|
|
Индиан нас
ни свързва, Индиан ни дели…
(из древна
трибало-трако-гъл-гъл-ска долмено-славянска палеофизическа
обредно-култова песен)
Тази втора
емисия на паралелните репортажи се развива ексцентрично, което е
чудесно. Аз започнах със
самото им начало. Любо Данчев
заби вниманието си някъде в
последната третина на мача. Инди, верен на психологическото
равновесие и историческата правда,
се върна десетилетия назад. От
четвъртия паралелен респондент
(нямам право да откривам самоличността му,
докато той самият не реши да го стори), очаквам всичко друго, но
не и скучна повествователна логика.
В момента поне
четирима се мъчим да осмислим изцяло или фрагментарно това,
което се е случило
и което ще има да се случи в тези паралелни репортажи. И ще ви го
опишем по един блестящ начин!
Особено останалите трима.
Но
единственият, който може да ви разкаже как ще завършат те, съм аз.
И понеже не съм стиснат човек и винаги ми е било особено приятно
да кажа на четящия кой аджеба е убиецът, или да подшушна на
всекиго - кои числа ще излязат
в тотото, ще ви го дам в аванс.
Разбира се, няма да опиша силно драматичните събития довели до
предполаганата от мен по-долу финална сцена, даже няма и да ги
коментирам, тъй като съм съучастник, определено главен виновник,
ще мълча по събитията, ще си изпия полагащата ми се горчива чаша
бира с един скрит оптимизъм и в позитивно очакване.
 |
 |
|
Лещен
Снимки Л. Данчев |
И
така:
Някъде в тъжния
вакуум между есента и зимата...
В още
по-тъжният сумрак на “Изгорялото”…
Бирата - Каменица.
Всички знаят защо!
(Извинително-умолителна и обяснително-страдателна песен, която
може би ще изпеят или изплачат некоя зимна вечер Любо Данчев,
Белчо Дончев и всички останали от компанията)
Текст: Белчо
Дончев.
Музика: по
“Телефонна любов” на Васко Кеца.
От
присъстващите половината пеят, половината плачат.
Всички пият.
В “Изгорялото”
двама -
Любо Данчев и
аз,
тайно чакаме
Инди
да се смъкне при
нас,
тъжно пием си
бира
всеки в нещо
вглъбен,
е, за Любо не
зная,
ала зная за мен:
Нас Долмени ни свързват
а Менхир ни
дели.
Твърде
древночовешки
сичуейшън, нали?
Ние с Любо
оттука,
Инди - някак
отвъд -
няма как да
преминем
тази каменна
твръд.
Ще си стрóшим в
главите,
пръчки и макари!
Ще нарежем на
части
и влакната дори!
Ще забравим
вовеки
вир, река,
язовир!
И ще ходим след
Инди
от Долмен към
Менхир!
Сашо, дай още
бира!
Щото няма
майтап!…
Ако риба умира -
ще е риба
Вишап!
Само Инди да
слезе
в “Изгорелия”
мрак -
незабавно да
тръгнем
няма как, няма
как…
Той ще дойде
тук, аз зная,
ще настъпи скоро
мир,
че на картата
във края
чака ни
Долменохир!
Ще потеглим по
маршрута,
ще се качват
върхове,
ех, ще са за нас
табута
и реки, и
вирове!
О-о-о…
(повторение)
Сиреч,
погледнато с безпристрастно повествователно око, паралелните
репортажи ще завършат там, от където започнаха.
В
“Изгорялото”.
И ще завършат по
начина, по който започнаха: Любо Данчев и Белчо Дончев чакат Инди.
Но този път
часът и мястото на срещата ще са известни за всички. Поне един час
преди нея!
След това ще си
поседнем, ще си похапнем, ще си попийнем, ще си поговорим, ще се
посмеем… Есента отдавна ще е само в спомените ни от Ковачевица и
Лещен, от Родопа и Рила, от Градешница и Лиляче, навън ще е
студено, ще прехвърча сняг…
Но вътре ще е
приятно, топло и някакси ще намирисва на следваща Пролет!
10-11-2004 |
