|
|
>>
Продължение
Обичам да се
впускам в авантюри - т.е. в приключения, наричани от нас
експедиции, но с хора, които знаят какво ще правим, къде отиваме и
че непременно ще спим някъде относително организирано.
И недалеч от
работеща кръчма.
Това
освобождава мозъка ми от каквато и да е грижа за бъдещето и той,
моят мързелив и разглезен от мен самия мозък, спокойно се отдава
на единственото, което го интересува-пълна почивка..
Случаят е точно
такъв.
Маршрутът беше
начертан от Инди. Програмата написана от Любо Данчев. Емоциите -
доставени от Маргó, Хелън, Рени и Хихи. Хихи е мъжът на Хелън.
Хелън е геолог. Тази й професия й дава жадуваната от всички човеци
и техните съпруги на Земята ограничено във времето, но сигурно в
пространството бягство от семейното щастие към природното такова.
Останалите - без мен и Рени, са физици. Физиците няма защо да
бягат от семейното щастие. Физиците, драги ми Инди, винаги са там!
Това да си физик е голяма далавера, която химиците никога няма да
разберат. Рени е съпруга на Любо Данчев и е известен извънвацовски
журналист, което само по себе си е достатъчна причина за уважение.
Аз съм случайно
тук. Но при експеримент, при който се поставят в екстремни условия
един геолог, един журналист, четирима физици от които поне единият
е Индиана Джоунс
BG,
другият се набърква фатално в правенето на поне четири също
невацови вестника, третият е Марго, която не се разкъсва между
физиката и пътешествията, защото тя ги разкъсва тях и го прави
елегантно, с финес и изключително енергично, а четвъртият кара
кола, която засега познава далеч по-зле от закона на Джаул и
теорията за преместване на полувалентни неелементарни леви частици
през йонизирано, но за сметка на това - неокосено, хипермагнитно,
модерно и надясно дезориентирано поле, един архитект с извинение -
перфектен водач на мепесе (винаги, когато е извън него), е питам
ви, любезни и стреснати читатели - кое не е случайно в цялата
история?
И ви отговарям:
Самата история.
Историята е
много красива и започва с едночасово очакване на Индиана Джоунс на
уреченото място. Чакахме аз и Любо Данчев. Бидейки на една педя и
два пръста разстояние от “Изгорялото”, прехвърлихме чакането там,
на долния етаж под физическия кабинет за бележития приключенец.
Инди продължаваше да си го няма, но имаше едни огнени течности,
които правеха чакането поносимо поне за Любо. Той понесе една
такава течност и си я отнесе като бръмбар сламка и куцо пиле домат
едновремено. Огледа се за втора, но това вече аз не можех да
понеса. Като водач на мепесе никога не употребявам преди и по
време. Но като компенсация, след това изобщо не пуша…
Върнахме се там,
където часът и мястото на срещата уж бяха известни. Оказа се точно
така и ето ти го и Инди. Откъде да знае той, че ние с Любо сме
решили да тръгнем с един час по-рано? Кой, кой да му каже? Ние
така се бяхме унесли с неговото чакане, че и през ум не ни мина да
кажем и на него…
Нейсе, започна
се! От тук нататък аз ще си гледам пътя. За нещата извън него да
разказват айляците. Стартер, съединител, първа, леко отпускаме,
пак съединител, втора, съединител - трета… четвърта, пета,
шеста...
Будалкам ви.
Шеста няма.
Обаче от
съединител на съединител, вече отминахме софийското село Бистрица.
Инди, с острия си индиански нюх откриваше, а може би си ги знаеше
вследствие наследствено придобит вековен опит, всички кратки
маршрути, които по правило минават в близост до мегалити, менхири,
римски пътища и тракийски стражеви кули. Е, в близост е малко
условно… Тоест, пернахме некак напреко и се появихме в Дупница
точно там, откъдето тя не ни очакваше. И докато се съвземе от
изненадата, ние вече пердашехме към Благоевград.
През цялото
време двамата Любовци, от които само единият не е Инди,
непрекъснато цъкаха, ахкаха, сочеха нанякъде с възхита и
изумление, но преди всяко такова свое действие не забравяха да ми
кажат да си гледам пътя и да не се разсейвам с гледки и ахканици,
щото да си гледам пътя и толкова. Все пак подразбрах, че край пътя
е златна, превъзходна, слънчева и мека есен, обагрена с всички
топли цветове на дъгата и няколко извън нея, срещащи се само в
България, и то точно там, накъдето аз не можех да погледна. Как да
не ти прижълтее пред очите!
А мепесето,
макар и втора употреба, летеше по пътищата на Родината точно като
едно мепесе втора употреба, лакомо гълташе километрите пред себе
си и прилежно ги оставяше след нас, за да може утре, по същите
тези пътища да прелети и новата кола естествено втора употреба на
Хихи, в която освен него ще бъдат вече описаните в началото Марго,
Рени и самата Хелън.
Започна да
мръква.
После направо си
мръкна.
И много хубаво,
че мръкна. Защото, ако беше светло, надали щяхме така безстрашно,
направо безотговорно, да преминем последния етап от пътуването
Лещен-Горно Дряново-Ковачевица за по-малко от час. Ако виждах
дълбоката пропаст, зейнала от лявата страна на виещото се по
родопските баири тясно като усукана връв пътче, осеяно с дупки и
камъни, сигурно щях да спра мепесето и да предложа петнадесет
километров марш на скок. Или преспиване с последващо сутрешно
продължаване. Или движение със съобразена скорост от три километра
в час по правите участъци, каквито нямаше… Но когато човек не знае
за опасностите, тях просто ги няма, нали така?
Точно така! Току
що пристигнахме в село Ковачевица. Мога да напусна автомобила,
мога да гледам настрани, мога да прескачам локви, ако има такива,
мога да пия една бира... хей Живот, здравей, здравей!!!…
Следва
продължение >> |
