|
Президентът Буш
се гордее с каубойската образност, това е образът, който ни идва
наум пред надвисналата война с Ирак. В повечето каубойски филми
добрите момчета събират дружина преди да възседнат конете и да
поемат към града, за да накажат лошите. Ние правим тъкмо
обратното. Яхаме конете за Багдад съвсем сами и се надяваме да
съберем дружината като влезем там. Надявам се да успеем, защото
това май е единственият начин и да си излезем цели.
През целия дебат
тук съм поддържал, че да се свали Садам Хюсеин и да се помогне на
Ирак да смени режима му с порядъчно, отговорно правителство, което
да служи за модел в Близкия Изток, си струва — не защото Ирак ни
заплашва с оръжията си, а защото ние сме заплашени от множеството
дезинтегриращи се арабско-мюсюлмански страни, произвеждащи твърде
много млади хора, които се чувстват унизени, безгласни и
изоставени. Имаме истински интерес да работим с тях за промяна.
Доказвал съм
също, че такава една превантивна война е толкова безпрецедентна и
гигантска задача — да се поеме контрола над цяла една страна от
изходно положение и да се построи наново — че то трябва да бъде
направено максимално легитимно в рамките на ООН и с колкото може
повече съюзници.
Президентът Буш
не успя да създаде тази рамка, преди да тръгне на война. Въпреки
че екипът на Буш пое властта с този проект за Ирак наум, те водиха
тесногръда, идеологизирана и силова външна политика, която отчужди
толкова хора, че когато поискаха да свикат дружината за война с
Ирак, много страни се усъмниха в мотивите им.
Президентът
казва, че е направил всичко възможно да намери мирно разрешение.
Това не е вярно. В навечерието на първата война в Залива,
държавният секретар Джеймс Бейкър се срещна лице в лице в Женева с
външния министър на Ирак — последно усилие за мир, което накара
света да повярва, че именно Ирак пръв отказва да избегне войната.
Този път светът видя президента Буш да прави едно пътешествие, без
дори да прекоси целия Атлантически океан, за да убеди единствените
двама съюзници, които имаме, да приемат войната. Това не извинява
Франция, камо ли Садам. Ролята на Франция в блокирането на една
ефективна програма за разоръжаване бе срамна.
Но ето ни сега
на война практически сами, противопоставени не толкова на
“арабската улица”, колкото на "световната улица." Всеки би желал
да беше иначе, но е твърде късно — ето защо отсега нататък ще
пиша за това как точно от това дърво да издяламе свирка. Бъдещето
на децата ни зависи от това да го направим добре, дори да сме
стигнали тук по лош път.
Гледището на
президента, че при липсата на санкция на ООН войната ще се
летитимира сама, когато светът види повечето иракчани да
поздравяват американските войски като победители. Мисля, че има
добър шанс това да стане.
Но войните се
водят с политически цел. Разгромът на Садам е необходим, но
недостатъчен да постигането на тази цел, която е: един
по-прогресивен Ирак и един свят с по-малко терористи и покровители
на терористите, посветили се на унищожаването на САЩ, така че
американците да се чувстват по-сигурни у нас и в чужбина. Ние не
можем да постигнем последното без първото. Което значи, че трябва
да понесем всяко бреме и да платим всяка цена, за да превърнем
Ирак в такова място, че справедливите хора по цял свят да видят и
да кажат: "Постъпихте добре. Удържахте американското обещание".
За да увеличим
шансовете си да постигнем това, трябва се помирим със света.
Защото, ако имаме повече съюзническа подкрепа при възстановяването
на Ирак, ще увеличим шанса си да го направим добре, и защото ако
пукнатината, която се отвори в отношенията ни с нашите традиционни
приятели и съюзници прерасне във враждебност, ще стане много
по-трудно да се справяме и в Ирак, и с другите заплахи занапред.
Което означава, че екипът на Буш има нужда да се оперира от
високомерието си и да започне разговор с хората от световната
улица, да чуе какво ги тревожи и да им казва какво пък тревожи
нас.
Преди около 35
години Израел спечели шестдневната война. Той прие, че победата
му се легитимира сама. Съседите му обаче мислеха другояче и
оттогава той се оказа в капана на седмия ден - без да успее да
превърне решителната победа в мир, който да даде повече сигурност
на израелците.
Преди повече от
50 години Америка спечели войната срещу европейския фашизъм, която
бе последвана от плана Маршал и изграждането на нови държави, с
помощ и подкрепа по начин, който направи американците добре дошли
по цял свят. Днес е денят “Д” за нашето поколение. Дано
ръководителите ни имат мъдростта на предшествениците си от
великото поколение.
……………………………
*
Денят “Д” – 6
юни 1944
г., дебаркирането на съюзниците в Нормандия (бел. прев.)
Превод: Вероника Бикова
|