|
|
Атанас Кръстев
Уважаеми дами и господа,
Скъпи приятели,
С ваше позволение аз няма да се придържам стриктно
към предварително оповестената тема, пък и експертите преди мен
казаха много. Всеки, предполагам, разбира, че извънредната
ситуация естествено прави предварително заложените параметри
твърде условни. Просто смятам, че сега би било неуместно да се
затворим единствено в специализирания контекст на правото. Но за
какво друго всъщност да говорим също ми е малко трудно да
определя. Сигурно така се чувстват оцелелите след разрушително
земетресение. Гледат невярващо развалините и нямат много какво да
кажат. И мен ме призоваха днес не толкова обичайните остри
проблеми в областта на религиозната свобода. Те неотменно ни
съпътстват и толкова често сме ги обсъждали през тези години.
Доведе ме един по-обсебващ и първичен подтик, който не очаквах, че
пак ще изживея – дълбоко възмущение от държавността въобще и
загриженост за съдбата на нашата страна. Въпроси, които аз наивно
бях приел, че вече поне в една съществена степен са разрешени
положително и необратимо.
Дойдох да споделя лична си дълбоката морална и
рационална криза. По-скоро да потърся заедно с вас отговори на
фундаментални въпроси, които повдигна безпрецедентният акт на
посегателство срещу религиозната свобода от страна на държавата,
която самодоволно и претенциозно проглушава света с авторекламата
си, че е демократична. Защото досега смятах, че имам отговор поне
на основния въпрос, свързан с промените, които започнаха с
падането на комунизма. Този - накъде вървим и какъв е смисълът
поне на социалния ни живот. Сега разбирам, че съм отново в
началото на пътя, отново при познавателната нула, отново в една
реалност, подобна на времето на комунизма, наситена със
сюрреализъм и екзистенциални въпроси, когато животът бе една
проста биологична инерция без дух, смисъл и посока. Въпросът е –
какво, всъщност, става, какво стана в нашата страна през тези
години след 89-а? Как можем да определим социалния модел, който се
случва? Има ли въобще някакъв модел или по-скоро в живота ни се
струпва една хаотична купчина от случайни факти, а ние я
определяме някак, просто заради вродената си нужда от порядък. И
още по-трудни въпроси вече си задавам, като не само този дали в
България оттогава се случи нещо по-хубаво от комунизма, а дали
въобще е възможно да се случи.
Затова, позволете ми да не се придържам към
оповестената правна рамка. В такъв момент мен лично ме побиват
тръпки да говоря за право. Да се говори на тази тема днес е като
да споменава въже в дома на обесения. Днес ние тук юристи и
демократи, хора които сме се опитвали да подреждаме
посткомунистическото си битие по принципите на съвременната
демокрация, сме се събрали като печални роднини, за да оплачем
българската демокрация.
Сега дори проблемите на църквата остават сякаш
назад, за да отстъпят място на тази печал, на този студ, който
лъха отвсякъде, от дивата и вулгарна по балкански, и по болшевишки
брутална и цинична реалност. Из цялата страна полицаи бият и късат
расата на духовните си пастири и ги гонят от храма, новоизлюпени
политици и правителствени чиновници, гротескно разясняват, че това
било прилагане на закона, трибуни на екстремизма от ляво и от
дясно с обичайното за Гьобелс изобилие от епитети злорадо
триумфират, люлеят страстта на тълпата да мачка слабия и насъскват
още повече държавата да гонела търговците от храма, бич да върти,
в затвори да вкарва. Те всъщност изразяват своето опиянение от
удара в лицето на свободата и духовността. Мисля си уплашен - пак
ли тези хора, като в лош сън, запълниха публичното пространство?
Но и наричащи себе си духовници и вярващи леят елейни слова за
единната и неразделна църква, чиято глава е единствено Христос, но
не се обръщат към Него за помощ, а към полицаите, някои от които
сигурно не познават името Му, така както някога първосвещениците
обърнаха гръб на своя Бог, и се поклониха на Пилат, кесаря и на
света.
След 11 септември 2001 година си задаваме
настойчиво въпроса – можеше ли това да се предотврати. Сигурно е
могло. Ако е имало повече предпазливост, повече загриженост. И
ние, и вярващите в тази страна, и свободомислещите граждани
въобще, с ръка на сърцето трябва да признаем, че си казахме – има
проблеми, но най-тежкото отмина. Ето че сгрешихме. А имаше
достатъчно знаци, предзнаменования, които сочеха, че спокойствието
е привидно. Натрупваха се ден след ден, но сигурно твърде бавно,
за да се забележи наближаващата криза. Стреснахме се, когато
фарисеи, атеисти и придворни блюдолизци внезапно обгрижиха
вярващите с нов закон за вероизповеданията, с открито полицейски
характер. Тук трябва да признаем, че духовната общност в България
прояви безпрецедентно единство срещу този акт на примитивен
държавен патернализъм, на открито засилване на контрола върху
религиозната дейност. Може би и заради това погромът се позабави.
Но пак настъпи известно успокоение, което в крайна сметка беше
нужно на разрушителните сили, за да наложат своето и ударът е
по-тежък сега, защото духът ни е допълнително подтиснат от
коварството и низостта на изпълнението.
И ето, сега стоим пред руините и търсим пътища сред
хаоса. Проверяваме отново изконния смисъл на понятията. Така или
иначе животът продължава. Случилото се е поредно доказателство, че
демокрацията се ражда отново и отново всеки следващ ден. Че
тиранията не излиза в отпуск и се храни от съня на свободата.
За международноправните средства и механизми ще
кажа сега само това, че уведомяваме и ще уведомяваме настойчиво
приятелите на свободата по целия свят и ще ги молим за помощ. А те
не са малко. И те не бива да се подценяват. Те може да ни помогнат
сега, може би по-късно. Но ние не храним излишни илюзии. Това си е
преди всичко наша работа. Но тираните, защитени зад оловната
черупка на сляпата физическа сила, трябва добре да знаят, че
силата на истината не идва само от братската подкрепа на любовта,
която така или иначе няма националност. Силата на свободата идва
не толкова от земни страни и власти, а оттам, където те всъщност
се лутат като чужденци – царството на истината и свободата. А то
дава страшна сила на своите поданици. Такива поданици не искат
милост, снизхождение и подаяния. Те не се страхуват от презрение и
гонения. Те са готови и за затвора, който готвят за свещеници
днес. А те сигурно го очакват вече с радостта на мъченици. Да,
нека всичко почне отначало. Нека пак изпращат свещеници и пастори
зад решетките. Ако това стане, хора като пастор Христо Куличев,
който лежа при комунизма по абсолютно същите обвинения, които
повдигат сега срещу православни свещеници, ще се върнат сигурно
сами зад решетките. Защото затворът ще изглежда комай
най-достойното място в това недостойно време, защото свободата,
давана от такава държава ще е унизителното робство на духа.
И така, преди да заговорим отново за право, ние
трябва по-скоро да преодолеем тази печал, да възстановим смисъла
на понятията, да преживеем сюрреализма, да стихне болката. Да
повярваме отново, че свободата в тази страна не е невъзможна и да
сложим нов краеъгълен камък, този, който досегашните калпави
зидари с презрение отхвърлиха.
Ще бъде трудно. Превратът физически успя и
възстановяването на първоначалното фактическо и правно положение
ще бъде изключително сложно, да не кажем невъзможно. Системата, на
която е заложено функционирането на правовия ред в страната
всъщност унищожи себе си отвътре като компютърен вирус. Пазачът
ограби храма. Няма друга формула, друга антивирусна програма да се
опазиш от пазача освен здрави морални и правни принципи и съвестни
юристи, които да ги прилагат, хора със солидни биографии в
истината, демокрацията и справедливостта. Те не се създават за
ден-два. Още по-малко се създават, ако въобще не се търсят, а се
пробутват лакеи на конюнктурата.
Нужна е голяма решителност, увереност и търпение.
Смятам, че това е в основата си голяма политическа грешка. Не само
грешка спрямо религиозната свобода, а спрямо демокрацията въобще.
Конкретните факти са последица от стратегическа подмяна на
цялостното развитие на страната. Освен правно, такава грешка може
и трябва да се реши преди всичко политически. Защото каквато
държавата, такова и правото. Нашата държавност така и не достигна
до висотата на времето, което промени Източна Европа и света. И
друг път съм имал случай да споделя, че големият проблем на нашата
реформа се състои в това, че преходът се технократизира, сведе се
само до икономика, до пенсии, заплати, проценти и фондове, домати
и свинско. Тя също е много важна тази тема, разбира се, но преди
да се пристъпи изчерпателно към нея не се реши главният –
моралният въпрос, който е в основата на всичко. На първо място, не
се потърси и реализира отговорност от престъпния комунистически
режим, включително за престъпленията му срещу религията, което да
доведе до необходимия народо-психологически и правен катарзис.
Така демократичната опозиция, лиши промяната от нейното главно
основание, поради което така и си остана през всички тези години
на прехода - преди всичко опозиция, не успя да стъпи на чисто и
сама се зарази от опортюнизма и грубия материализъм на
предшествениците си. Колкото и да изглежда трудно днес, струва ми
се, че от това демократичната политика да се ангажира отново с
решаване на основните въпроси на морала, духа и справедливостта,
които са фундамента на демокрацията и които дават действително
основание на реформата в страната, е един от основните пътища през
хаоса. Това е по-дългият път, но като че ли единствено възможният.
Благодаря! |
