-1- -2- -3- -4-

Красимир Кънев, председател на Българския Хелзинкски комитет

Актовете и действията на прокуратурата и на изпълнителната власт на 21 юли, по време на прогонването на представителите на синода на митрополит Инокентий от православните храмове в България, влизат в многобройни остри противоречия с редица разпоредби на международното право по правата на човека. Правото на международните договори по правата на човека, когато са ратифицирани и влезли в сила за България, според чл.5, ал.4 от Конституцията, e част от вътрешното право на страната и има предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които му противоречат. Оттук следва, че както в случая с конституционните норми[1], така и в случая с нормите на международното право на договорите, противоречието между нормите на вътрешното право и това на международните договори следва да се констатира инцидентно от всеки правоприлагащ орган, който в подобни случаи трябва да прилага международноправните норми.

Тук бих искал да анализирам съответствието на актовете и действията на прокуратурата и на изпълнителната власт с нормите на Европейската конвенция за правата на човека. Ще се занимая само с тези актове и действия, които претендираха за законност според вътрешното право, но не и с тези, които бяха очевидно противозаконни, като например изгонването от храмове на свещеници от полицията въз основа на постановления за претърсване и изземване. В най-масовия случай, какъвто е например случая с изгонването на свещениците от църквата “Света Параскева”, действията на полицията бяха разпоредени от прокуратурата и се основаваха на чл. 118, ал. 3 от Закона за съдебната власт, който дава на прокуратурата правомощия да се намесва “за възстановяване в бързи и неотложни случаи на самоуправно нарушени права”. Тук аз няма да поставям три въпроса, които ще бъдат изяснени в другите доклади: доколко изобщо в ситуацията на заемане на една част от имотите на БПЦ от “алтернативния синод” може да се говори за самоуправни действия по смисъла на българското право; доколко за такива могат да бъдат обявени и действия, които се отнасят до новопостроени храмове и други имоти и доколко синодът на дядо Максим има каквато и да било легитимация да търси възстановяване на самоуправно нарушени права.

От гледна точка на международното право актовете и действията на прокуратурата и на изпълнителната власт са в нарушение на най-малко четири норми, гарантирани от Европейската конвенция за правата на човека:

-         правото на свобода на мисълта, съвестта и религията;

-         правото на достъп до съд при определяне на граждански права и задължения;

-         правото на мирно ползване на собствеността;

-         правото на ефективни правни средства за защита в случаи на нарушени човешки права.

По-долу ще анализирам всяко едно от тези нарушения на основата на разпоредбите на Европейската конвенция и на юриспруденцията на Европейския съд по правата на човека в Страсбург.

1. Нарушаване на правото на свобода на мисълта, съвестта и религията

Чл. 9 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи гласи:

“1.  Всеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията;  това право включва свободата да променя своята религия или убеждения и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или частно, чрез богослужение, обучение, религиозни обреди и ритуали.

2.  Свободата да се изповядва религия или убеждения подлежи само на такива ограничения, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на обществената сигурност, за защитата на обществения ред, здраве и морал или за защита на правата и свободите на другите.”

Постановленията на прокуратурата, с които на полицията се разпорежда да изгони свещениците на “алтернативния синод” от владените от тях църкви имат като ефект налагането на вярващите, които посещават тези църкви, на едно църковно ръководство, различно от онова, което те са приели. Няма съмнение, че цялостната акция цели подчиняването на Българската православна църква като религиозна общност на едно обединено ръководство, това на синода на дядо Максим.

Основен принцип на взаимоотношенията между държавата и църквата в съвременните общества е изискването държавата да запази неутралност при спорове вътре в рамките на религиозните общности.[2] В редица решения Европейският съд по правата на човека прие, че опитите на държавата да принуди двете крила на едно разединено вероизповедание да се обединят, представлява нарушение на член 9. За пръв път съдът обсъди подобен казус в решението си по делото Шериф срещу Гърция от 1999 г.[3] Делото засяга действията на гръцката държава в случай на разделяне на мюсюлманското вероизповедание в Северна Гърция. През 1990 г. тя утвърждава на поста мюфтия на областта Родопи лице, което не е прието от голяма част от мюсюлманите в областта. Те избират свой мюфтия, срещу когото гръцките власти започват наказателно преследване за “узурпиране на функциите на представител на позната религия”.  Европейският съд прие, че с тези си действия, които представляват фаворизиране на едно от крилата на разединеното вероизповедание, гръцката държава не е запазила неутралност във вътрешнорелигиозния спор. Тъкмо този опит за административно налагане на вярващите на структурата на организация и ръководството на вероизповеданието е нарушение на тяхното право на свобода на религията. Съдът определи:

“Съдът не смята, че в демократичните общества държавата трябва да взема мерки, за да накара религиозните общности да бъдат под едно единно ръководство.”[4]

Една година по-късно, през октомври 2000 г., Европейският съд се произнесе с решение по делото Хасан и Чауш срещу България.[5] Делото засягаше аналогичен проблем, създаден в мюсюлманското вероизповедание в България след националната конференция организирана от част от представителите на вероизповеданието на 6 март 1995 г. Тогавашното българско правителство отказва да регистрира избрания за главен мюфтия г-н Фикри Хасан, а вместо него утвърждава устава и определя за главен мюфтия фаворизирания от тогавашното правителство г-н Недим Генджев. При последвалите съдебни обжалвания Върховният съд прие, че изпълнителната власт има неограничена дискреция при регистрирането на ръководството на едно вероизповедание. Европейският съд прие, че е налице нарушение на правото на свобода на религията отново поради факта, че българските власти не са останали неутрални във вътрешнорелигиозния спор:

“Действия на държавата, фаворизиращи един лидер на разделена религиозна общност, или приети с цел принуждаването на общността да се обедини под единно ръководство против собственото й желание, също така представляват намеса в свободата на религия. В демократичните общества не е необходимо държавата да предприема мерки, с които да осигури подчиняването на религиозните общности на едно обединено ръководство.”[6]

По-нататък в решението Съдът засяга и действията на държавата във връзка с контрола върху част от собствеността на мюсюлманското вероизповедание. Той коментира по следния забележителен и тясно свързан със скорошните събития в Българската православна църква начин изгонването на г-н Хасан от Главното мюфтийство:

“Било му е отказано съдействие от прокуратурата срещу насилственото изгонване от помещенията на Главното мюфтийство именно на основанието, че заповед №Р-12 е провъзгласила друго лице за Главен мюфтия. Очевидно не е било възможно той да задържи контрола поне върху част от собствеността, принадлежаща на общността, въпреки че несъмнено г-н Хасан е имал подкрепата на значителна част от нейните членове.”[7]

В случая със спора в Българската православна църква става дума за още по-тежко нарушение – не за отказ от съдействие на прокуратурата срещу насилствено изгонване, а за акт на самата прокуратура, с който се разпорежда изгонването. Тази част от решението по Хасан и Чауш трябва изрично да се подчертае предвид разпоредбата на §3 от преходните и заключителни разпоредби на Закона за вероизповеданията, цитирана в мотивите на постановленията на прокуратурата, с която се забранява на лица, които са се отделили от регистрирана религиозна институция да използват идентично наименование и да ползват или да се разпореждат с нейно имущество.

Една от презумпциите на новия Закон за вероизповеданията е, че държавата има право да преценява наличието на канонични различия в процеса на регистрация на религиозните общности. Чл. 17, т. 2 от закона изисква уставите на вероизповеданията, които се представят при регистрацията в съда, да съдържат “изложение на верското убеждение и богослужебната практика”. Редица представители на законодателната и на изпълнителната власт, които подкрепиха действията на прокуратурата и на полицията обявиха, че синодът на дядо Максим е “каноничен”, нарекоха представителите на “алтернативния синод” – “разколници” и ги призоваха “да се завърнат в каноничния синод”.[8] Действията на прокуратурата, доколкото приеха, в противоречие с фактите, че синодът на дядо Максим е легитимен, а “алтернативният синод” – не, също вземат страна по един каноничен спор, който би следвало да е изцяло вътрешноорганизационен проблем на религиозните общности.

Подобен подход от страна на държавата противоречи на член 9 от Европейската конвенция за правата на човека. Европейският съд по правата на човека го обяви за несъвместим със задължението й да остане неутрална във вътрешнорелигиозния спор. По делото на Бесарабската архиепископия и други срещу Молдова от декември 2001 г.[9] той прие:

“Съдът отбелязва, че задължението на държавата за неутралност и безпристрастност, както е определено в юриспруденцията, е несъвместимо с правомощията на държавата да оценява легитимността на религиозните вярвания и изисква държавата да осигури взаимната толерантност между групите, които са в конфликт една с друга, дори когато те произлизат от една и съща група. В настоящия случай Съдът смята, че, вземайки становище, че църквата-жалбоподател не е ново вероизповедание и поставяйки признаването й в зависимост от волята на църковната организация, която е вече призната – Молдовската архиепископия – държавата не е изпълнила своето задължение за неутралност и безпристрастност.”[10]

2. Нарушаване на правото на достъп до съд при определяне на граждански права и задължения

Чл. 6.1 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи гласи:

“ Всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения...има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.”

Постановленията на прокуратурата за възстановяване на права, нарушени в резултат на самоуправни действия, са основани на една разпоредба на Закона за съдебната власт, която е остатък от социалистическото право. Те не подлежат на съдебен контрол, а по начина, по който това правомощие се интерпретира от прокуратурата, могат да засегнат по много сериозен начин имуществени права. Ярък пример в това отношение е акцията по изваждане на свещениците на “алтернативния синод” от църквите, в които те са служили повече от едно десетилетие. Няма съмнение, че определянето на правото на “алтернативния синод” да владее заетите имоти или части от тях е сложен процес, в който са вплетени много обстоятелства. Сред тях са:

-         наличието на регистрация на централно ниво не само на “алтернативния синод”, но и на синода на дядо Максим;

-         наличието на регистрация на двата синода на общинско ниво;

-         собствеността върху новопостроените църкви и други имоти от “алтернативния синод”;

-         собствеността върху подобренията на имотите, с които “алтернативния синод” се е разпореждал в течение на много години.

Всички тези въпроси са по съществото си имуществени спорове или предпоставки за тях, които прокуратурата със своите постановления решава за една нощ без възможност за достъп до съд.

Обемът на понятието за “граждански права и задължения” не е докрай изяснен в юриспруденцията на Европейския съд по правата на човека. Но още от най-ранната му юриспруденция става ясно, че имуществените спорове, решавани традиционно по частноправен път, попадат безусловно в обхвата на това понятие. Така още по делото Рингайзен срещу Австрия от 1971 г.[11] съдът прие, че частноправните спорове, в които са вплетени имуществени интереси безусловно попадат в обхвата на член 6, но, освен тях, в него могат да попаднат и спорове, които в рамките на националното право са определени като публичноправни. Съдът заключи:

“Характерът на законодателството, което регулира как се решава въпроса (гражданско, търговско, административно право и пр. и органът, който е оправомощен да го реши (обикновен съд, административен орган и пр.)...не са от значение.”[12]

Имуществените, или, както ги определя съда, “паричните” спорове, са най-типичните спорове, които попадат в обхвата на член 6, независимо от характера на законодателството.[13] За тяхното решаване трябва безусловно да се предостави достъп до съд. Решаването на имуществен спор като този с имотите на Българската православна църква с прокурорско решение, което не подлежи на съдебен контрол, е грубо нарушение на член 6 от Европейската конвенция. 

3. Нарушаване на правото на мирно ползване на собствеността

Член 1 от Първия протокол към Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи гласи:

“Всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

                Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвежда такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.”

Тази разпоредба, която гарантира едно както индивидуално, така и колективно право, забранява на държавата да лишава физическите и юридическите лица произволно от техните “притежания”. При това понятието за “притежания” в юриспруденцията на съда има автономен смисъл. По делото на компанията Гасус срещу Холандия от 1995 г.[14] съдът прие:

“Съдът припомня, че понятието за “притежания” (на френски “biens”) в член 1 на Протокол №1 има автономно значение, което не се свежда само до притежаването на физически вещи: някои други права и интереси, които представляват активи, също могат да се смятат за “права на собственост” и като такива “притежания” по смисъла на тази разпоредба.”[15]

По делото на компанията Матос е Силва и другите срещу Португалия от1996 г. съдът прие, че дори в случай, когато жалбоподателят няма формален титул на собственост върху земята, но е получавал доход от нея в течение на много години и няма легитимно оспорване на тази собственост, тя попада в понятието за “притежание” по смисъла на член 1 от Протокол №1.[16] В тази връзка следва да се отбележи, че, ако става дума за собствеността върху имотите, с които “алтернативният синод” се разпорежда и които прокуратурата предаде на синода на дядо Максим, то последният също не може да докаже титул на собственост върху тях, тъй като не е официално регистриран. Безспорно е обаче едно – актовете и действията на прокуратурата и на изпълнителната власт доведоха до грубо нарушаване на правото на собственост върху новопостроените църкви и други имоти на “алтернативния синод”.

4. Нарушаване на правото на ефективни правни средства за защита в случаи на нарушени човешки права

Член 13 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи гласи:

“Всеки, чиито права и свободи, предвидени в тази конвенция, са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита от съответна национална институция дори и нарушението да е извършено от лица, действащи в качеството си на представители на официалните власти.”

 По делото Хасан и Чауш срещу България Европейският съд по правата на човека намери нарушение на чл. 13 от конвенцията поради това, “че ръководството на фракцията, водена от г-н Хасан, не е можело да оспори ефикасно неправомерната държавна намеса във вътрешните дела на религиозните общности и да отстоява правото си на организационна автономия, гарантирано от чл.9 от Конвенцията”.[17]

В ситуацията с изгонването на свещениците на “алтернативния синод” от техните храмове и имоти е налице една организирана акция, разпоредена от прокуратурата. В постановленията на прокуратурата се цитира окръжно на Върховната касационна прокуратура, с което се изяснява виждането на тази институция за начина, по който следва да се реши имуществения спор в Българската православна църква. От друга страна, обжалването на индивидуалните постановления е възможно само пред по-горния прокурор в една система, основана на единоначалието. Трудно е да си представим по-неефективно вътрешноправно средство от това. Налице е, следователно, нарушение на член 13 от конвенцията във връзка с останалите членове.