
за задържането на Чечения в състава на Руската федерация
със сила.)
Новият съюзен договор, който даваше еднакви
права на самоопределение на всички субекти на съюза,
трябваше да влезе в сила на 20 август 1991. Това не стана
заради августовския преврат, който бе началото на края на
Съветската държава и превърна чеченците в Руската
федерация в храненици – народ, който има същото право да
бъде независим, както Армения и Естония, но нямащ
юридическото основание да придобие тази независимост.
Новият режим на Борис Елцин изкусно се скри
зад лозунгите за демокрация, за човешки права и гражданско
общество. Той претендираше, че е приключил със съветското
наследство в региона. Опитвайки да настроят една етническа
група срещу друга, Съветите провокираха конфликта в
Нагорни Карабах, който премина в клане над арменците в
Азербайджан през 1988-1990. Съветските войски проляха кръв
и в Тбилиси през 1989, и в Баку през 1990, и в далечния
Вилнюс през януари 1991.
Но Елцин се отрече от това наследство, поне
публично. Лидерите на Чечения се опитаха да се възползват
от това. През 1992 членове на чеченския парламент
провеждаха срещи с руски делегации, опитвайки се да
намерят мирен път към независимостта, и почти договориха
лична среща между Елцин и първия президент на Чечения,
бившия генерал от Съветската армия Джохар Дудаев. Дудаев
не беше ислямист, той виждаше себе си като част от
постсъветския демократичен ред, където той се опитваше да
намери мястото на свободна Чечения. Новата конституция на
Чечения, приета през 1992, провъзгласи Чечения за светска,
а не за ислямска държава.
Но огромният руски шовинизъм не искаше още
територии да се изплъзват от орбитата на Москва. И в
конфликта между руските демократи и милитаристично
настроените бивши сътрудници на КГБ победиха последните. В
самата Чечения икономиката западаше, а опозиционни сили,
не без помощта на Москва, въстанаха срещу Дудаев. В
отговор последваха репресии.
На 3-4 октомври 1993 в резултат на поредния
преврат беше разпуснат руският парламент. На негово място
дойде много по-шовинистичната Държавна дума, която вече не
се върна към разглеждането на въпроса за независимостта на
Чечения. Нейните нови лидери, предани на Елцин, започнаха
все по-агресивно да осъждат чеченския “сепаратизъм” и да
наричат самата Чечения “огромна криминална зона”. Руската
партия на войната ставаше все по-влиятелна и скоро в нея
се оказаха най-значимите фигури от близкото обкръжение на
президента Елцин, включително генералите Коржаков и
Барсуков, министърът на националностите Егоров, първият
вицепремиер Сосковец и други високопоставени чиновници.
Президентът на Чечения отказа да подпише
новия федеративен договор през 1992, а също новата руска
конституция през 1993. В средата на юли 1994 стана
очевидно, че руското ръководство начело с Елцин е решило
да свали Дудаев посредством тайна операция, оказвайки
подкрепа на назначени дейци на “опозицията”, като бившия
комунист Автурханов. След няколко неуспешни операции тези
бунтовнически сили предприеха на 26 ноември последна
отчаяна атака срещу Грозни със скритата подкрепа на
руските войски. Но планът се провали и много от
нападателите попаднаха в плен. Дудаев обеща да бъде
снизходителен към бунтовниците, ако Русия признае своето
участие в тази операция. Вместо това на 11 декември 1994
руската армия открито нахлу в Чечения.
Тогава руските власти все още не умееха да
контролират достатъчно медиите и чуждите репортери
свободно отразяваха тази жестока война. Както руската,
така и чуждата общественост с очите си видяха на практика
пълното разрушаване на Грозни в резултат на масирани
бомбардировки, масовата гибел на гражданско население по
време на щурма на руските войски срещу столицата, арестите
и задържането на граждански лица в така наречените
“филтрационни лагери”. В Русия възникнаха силни антивоенни
настроения, дори съчувствие към мъжествената чеченска
съпротива, и страните се договориха за прекратяване на
огъня. През април 1996 чеченският президент беше убит от
руски агенти, но до август примирието все пак се спазваше.
В Чечения се проведоха нови президентски
избори, които бяха признати като най-свободните и
демократични избори на пространството на бившия Съветски
съюз. Чеченците избраха за свой президент умерения политик
Аслан Масхадов и отхвърлиха крайните националисти като
Шамил Басаев и Зелимхан Яндарбиев. Изглеждаше, че мирният
договор, подписан на 12 май 1997 в Москва между
президентите Елцин и Масхадов, ще сложи край на руско-чеченския
конфликт. Но това не се случи. Руските политици отказваха
да изяснят статута на Чечения и не се отнасяха към нея
нито като към независима държава, субект на международното
право, нито като към част от Руската федерация. Това
състояние доведе до пълна изолация на републиката,
включително от западната помощ, а за компенсация на
огромните вреди, нанесени в резултат на руската военна
кампания, не стана и дума. Ислямският свят отначало
помагаше на чеченците, но след трагедията помощта бе
прекратена. Общественият хаос и предизвиканата от войната
бедност станаха плодородна почва за появяването на
екстремисти, които се обръщаха за помощ например към
талибаните. Аслан Масхадов правеше всичко, което беше по
силите му, за да противостои на тези радикални елементи,
но не получаваше никаква помощ отвън. Русия дори отказа да
предостави помощта, която беше предложила в рамките на
подписания мирен договор.
Как Русия
създаде “криминалната зона”
Съществуват свидетелства, че някои от тези
ислямски екстремисти, такива като Арби Бараев, са имали
подкрепата на руските спецслужби, които се страхуваха от
идеята за независимост на Чечения като заплаха за целостта
на Русия. За бившите агенти на КГБ, имащи отдавнашни
връзки в Сирия и Ирак, не беше трудно да възстановят тези
връзки. Бараев беше един от водачите на групи, извършващи
“отвличания за откуп”. През 1997 Аслан Масхадов помоли
руската страна да арестува Бараев и дори предлагаше да го
екстрадират от Чечения в Русия, но Русия отказа. Едва през
2001 Бараев беше убит. Но и досега не е ясно как се е
случило. Според едната версия е бил убит от млад чеченец
заради кръвна мъст, според друга версия е бил “ликвидиран
при руска спецоперация” в родното му село. От 1992
високопоставени руски чиновници в армията и специалните
служби бяха въвличани в нелегален бизнес в огромни мащаби.
Дори когато техният военен и политически контрол приключи
заедно със старата тоталитарна система, те се грижеха за
материалното си благосъстояние и не се спираха пред
никакви средства, за да имат контрол в новите институции.
(По подробно четете за това в книгата “Взривявайки Русия:
вътрешният терор”, в която се разследват внимателно и
систематично връзките между руските спецслужби и руската
мафия.) В много от случаите те преуспяваха, блокираха
най-важните реформи, придобиваха държавни активи буквално
за копейки и на практика взеха под контрол черния пазар,
нефтената промишленост и търговията с наркотици.
Представители на “военната мафия” начело с бившия министър
на отбраната Павел Грачов станаха основни участници в
незаконната търговия с оръжие. (Известният журналист от
“Московский комсомолец” Дмитрий Холодов, който разследваше
незаконни сделки на генералите от Съветската армия, беше
убит през 1994, малко преди началото на чеченската война.)
Именно заради интересите на такива сенчести
играчи беше създаден регион на беззаконие, където те
можеха да действат с пълна безнаказаност, без да се
страхуват от углавна отговорност, където техните
престъпления оставаха скрити в мъглата на войната. В
същото време руските националисти намериха къде да
реагират на мъката и обидата за разрушената империя.
Многострадалната Чечения обслужи интересите и на двете
групи. А сега тя стана разменна монета в глобалната война
с тероризма, когато цялата наказателна мощ на бившата
свръхдържава се излива върху малкия народ.
Ако чеченците наистина са смятани за
граждани на Русия, както твърди президентът Путин, тогава
защо военните ги избиват, разрушават градовете и селата
им, не се и опитват да възстановят гражданския ред в
измъчената република?
Хора ли са
чеченците?
Руснаците никога не са смятали чеченците за
свои съотечественици. А и много от тях не смятат чеченците
за хора. Като обявиш населението на цяла република за
“престъпници” и “терористи” можеш да оправдаеш
използването на несъразмерна военна сила срещу тях без
всякакво съжаление и без съблюдаване на правилата на
войната. Така Сталин използваше пропагандата, за да
представи притежаващите земя “кулаци” за врагове, а след
това ги избиваше или мореше с глад милиони от тях.
Лъжливите обвинения, че мнозинството чеченци уж имат
връзки с тероризма, ги превърнаха в изгнаници из цяла
Русия, а в Чечения просто ги избиват като диви животни! В
самата Русия бежанците от Чечения са лишени от
регистрация, от жителство, пречат им всякак да постъпят на
работа, отказват им медицинско обслужване, редовно биват
подложени на побои и мъчения от сътрудници на милицията. А
след 11 септември дори САЩ отказват на бежанците от
Чечения статута на бежанци.
Никога няма да забравя думите на една
чеченска бежанка в Москва, която в отчаянието си ме
попита: “Нас смятат ли ни за хора?” В действителност
действията на руските сили в Чечения са равносилни на
това, което е вършено по време на Великия сталински терор:
редовно се използват мъчения, хората са принуждавани да
правят самопризнания, извършват се масови убийства,
периодично са откривани масови гробове. През
концентрационните лагери на практика е прекарано цялото
население на републиката. Тя буквално е откъсната от
външния свят и е затворена даже за жителите на Русия, за
да може геноцидът да продължава без сериозни протестни
акции.
Неотдавна мъжествени и честни руски
журналисти и правозащитници
(сред
тях Сергей Ковальов, Елена Бонер, Анна Политковская,
Андрей Бабицки и други)
се обърнаха към колегите си журналисти с призив да бъдат
по-прецизни и без предразсъдъци в отразяването на
чеченската война. Те отбелязват:
“Наричайки взривовете
и всяка
съпротива срещу федералните сили “терористични
актове”, а бойците на чеченската съпротива “бандити”и
“терористи”, вие просто повтаряте официалната линия, която
се опитва да представи чеченската война като борба срещу
тероризма и бандитизма. Вие въвеждате в заблуда милиони
ваши зрители, слушатели и читатели. Когато вие с такава
свобода използвате тези думи, вие всъщност поощрявате
по-нататъшното кръвопролитие. Наистина, ако срещу
федералните сили воюваха само бандити и терористи, тогава
тази война би била оправдана, защото с терористи преговори
не се водят. Очевидно е, че много полеви командири и бойци
от чеченската съпротива не са невинни пред Бога, пред
хората и пред закона. Но това не дава никакви основания да
бъдат наричани “бандити” и “терористи”, особено ако бъде
отчетено, че самите федерални сили в Чечения извършват
многобройни военни престъпления, както срещу
“терористите”, така и срещу граждански лица.”
Разбира се някои действия на
най-радикалните групи на чеченската съпротива, на първо
място тези, които са подчинени на Шамил Басаев, могат да
се определят като терористични: взимането на стотици
заложници в Будьоновск през 1995 или взимането на
заложници в театралния център на Дубровка през есента на
миналата година не могат да бъдат оправдани като действия
на партизанската съпротива. Въпреки това, макар
заложниците да бяха взети от чеченци, те загиваха не от
ръцете на “терористите”, а от ръцете на “освободителите”,
т.е. руските “спецотряди”. Така например в Будьоновск
завладяната от Басаев болница беше щурмувана от руските
сили с помощта на артилерия, в Москва заложниците бяха
“освобождавани” с използване на неизвестен газ, който
причини смъртта на повече от 130 заложника. Трябва да се
добави, че роднините на загиналите заведоха съдебни искове
срещу руските власти, искайки прецизно и открито
разследване, а също изплащане на компенсации за
причинените жертви.
(По-подробно
можете да узнаете за това на адрес
www.nordostjustice.org)
Но не бива да се забравя, че тези действия се извършват в
пика на геноцида срещу целия чеченски народ и се извършват
от отчаяни хора, които вече са загубили последната си
надежда за мир с Русия. Въпреки това демократично
избраният президент на Чеченска република Ичкерия Аслан
Масхадов еднозначно осъди такива действия, като още веднъж
подчерта, че чеченците не приемат тероризма в никоя от
неговите форми.
Опитвайки се всячески да избегне преговори
с чеченската съпротива, но под постоянен натиск от страна
международната общност с искане да сложи край на войната
(която
твърде дълго се проточи дори за руснаците, а според
скорошно проучване на общественото мнение повече от 70% от
руснаците са за мирни преговори),
руската власт прибягва към някои политически стъпки, като
например референдума и изборите. Но референдумът, проведен
на 23 март при продължаваща жестока война и “зачистки”, не
би могъл да стане и не стана свободна волеизява на
чеченския народ. Резултатите на референдума не бяха
признати от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа и
от други международни институции, руските правозащитници
също изразиха категоричната си критичност към такъв
плебисцит. Истинската цел на този фалшифициран
“референдум” беше да задържи Чечения “в състава на Руската
федерация” с марионетна администрация, поставена от
Кремъл, чиито сътрудници чеченците смятат за предатели и
за съучастници в геноцида над собствения им народ. Тази
администрация не може да даде на Чечения нищо друго, освен
продължаване на спецоперациите на руските сили, което
всъщност означава грабежи в домовете на мирните жители,
отвличания на хора, мъчения и разправа без съд за
подозираните в участие в чеченската съпротива.
Руските власти демонстрираха пред целия
свят своята неспособност да накажат престъпниците според
закона
(например
безкрайния съдебен процес над полковник Буданов)
или да проявят искрена снизходителност към всички
участници в конфликта
(четете
няколкото статии на Анна Политковская, посветени на този
проблем, в априлските броеве на “Новая газета”).
Вместо това те правят всичко възможно, за да прикрият
военнопрестъпниците и да прехвърлят цялата вина върху
чеченската страна.
През март външното министерство на Чеченска
република Ичкерия представи на вниманието на американските
и европейски политици план за мир в Чечения. Този план
предвижда временно международно управление в Чечения за
периода на нейното възстановяване и подготвяне за
независимост. И макар че Русия отхвърли категорично тази
концепция, някои влиятелни политици, на първо място
лидерът на Транснационалната Радикална партия и член на
Европарламента Оливие Дюпюи, я подкрепиха. В настоящия
момент ТРП събира подписи в подкрепа на този план.
Обръщението са подписали повече от 2600 души.
(www.radicalparty.org)
(Подписите
до момента са близо 4000.)
Освен това европейските политици инициираха
разглеждане на възможността за създаване на Международен
трибунал за Чечения (автор на идеята е немският депутат
Рудолф Биндиг).
Но няма
ни най-малка надежда руската власт да е готова да прекрати
беззаконието в Чечения. Русия се стреми да използва
създалата се международна обстановка, за да фалшифицира “чеченските
връзки” с международния тероризъм. Нещо повече, руската
власт се опитва да изтъргува картбланш за себе си в
Чечения срещу дипломатическа подкрепа на международната
война срещу Ал Кайда. За съжаление западните лидери често
приемат такива “тъмни предложения” и заиграват с руския
политически режим, който не просто провежда политика на
геноцид спрямо чеченците, но и става все по-шовинистичен и
репресивен.
Заблудени от официалните съобщения, че чеченците и тяхното
съпротивително движение са просто терористи, руснаците не
изискват от правителството си да започне преговори за
прекратяване на конфликта. А чеченците са принудени да се
сражават и са лишени от възможността да завършат войната
дори с минимално достойнство. Те са смятани не просто за
врагове - смятани са за терористи. А това означава, че не
е задължително с тях да се отнасят като с хора. Те са
лишени от защитата на закона. Могат да бъдат убивани без
съд и следствие, и да бъдат погребвани като животни. И
въпреки това останалите чеченски бойци продължават своята
неравна, изтощителна война, както последните евреи във
Варшавското гето – забравени
от целия свят, сражаващи се до последния
куршум без надежда и без избор.
Преведе Борислав Скочев |
