|
|
На Наталия
(10-10-1948 – 07-07-2004)
Поезията на
чудноватото и прекрасно село Ковачевица в най-западния край на
Родопите, над Гоце Делчев, бе “преоткрита” за българската
общественост в средата на 70-те години на ХХ век от неколцина
ентусиасти като писателя Георги Данаилов, архитектите Жеко Тилев и
Христина Сталева и др. Те биеха тревога, че великолепното, обширно
и заможно през Възраждането селище, съградено от камък и дърво с
изключително достолепие и майсторлък, бе практически рухнало и
обезлюдено, останало без хора и грижа. Винаги съм обичал подобни
места, където човешкият дух се е слял с природата и е създал
магическа красота. Побързах да посетя селцето още тогава
–
през 1986. И веднага искам да добавя, че и днес, почти двадесет
години по-късно, то все още е на ръба на съществуването. Много
приказки за него са изприказвали оттогава “държавата” и
“съответните институции” – както “тоталитарни”, така и
“демократизирани”, но ако то все още не е окончателно загинало,
това се дължи само на неизтребимата, ирационална, властна и
жертвоготовна индивидуална обич и усилия на неколцина хора
– тукашни и от страната, които са обзети от порива да спасят с
цената на всичко духа и тялото на това приказно селище…
И така,
представете си Живковото блажено време – междуселищният автобусен
транспорт бе силно развит и позволяваше на бедните труженици (като
мене) сносно да пътуват. Само не биваше много да доближват
границите, където бди натовският враг – строго контролираният пояс
пред границата бе 25 км широк. Практически тази “санитарна зона”
се простираше покрай цялата ни южна ни граница по линията Мелник –
Гоце Делчев – Доспат – Тешел – Широка Лъка – Смолян – Момчилград и
т.н. Още тогава гледах по-широко на българските красоти - ако
неколцина интелектуалци вдигаха тревога за село Ковачевица, аз
реших да посетя поне 4 села в района на Гоце Делчев, където е
позапазена възрожденската ни архитектура: Делчево, Долен, Лещен и
Ковачевица. И не съжалих! И четирите бяха прекрасни, макар и
полумъртви.
Отидох в
Гоце Делчев и си наех стая в хотела за 4 дни. Оттам всеки ден
правех лъчеви преходи.
Делчево се е
сгушило в пазвите на Пирин, в малка падина с изглед на изток
висо-о-о-ко над Гоце Делчев, на разстояние 9-10 км. Мястото е
малко, та къщурките се бутат една в друга като гладни пилци пред
хранилка, имат съвсем малки дворчета – колкото за по няколко
корена домати и за няколко ярки цветя да светят с хубостта си.
Стените и покривите - кърпени с какво ли не. Селцето нито тогава,
нито днес е архитектурен резерват, което облекчава участта на
жителите, развързва им ръцете, та няма два еднакви покрива – с
каменни плочи, с плоски керемиди, с цилиндрични керемиди, с
поцинкована ламарина, с дъски и насмолен картон… Боже, каква
пъстрота! Но хич не беше кич, както високомерно съдят някои
граждани. Като ходиш из поразбитите улички, те лъха миризма на
гозба, на треви, на теленца, на смола от прясно рязани дъски.
Клокочи тайнственият процес на живота. Като те напече слънцето,
просто се дръпваш 100-тина метра, т.е. в края на селото, и влизаш
в неземно приятния хлад на околната гора. Там можеш да починеш и
да пийнеш студена вода от чешмите.
На следния
ден взех рейса към Доспат и слязох на разклона към с. Долен. Оттам
вървях пеша 5 км до селцето. Не знам откъде се е взело това име,
но като се катерех на припек по пътя, съвсем не ми се виждаше
надолнище! Добре, че бе месец май и ливадите бяха лумнали от
благоуханни билки и жужащи пчели и други буболечки от всякакъв
калибър! Оказа се, че селото предвидливо се е разделило на две
части – нова и стара. Хората, които искат удобства, обитават
новата част. Хората, които са готови на несгоди, но държат на
старината, обитават историческата запазена част. Тя е обявена за
резерват и това затруднява много онези, които искат да закрепят
домовете си – нужно е да разполагаш не само със специален проект и
разрешително, но и да издириш специални майстори, които все
по-рядко се намират, а млади хора не подхващат занаята на бащите.
Ако трябва да се изразя съвсем кратко – Долен е родопският вариант
на Боженци. Селцето меко се е разстлало като птиче гнездо сред
околната зеленина в една слаба гънка по билото на Южните Родопи.
Има чудесна панорама. Особено прекрасно е сутрин, когато в
дрезгавината на утрото тънки струйки бял дим поемат към небето над
тежките плочи на каменните покриви. Отдалеч ослепително белосаните
къщи приличат на яйца в полог. Имат обширни и пищно зелени
дворове, заети повече от овошки и цветя, отколкото от стопански
култури. Нивята и кошарите са далеч от селото – то е преди всичко
място за живот на хората и за техния отдих. Чисто и свежо.
Натъжаваха ме, естествено, изтърбушените от старост къщи, лишени
от грижовната топлина на човешкото присъствие. На много места през
стените и през покрива се виждаха големи късове от синьото небе…
Комините бяха на път да се катурнат върху посетителя. Но какво
можех да направя? Правех ненаситно снимки. Накрая седнах насред
високата трева, усетих прохладата на ветреца и лениво се замислих
– защо съм сам на това прелестно място? Защо никой от познатите ми
няма желанието да се лиши поне за малко от своите градски
удобства, за да поскита на воля и да пийне възторг от извора на
нашето Възраждане? Така и не намерих отговора. Нито тогава, нито
днес.
На третия
ден посетих село Лещен – когато поразбитото шосе почва да се
катери от полето на Гоце Делчев към Ковачевица, селото е по
средата на това разстояние. Къщята му са сиво-жълти на цвят – като
камъните на долните етажи и като глината, с която са измазани
горните етажи. Изглеждаше по-стегнато, по-поддържано. Всъщност
Лещен е доста по-близо до града, шосето му е доста по-добро,
отколкото Ковачевица. Това улеснява живота в него и грижата за
чудесните балкански къщи – смълчани старци по на 100-200 години,
които вече на нищо не могат да се учудят и само мълчаливо
наблюдават суетнята на човешкия мравуняк, докато пушат каменните
си лули.
Ето че дойде
ред и на Ковачевица. С най-големите очаквания. Когато малкият
автобус с пръхтене се довлече до селото и спря сгорещен на малкия
площад, слязох от него буквално залитайки – бях уморен от
безбройнитне завои. Посрещна ме тръпчивата прохлада на
високопланинския въздух. Селото бе безлюдно. Вървях по уличките –
криви, тесни и стръмни – тихичко и бавно, като в музей, сякаш да
не събудя невидими спящи хора наоколо. Ковачевица те грабва преди
всичко с размерите на старинните си къщи – по на 3-4 етажа!
Теренът напомня на стръмен амфитеатър, отворен на запад, където в
невидимата сенчеста дълбочина тече тайнствената река Канина.
Мощната каменна зидария оформя долните 1-2 етажа, а нагоре
градежът е от грамадни трупи, на които времето е придало
тъмнокафяв цвят. Те поддържат изненадващо обширни прохладни
чардаци, увенчани от тежки тиклови покриви. Навсякъде висят за
сушене снопчета уханни билки. Тук-там по первазите на чардаците са
прострени пъстри черги или козяци. Мушката, ружи и разни други
магически градински цветя се усмихват отвсякъде, напук на
немотията и на разрухата.
След 3-4
часа се понаситих и се върнах на площада. До идването на автобуса
имаше доста време. Поседнах на една пейка-дъска на припек, като
оставих до себе си раницата с фотоапаратите, пих студена вода от
чешмата и се отпуснах.
Тогава
внезапно от сянката насреща ми долетя груб мъжки глас: “Ей, ти,
откъде си? За какво си дошъл?” Бях толкова неподготвен за такъв
тон, че не успях да отговоря. След малко гласът продължи: “Я ела
тук и си дай паспорта за проверка!” Постепенно различих насреща
пред кръчмата двама мъже. Единият от тях, облечен в камуфлажни
дрехи и с пистолет на кръста, беше онзи, който си позволяваше да
се държи с мен така безцеремонно. Подчиних се на грубата подкана.
Не се гордея с поведението си – бях блокирал от неочакваното
нахалство на този човек, тогава не само “демокрацията”, но и
“гласността и преустройството” бяха още далеч зад хоризонта. Беше
си истинско тоталитарно, “татово” време. Човекът с пистолет си е
човек на властта. А на властта не можеш да окажеш особена
съпротива, освен ако не си дисидент по рождение. А аз не бях и не
съм. “Защо Ви трябва паспортът? – питам. – Нали тука не е гранична
зона?” Онзи сякаш не ме чу. “Откъде си!” – пита намръщено. “От
София.” “Аха. А какво търсиш тука?” “Снимам.” “Ще оставаш ли?”
“Не” – казвам, а вече ми се повръщаше от гози гад. – „Чакам рейса,
за да си ходя.” (И никога повече няма да дойда, щом сте такива
мръсници тука – си мислех тогава. Добре че времената се промениха,
та не изпълних заканата си.) “Ето, дръж” – вика оня и ми връща
паспорта. Не знаех кой е, но и не исках са знам.
Чудесното ми
настроение се бе изпарило. Седнах си на припека, но вече
прекършен. Минутите течаха лениво и тягостно. Само да се махна
оттук – рекох си. В този миг една бабка, облечена цялата в памучни
черни дрехи, се приближи отнякъде безшумно до мене и ме повика със
себе си. Бях твърде учуден, но се подчиних – всех си багажа и я
последвах. Тя ме въведе в съседната къща, покани ме да седна и
затвори грижливо вратата.
Огледах се в
полумрака на широкото помещение. От едната страна, покрай
прозореца, старомодно бюфетче с изстъргана от времето и
премеждията блажна боя. До него - масичка със захабена, но чиста
мушамена покривка и буркан с вода, където бе топнато безименно
цвете. После кушетка, покрита с пъстра черга, а на стената до нея
– килимче и 2-3 избелели снимки, покрити с безброй черни петънца
от мухите. В дъното, в тъмния край на стаята – неголяма печка за
дърва и въглища и наоколо куп някакви загадъчни за мене сечива и
запаси от разни неща. Постепенно осъзнавах, че съм прекрачил
някаква невидима, но реална бариера - от един свят съм прекрачил в
друг, от бруталната социалност на улицата – в поезията на една
непозната приказка. Какво ли ме чакаше тук? Успокоих се и зачаках.
“Не се
натъжавай, момче” – рече бабата. “Това ни е кметът. Той не е
тукашен. Има две къщи в селото и два апартамента в града. Той с
всички така се държи. Но тукашните хора не са лоши. Не им се
сърди.”
Мълчах, не
знаех какво да отвърна. Кротостта, вътрешната сила на тази женица
ме вцепениха. Тя очевидно се бе научила да се издига над
проклетията на околния живот. “Сигурно си гладен? – продължи
бабата. – Ей сегичка ще ти сипя гозба, днес я наготвих.” Нямах
сила да възразя. Тази неочаквана благост, съчувствие и утеха ме
обезсилиха. Настроението ми премина от една крайност – на
озлоблението – в друга – на безкрайното доверие към тази непозната
и толкова добронамерена жена. “Ето, хапни си, синко!” – рече тя и
постави пред мен чиния с дъхава яхния. Както ми обясни – била със
заешко месо, което сама била консервирала. Вдишах с упоение мириса
на разните там джоджени и чубрици, дето в града никога не можеш да
намериш. Идеше ми да ревна.
Понякога съм
излишно сантиментален. Лесно се трогвам. Отначало преглъщах
трудно. После се отпуснах и си поприказвахме с нея. А когато след
час трябваше да тръгна към автобуса, вече я чувствах като майка и
не ми се искаше да се разделяме. Бях объркан от целия излет.
Ковачевица ми предложи по малко от всичко, което крие в пазвите
си. Нека са благословени – и бабката, и Ковачевица…
Илюстрациите към този текст
>>
Следва
продължение >> |
