|
Адв.
Иван Груйкин
Когато говорим за вяра в Бога и за упражняване на правото на
свободен избор и практикуване на религия, най-малкото неестествено
е да мислим за съд и прокуратура. За съжаление, последните две
седмици ни накараха да мислим, че едва ли не двете са синоними.
1.
ДЕЙСТВИЯ НА
ПРОКУРАТУРАТА
На 06.07.2004 г.
до Главния прокурор на Република България бе изпратено писмо /вх.№
3995/, изразяващо сериозното безпокойство на Софийският
митрополит Инокентий от наличието на сигнали, че се подготвя опит
за насилствено разрешаване на проблемите в БПЦ, като се посочват и
конкретни факти.
На 13.07.2004 г.
на същото това място бе проведена конференция на тема “Актуални
проблеми на религиозните общности в България”. Участвуващите в
събитието представители на вероизповедания, нестопански и
правозащитни организации и граждани изразиха сериозното си
безпокойство от тенденцията за възстановяване на тоталитарни
практики в отношенията на държавата с религиозните общности.
Приетото от тях заключително обръщение бе адресирано до Президента
на Републиката, Министър – председателя, Председателя на Народното
събрание и Главния прокурор. Отговор до този момент има единствено
представител на Главния прокурор, който с Писмо № 4296/19.07.2004
г. благодари за изпратеното обръщение и в отговор на призива за
въздържане от силова намеса във вътрешните работи на религиозните
общности заявява дословно: “Всички действия на Прокуратурата на
Република България са насочени към постигането на една цел –
неотклонното спазване на Конституцията и законите на страната”.
На 21.07.2004
г. /през нощта и сутринта/ полицията запечата десетки храмове и
църковни имоти на Българската православна църква из цялата страна.
Основанието на тези полицейски действия се оказаха постановления
на съответните окръжни прокурори /за София това са постановления
на Софийска градска прокуратура № 3692/2004 г. с разпореждане - да
“се осигури достъп на легитимния свещенослужител”/. Т.е. –
разпоредено е извеждането на един служител /на всички работещи до
този момент на това място лица/ и заменянето му с друг /и съотв. –
друга администрация/. Принудително бяха отстранени всички
свещеници в тези храмове и други служители /например в Храм “Света
Параскева” свещенослужителят и председател на Настоятелството е на
длъжност в храма от 1990 г. без прекъсване /до 21.07.2004 г./.
Всеки един от
храмовете в София, в които влязоха униформени служители на базата
на постановленията на СГП, имат своите органи – настоятелства –
които действуват в този си вид от дълги години. Същите имат своите
регистрации /вписване на ръководствата/ по чл.16 от отменения
Закон за изповеданията и по чл.19 от сега действуващия Закон за
вероизповеданията. Непрекъсваемостта в дейността на тези
ръководства, включващи свещенослужители и миряни, е повече от 10
/на много места и много повече/ години. Т.е., актовете на
прокуратурата разпореждат промяна на съществуващото повече от
десетилетие статукво, чрез извеждането на едни служители в
храмовете и въдворяването на други.
До настоящия
момент, въз основа на цитираните прокурорски постановления, всички
свещенослужители от храмовете, намиращи се под юрисдикцията на
Светия Синод на БПЦ с Наместник – председател Софийският
митрополит Инокентий, са принудително отстранени от храмовете, в
които са служили в продължение на години. Само на територията на
София регистрираните в Столична община църковни настоятелства
/функциониращи и новостроящи се храмове и праклиси/ под
юрисдикцията на Митрополит Инокентий са 38 на брой.
Като основание
на цитираните по-горе постановления се цитират Окръжно №
12173/08.07.2004 г. на Върховна касационна прокуратура /ВКП/,
чл.43, ал.4 НПК и чл.118, т.3, пр.2 ЗСВ.
За въпросното
окръжно можем да предполагаме, че представлява указание от страна
на ВКП за начина на действие на окръжните прокурори по отношение
на храмовете и останалата собственост на Българската православна
църква. Въпреки че същото е поискано от ВКП, до настоящия момент
не ни е предоставено.
Чл.
43, ал.4 НПК дава възможност на висшестояшите прокурори да
извършват действия, попадащи в компетенцията на подчинените им
такива от по-ниското ниво.
При
това положения основният аргумент на Прокуратурата остава чл.118,
т.3, пр.2 ЗСВ, а именно – правомощието и да “предприема
действия за отмяна на
незаконосъобразни актове и за възстановяване в бързи и неотложни
случаи на самоуправно нарушени права”.
В този смисъл бяха и направените веднага след това изявления на
представители на Прокуратурата.
Законовата дефиниция за
самоуправство се намира в чл. 323. (1) от Наказателния кодекс и
изисква действия, с които лицето
“самоволно, не по установения от закона ред, осъществи едно
оспорвано от другиго свое или чуждо действително или предполагаемо
право”.
Безспорното за
наказателноправната доктрина и практика разбиране за същността на
самоуправството е формулирано в Решение № 297 от 18 април 1968 г.
по н. д. № 170/68 г., I н.о., ВС: ЗА ДА
Е НАЛИЦЕ ПРЕСТЪПЛЕНИЕ ПО ЧЛ. 323 НК, Е НЕОБХОДИМО ОТ ОБЕКТИВНА И
СУБЕКТИВНА СТРАНА ДЕЕЦЪТ ДА ВНЕСЕ В СЪЩЕСТВУВАЩОТО ФАКТИЧЕСКО
ПОЛОЖЕНИЕ ПРОТИВОПРАВНА ПРОМЯНА, САМОВОЛНО, ПОД ПРЕДЛОГ, ЧЕ
ОСЪЩЕСТВЯВА ЕДНО ОСПОРЕНО МУ ОТ ДРУГИГО ПРАВО.
Следователно, за
да е налице самоуправство, е необходимо да има активни действия от
страна на лицето, насочени /и довели/ до противоправна промяна на
съществуващото статукво.
Отново напомням,
че за гр.София фактическото положение до 21.07.2004 г. е трайно и
непроменяно години преди тази дата. Т.е., никой от отстранените по
силата на цитираните постановления свещенослужители не е внасял в
съществуващото статукво каквато и да е промяна /още по-малко –
противоправна/.
Въз основа на
горното може да се направи извода, че Постановление № 3692/2004 г.
на Софийска градска прокуратура противоречи на закона. Нещо повече
– то е превратно прилагане на наказателноправна норма с пределно
ясен и безспорен смисъл.
За неправилното
тълкуване на Закона за вероизповеданията от произнеслите се
прокурори прилагам кратък анализ. Категорично считам обаче, че
тълкуването на Закона за вероизповеданията в случая е неотносимо
към основния въпрос – за действията Прокуратурата на Република
България. Позволявайки си да тълкува гражданскоправните последици
на Закона за вероизповеданията, Прокуратурата на практика
правораздава, което е прерогатив единствено на съда. По този начин
грубо са нарушени конституционните правомощия на Прокуратурата,
която е иззела функциите на друг орган. Като резултат - силно е
уронен престижа на съдебната власт – чрез:
а/ посоченото
превишаване на правомощията на прокуратурата, довели до
изключително тежки последици за БПЦ, отделните храмове, отделните
свещенослужители и многобройните обикновени миряни;
б/ изземване на
същностното правомощие на съда на правораздава, без в закона да
има предвидена възможност за съдебен контрол на въпросните
прокурорски постановления. По този начин противоправните действия
на “обвинителната” част на съдебната власт /прокуратурата/
игнорират намесата на правораздавателната й част /съда/,
резултатът от което е липса на правосъдие в случай с изключително
висока степен на засягане на обществени и индивидуални права и
интереси.
За постигане на
посочения противоправен резултат от прокурорското постановление са
използувани похвати, представляващи очевидно манипулиране на
фактите и показващи явна пристрастност на издалите акта прокурори
от СГП. Никъде в постановлението не се съдържат доводи за
приемането на подалото жалбата лице за законен представител на
Българската Православна Църква. Общоизвестен факт е наличието на
дългогодишен гражданскоправен спор по въпроса именно за
представителството на БПЦ, който, с издаването на коментираните
постановления, се предопределя от Прокуратурата по един законово
недопустим начин /чрез фактическо правораздаване, с изключването
на съда/.
За всеки
непредубеден юрист е безспорно, че Законът за вероизповеданията не
може да бъде никакво основание за издаването на коментираните
постановления. Той не легитимира никой, в това число и дядо
Максим, като законен глава на БПЦ. Член 10 от закона постановява,
че “Българска православна църква … под името Патриаршия е
правоприемник на Българската Екзархия и е член на Едната, Свята,
Съборна и Апостолска църква. Тя се ръководи от Светия Синод и се
представлява от Българския Патриарх, който е и Митрополит
Софийски”. По какъв начин споменатите прокурори правят извода, че
Патриарх е именно Максим, при положение, че в правния мир не
съществува /вероятно и за това не е цитиран!/ какъвто и да е
правен акт в подкрепа на тази теза. Както и преди приемането на
Закона за вероизповеданията, така и днес, спорът е кой именно е
главата на БПЦ и има ли понастоящем законно избран патриарх. От
друга страна, цитираният законов текст се съдържа в отделни части
на Устава на БПЦ /чл.1, чл.14 и др./, който и преди приемането на
новия закон е бил действуващо право. Т.е. – Законът за
вероизповеданията не променя по никакъв начин ситуацията около
представителството на Църквата в сравнение с предишната нормативна
уредба.
Следващият
аргумент – цитираният Параграф трети от Преходните и заключителни
разпоредби на Закона за вероизповеданията – също не води до
изводите, които издалите постановленията прокурори правят. Кои са
легитимните представители на религиозната институция, кои са тези,
които са се отделили – точно това е същността на продължаващия 14
години спор, който не може да бъде разрешен от Прокуратурата, а
единствено от съда. С тенденциозно издадените си постановления
Прокуратурата със замах “разреши” правен спор, който би бил
сериозно предизвикателство и за трите инстанции на българския съд.
И още нещо, което на фона на изложеното дотук е “дребен детайл”.
Съгласно чл. 10, във вр. с Параграф 2, ал.3 от Преходните и
заключителни разпоредби на Закона за вероизповеданията, БПЦ е
единственото вероизповедание, което е изключено от общия
регистрационен режим. Т.е. – избраният от представителите на СГП
Параграф трети се отнася за всяко едно регистрирано
вероизповедание /религиозна институция/, но не и за БПЦ!
Позоваването пък
на определението на Фирмено отделение на Софийски градски съд,
което е отказало регистрация на храм /местно поделение/ по молба
на Инокентий, е изцяло неоснователно и откровено манипулативно.
Определенията на който и да е съд /включително на фирмените
отделения на окръжните съдилища/ не се ползуват с т. нар. “сила на
присъдено нещо”, т.е. – със задължителна юридическа сила. Още
повече, че част от аргументацията за отказа на съда е споделянето
от него, че ръководството на БПЦ не се регистрира в съда и че
липсват /според съда/ определени документи. И нито дума за далеч
по-убедителния /и водещ до точно обратния извод факт/, че други
окръжни съдилища /напр. в Благоевград – по ф. дело № 2870/03 г.и №
2871/03 г., и Добрич – ф. дела № 1121, 1122 и 1123 от 2003 г./,
не с определения, а с решения, са приели молбите за регистрация на
местните храмове за подадени от централното ръководство на БПЦ
/подписани от Митрополит Инокентий/ и са вписали настоятелствата
на съответните храмове като техни законни представители. Това не е
оспорено от участвуващите в тези дела окръжни прокурори, които
само няколко месеца по-късно постановяват, че вписаните в съдебния
регистър представители на църквите са “самоуправници” и трябва да
бъдат незабавно изведени от храма! Най-малкото странно е обаче е
липсата на коментар от прокурорите на факта, че приетият от тях
/неизвестно по силата на какви правни актове/ за легитимен
Патриарх Максим дори не е подавал заявление до съда за който и да
е от храмовете под негово ръководство!
Позоваването на
нотариалните покани също е манипулативно и абсолютно произволно.
Постановлението цитира само тези, отправени от Максим до
Инокентий, но не и тези от Инокентий до Максим. И двете обаче
представляват единствено документиране на позициите на страни по
един правен спор.
Сравняването на
цитираните постановления на СГП с постановлението например на
Смолянска окръжна прокуратура показва пълна, дори пунктоална
идентичност между двете. Този факт, при наличието на цитираното и
в двете постановления Окръжно на ВКП, показва пълно игнориране на
имащата характера на принцип норма на чл.117 от Конституцията и
чл. 13 и 14 от ЗСВ за независимост на магистратите /в т.ч. и
прокурорите/ и подчинението им единствено на закона. Този факт е
нагледна илюстрация на действителните механизми, по които
функционира Прокуратурата в България.
При издаването
на коментираните постановления представителите на Прокуратурата не
са направили задължителната в случая констатация, че местните
поделения /църквите/ на БПЦ са отделни юридически лица /чл.160 от
Устава/ - със свое ръководство, представители, имущество. Разбира
се, съгласно Устава на БПЦ висшестоящите архиереи имат
възможността да предизвикат промени в съответните настоятелства,
но едва след осъществяване на предвидената в самия устав
процедура. Т.е. – дори да приемем дядо Максим за безспорен
патриарх, неговите /на Св. Синод/ претенции към имуществото на
която и да е от църквите са неоснователни. Странно е и
подминаването на факта, че всички визирани в прокурорските
постановления храмове в София имат регистрация по чл.19 от Закона
за вероизповеданията в Столична община. Важно е да се знае, че
всички 12 храмове към Синода на Митрополит Инокентий в Неврокопска
епархия имат и съдебна регистрация в Благоевградски окръжен съд
/ф. дела № 2870 и № 2871 от 2003 г./. И двата вида посочени
регистрация представляват охранителен акт /на съд и на
административен орган, действуващ като особена юрисдикция/,
обстоятелствата в който се считат за законни до опровергаването им
в специално исково /съдебно/ производство. В постановлението обаче
дори не личи въпросите за наличието на регистрации, за
разпоредбите на устава или за каквито и да е аргументи на
потърпевшата страна, да са представлявали интерес за решаващите
прокурори.
Като резултат –
от храмовете са изхвърлени лицата, които са регистрирани като
техни законни представители!
Безспорно
непрофесионалния и противоречащ на закона подход на Прокуратурата
се осъзнава от самата нея. Това личи от образуваните след началото
на прокурорската акция граждански дела в Благоевградски окръжен
съд за отмяна на съдебните регистрации /гр. дело № 723 от 2004 г.,
с проведено първо заседание на 30.07.2004 г. – 9 дни след
изгонването на свещенослужителите/, както и предприетите /отново
след насилственото изгонване на свещениците/ следствени действия
по вписалите съответните ръководства кметове /в т.ч. кметът на
София/. Т.е. – очевидно представителите на Прокуратурата съзнават
правния характер на въпросните регистрации, но въпреки това са
разпоредили извършването на действия, противоречащи на
постановеното със съответните съдебни и административни актове. На
езика на наказателното право това се нарича умисъл.
Не са съобразени
и други противозаконни последици от изпълнението на коментираните
прокурорски постановления. С принудителното отстраняване на
духовни лица и служители в съответните храмови администрации е
нарушено конституционното им право на труд. Същите са отстранени
от работните си места, където полагали труд в продължение на
години, за което са получавали възнаграждение, заплащали са
социални осигуровки и са изпълнявали всички изисквания на
трудовото и социално-осигурително законодателство.
От изложеното
по-горе може да се заключи, че въз основа на постановлението, и
след неговото изпълнение, са настъпили правни последици,
противоположни на целените и допустими от закона.
Независимо от
тази погрешност на правната квалификация още от 21.07.2004 г. до
днес оторизирани представители на Прокуратурата /Бойко Йорданов от
СГП и Мария Якимова от ВКП/ систематично защитават пред медиите
тезата за “очевиден случай на самоуправство” от страна на
служителите от “алтернативния синод” /тази тяхна позиция е
общоизвестен факт, с оглед на значимостта на темата и интензитета
на медийното й отразяване/.
Тази позиция на
двамата представители на Прокуратурата, която е и на издалите
цитираното постановление други двама прокурори от СГП /Д.Ангелова
и Ив. Даскалова/, е монолитната и неопровергана от който и да е
друг представител на Прокуратурата вече повече от две седмици.
Нещо повече, проблемът с принудителното отстраняване от
Прокуратурата на служителите на БПЦ продължава да бъде една от
най-горещите обществени теми. Априори е изключено Главният
прокурор на Република България да не е известен за тези
постановления и за еднозначната позиция на подчинените му
прокурори от различните звена на системата. Въпреки това до този
момент Главният прокурор не е издал акт за ревизия на въпросните
прокурорски постановления или направил каквото и да е изявление,
подлагащо на съмнение тяхната законосъобразност. Т.е. – Главният
прокурор, който съгласно чл.112 от Закона за съдебната власт носи
отговорност за дейността на подчинените му прокурори, очевидно
поддържа тези юридически несъстоятелни постановления и желае
запазване на тяхното правно действие и последици и понастоящем.
До същите изводи
води и реакцията на различните нива на Прокуратурата по жалба на
Свещеноиконом Любомир Стефанов Попов за извършено самоуправство в
храм “Свети Атанасий” – гр. Варна, на 20.05.2003 г. На тази дата
група от около 30 лица, изпратени от Варненския митрополит Кирил,
противозаконно променят дългогодишното статукво в посочения храм,
като насилствено завземат имота и не допускат в него дългогодишния
председател на Настоятелството и свещенослужител в храма отец
Любомир Попов. Поради това и в съответствие със закона Районна
прокуратура – Варна незабавно издава постановление № 6039/2003 г.
за оказване на съдействие на насилствено отстранения
свещенослужител. След “мигновена” реакция на Директора на Дирекция
“Вероизповедания” на Министерски съвет чрез изпращане на писмо за
“законосъобразност” на действията на Варненския митрополит
цитираното постановление е отменено и жалбата на изхвърления
буквално на улицата свещеник – оставена без уважение. Второто
постановление на Прокуратурата е потвърдено от окръжна и
апелативна прокуратура, които на практика узаконяват извършеното
самоуправство. Съображенията им са за “ненамеса в църковния
спор и решаване на същия по установения законен ред – Закона за
вероизповеданията, Устава на БПЦ и компетентния светски съд”
– Постановление № 1084/03/28.05.2003 г.
По идентичен
начин действуват районна и окръжна прокуратура – Добрич, при
насилственото отстраняване на регистрираните свещенослужители в
храмовете “Св. Архангел Михаил” – с.Владимирово, “Св.Георги” –
с.Козлодуйци, и “Св. Успение Богородично, гр.Добрич, кв.Рилци.
Прокуратурата съдействува за принудителното отстраняване на
свещенослужителите от храмовете, независимо че същите са техни
законни представители съгласно решенията на окръжния съд.
Всичко изнесено
по-горе води до извода, че Прокуратурата в България се е отклонила
от конституционно установените си функции и се превръща в
самостоятелен властови център, игнориращ компетентността на съда и
поставящ се над закона. Липсата на действен институционален и
обществен механизъм, който да бъде реален коректив при този
властови ексцес, се оказва сериозен конституционен проблем и един
от аспектите на дългогодишната криза на съдебната власт в
България.
2. През
последните дни сериозни коментари предизвика определение на
Председателя на Фирмено отделение на Софийски градски съд за
назначаване на “представители на мюсюлманското вероизповедание в
България”. Това предизвика серия от протести на мюсюлмани от
различни краища на страната, които виждат в безпрецедентното
съдебно администриране в делата на вероизповеданието дъгата ръка
на влиятелна политическа централа, нежелаеща съществуването на
истински независима мюсюлманска верска общност.
Дори
първоначалният прочит на въпросното определение буди недоумение.
На първо място, актът на съда е недопустим. Съдебните охранителни
производства, по реда на които се извършва вписването на
юридическите лица, могат да бъдат инициирани единствено от
оправомощени за това лица, съгл. чл.494 ГПК. В случая СГС се е
самосезирал, което не съществува като правна възможност. На
следващо място, за постановяване на акта си съдът се е позовал на
чл.16, ал.6 ГПК, който очевидно касае физическите лица. Като
резултат е постановено недопустимо и противоречащо на закона
определение, с особено важни за многобройната мюсюлманска общност
последици.
ІІ. ДЕЙСТВИЯ НА
ИЗПЪЛНИТЕЛНАТА ВЛАСТ
Многократно през
последната година и половина сме обръщали внимание върху конкретни
действия на Директора на Дирекция “Вероизповедания” на Министерски
съвет, изразяващи се във вземане на страна във вътрешноцърковни
проблеми. Именно въз основа на такива Указания на Директора на
Дирекция “Вероизповедания” са отменени регистрации на местни
поделения /църкви/ от Синода на Митрополит Инокентий в редица
населени места – Цалапица, Чепеларе, Брезник, Злати Трап, Ягодово
и др.
Тези, а и други
актове на Директора по повод на конкретни вътрешноцърковни спорове
в БПЦ, са издадени извън кръга на изчерпателно изброените
правомощия на този орган по Глава Шеста на Закона за
вероизповеданията. Срещу неговите действия са подадени жалби до
Министъра на държавната администрация и лично до
Министър-председателя, както и тъжби до Прокуратурата. Има
заведени и няколко съдебни дела по реда на Закона за отговорността
на държавата за вреди, причинени на граждани.
Като заключение
се налага изводът, че философията и духа на Закона за
вероизповеданията вече дават своите горчиви плодове. Допускането,
че държавата може да разреши проблемите на което и да е
вероизповедание, признаването на една официална църква,
принудителната централизация на религиозните институции, неясните
правни конструкции и непрецизна терминология на закона, както и
откровено персоналния му замисъл – всичко това доказа тезата, че
некачественият закон не може да бъде просто безобиден.
Некачественият закон за вероизповеданията вече реално застрашава
както непосредствените права и интереси на вярващите в България,
така и морално-психологическия и духовен климат в страната за
следващите десетилетия. Опасност, особено реална при наличието на
отклонила се от законовите си правомощия прокурорска институция,
поставяща на изпитание конституционните устои на правовата
държава.
Правомощията на
Прокуратурата като институция са уредени в Конституцията и Закона
за съдебната власт.
КОНСТИТУЦИЯ НА
РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
Г л а в
а ш е с т а
СЪДЕБНА
ВЛАСТ
Чл. 117.
(1) Съдебната власт защитава правата и законните интереси на
гражданите, юридическите лица и държавата.
(2)
Съдебната власт е независима. При осъществяване на своите функции
съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите се
подчиняват само на закона.
ЗАКОН ЗА СЪДЕБНАТА ВЛАСТ
Чл. 13. При
осъществяване на своите функции съдиите, съдебните заседатели,
прокурорите и следователите са независими и се подчиняват само на
закона. Когато прецени, че законът противоречи на Конституцията,
съдът уведомява Върховния касационен съд или Върховния
административен съд, а прокурорите и следователите уведомяват
главния прокурор, за да бъде сезиран Конституционният съд.
Чл. 14.
При своите действия и постановяване на своите актове съдиите,
прокурорите и следователите се основават на закона и събраните по
делото доказателства, преценени съобразно тяхната съвест и
свободно вътрешно убеждение.
Глава седма
ПРОКУРАТУРА
Чл. 111.
(Изм. - ДВ, бр. 110 от 1996 г., бр. 133 от 1998 г.)
(1) (Изм. - ДВ,
бр. 29 от 2004 г.) Прокуратурата в Република България се състои от
главен прокурор, Върховна касационна прокуратура, Върховна
административна прокуратура, апелативни прокуратури,
военно-апелативна прокуратура, окръжни прокуратури, военно-окръжни
прокуратури и районни прокуратури.
(2)
(Изм. - ДВ, бр. 29 от 2004 г.) Главният прокурор ръководи
прокуратурата, подпомаган от своите заместници при Върховната
касационна прокуратура и Върховната административна прокуратура.
(3) (Ал.
3 отм. - ДВ, бр. 74 от 2002 г., нова, бр. 61 от 2003 г.)
Главният
прокурор издава инструкции и дава указания относно дейността на
прокуратурата.
Чл. 112.
Прокуратурата е единна и централизирана. Всеки прокурор е подчинен
на съответния по-горестоящ по длъжност, а всички - на главния
прокурор.
Чл. 113.
(Ал. 1 отм., предишна ал. 2 - ДВ, бр. 133 от 1998 г.)
Военните
прокурори и следователи при изпълнение на длъжността си са
независими от военните органи.
(Ал. 3
отм. - ДВ, бр. 133 от 1998 г.)
Чл. 114.
(1) Главният прокурор осъществява надзор за законност и
методическо ръководство върху дейността на всички прокурори. Той
може да сезира Конституционния съд.
(2)
(Изм. - ДВ, бр. 133 от 1998 г., бр. 29 от 2004 г.) Главният
прокурор организира и разпределя работата на своите заместници,
назначава и освобождава служителите във Върховната касационна
прокуратура и Върховната административна прокуратура.
(*1) (3)
(Изм. - ДВ, бр. 133 от 1998 г., РКС № 1 от 1999 г. - бр. 6 от
1999 г., изм.,
бр. 29 от 2004 г.) Главният прокурор има право да възлага свои
правомощия на своите заместници при Върховна касационна
прокуратура и Върховна административна прокуратура, когато в закон
не е предвидено друго (*2).
(4)
(Изм. - ДВ, бр. 133 от 1998 г.) Ръководителите на останалите
прокуратури организират и ръководят работата им, назначават и
освобождават служителите в тях.
(5)
(Нова - ДВ, бр. 133 от 1998 г.) Прокуратурата е юридическо лице на
бюджетна издръжка със седалище в София.
(6)
(Нова - ДВ, бр. 133 от 1998 г., изм., бр. 74 от 2002 г., изм.
съобразно РКС № 13 от 2002 г., бр. 118 от 2002 г.) Главният
прокурор изготвя годишен доклад за дейността на прокуратурата и го
изпраща за включване в годишния доклад по чл. 27, ал. 1, т. 10.
Чл.
114а. (Нов - ДВ, бр. 29 от 2004 г.) Главният прокурор всяка година
до 31 март предоставя на президента, на Народното събрание и на
Министерския съвет доклад за дейността на прокуратурата по
спазване на законността.
Чл. 115.
(1) Главният прокурор лично или чрез определени от него прокурори
извършва ревизии и контролира работата на всички прокурори.
(2)
Прокурорите от апелативните и окръжните прокуратури извършват
ревизии и контролират работата на прокурорите в непосредствено
по-ниските по степен прокуратури.
(3)
(Нова - ДВ, бр. 74 от 2002 г.) В края на всяко шестмесечие
районните, окръжните и апелативните прокуратури изготвят и
предоставят на инспектората в Министерството на правосъдието
информация за образуването и движението на преписките.
Чл. 116.
(1) (Доп. - ДВ, бр. 133 от 1998 г.) Всички актове и действия на
прокурора могат да бъдат обжалвани пред непосредствено
по-горестоящата прокуратура, освен ако подлежат на съдебен
контрол.
(2)
(Доп. - ДВ, бр. 133 от 1998 г.) По-горестоящият по длъжност
прокурор може да извършва действия, включени в компетентността на
подчинените му прокурори, писмено да спира и да отменя
разпорежданията им в определените от закона случаи.
(3)
Писмените разпореждания на съответния по-горестоящ по длъжност
прокурор са задължителни за подчинените му прокурори.
(Ал. 4 и
5 нови - ДВ, бр. 133 от 1998 г., отм., бр. 74 от 2002 г.)
Чл. 117.
При осъществяване на своята дейност прокурорите са независими от
съда.
Чл. 118.
Прокуратурата следи за спазване на законността, като:
1. (доп.
- ДВ, бр. 74 от 2002 г.) привлича по установените в закона ред и
срок към отговорност лицата, които са извършили престъпления, и
поддържа обвинението по наказателни дела от общ характер;
2.
упражнява надзор при изпълнението на наказателните и други
принудителни мерки;
3. (доп.
- ДВ, бр. 133 от 1998 г.) предприема действия за отмяна на
незаконосъобразни актове и за възстановяване в бързи и неотложни
случаи на самоуправно нарушени права;
4. в
предвидените от закона случаи участва в граждански и
административни дела.
Чл. 119.
(1) При изпълнение на предвидените в закона функции прокурорът
може:
1. да
изисква документи, сведения, обяснения, експертни мнения и други
материали;
2. да
извършва лични проверки;
3. да
възлага на съответни органи при данни за престъпления или за
незаконосъобразни актове и действия да извършват проверки и
ревизии в определен от него срок, като му представят заключения, а
при поискване – и всички материали;
4. да
призовава граждани, като при неявяването им без уважителни причини
може да разпореди принудително довеждане;
5. да
изпраща материалите на компетентния орган, когато установи, че има
основание за търсене на отговорност или за вземане на принудителни
административни мерки, които не може да осъществи лично;
6. да
взема всички предвидени от закона мерки при наличие на данни, че
може да се извърши престъпление от общ характер или друго
закононарушение.
(2)
(Доп. - ДВ, бр. 133 от 1998 г.) Разпорежданията на прокурора,
издадени в съответствие с неговата компетентност и закона, са
задължителни за длъжностните лица и за гражданите.
(3)
Държавните органи, организации и длъжностни лица са длъжни да
оказват съдействие на прокурора при изпълнение на правомощията му
и да му осигуряват достъп до съответните помещения и места.
(4) В
рамките на своята компетентност прокурорът може да дава
задължителни разпореждания на полицията.
(5)
Прокурорът протестира и иска отменяне или изменяне на
незаконосъобразни актове в срока и по реда, предвидени в закона.
Той може да спре изпълнението на акта до разглеждането на протеста
от съответния орган.
(6) При
упражняване на надзора за законност върху изпълнение на
наказанията, на другите принудителни мерки и в местата за
задържане прокурорът може:
1. да
посещава без предварително разрешение на администрацията местата
за задържане, лишаване от свобода и за изпълнение на другите
принудителни мерки и да проверява документите, въз основа на които
се задържат лицата;
2. да
разговаря насаме със задържаните или настанените;
3. да
разглежда предложения, сигнали, жалби и молби във връзка с
изпълнение на наказанията и на другите принудителни мерки,
предвидени в закон;
4. да
нарежда писмено на органите по изпълнение на наказанията и на
администрацията на местата за изпълнение на другите принудителни
мерки да го уведомяват за определени действия, актове и събития.
(7) За
отстраняване и предотвратяване на нарушенията по ал. 6 прокурорът:
1.
освобождава незабавно всеки, който е задържан незаконно в местата
за лишаване от свобода и за изпълнение на другите принудителни
мерки;
2. дава
задължителни писмени разпореждания за отстраняване на констатирани
нарушения;
3. спира
изпълнението на незаконосъобразни писмени заповеди и разпореждания
на длъжностни лица и иска отменяването им по съответния ред. |
