Последната година на XX век и на второто хилядолетие бе може би най-конфликтната, откакто СДС се върна триумфално на власт през 1997. Ретроспективният преглед на електронните и печатните медии създава тягостно впечатление с поредицата конфликти, скандали, гейтове и разцепления. Сякаш пророчествата на Нострадамус бяха излезли от пожълтелите страници и бяха избрали България за опитно поле, в което да се хвърлят семената на свършека на света. Един след друг следваха конспирации, обвинения в заговори и дори в подготвян преврат!? Димът от серията скандални разкрития все още не се е разсеял напълно, за да може безпристрастно да се опише това, на което бяхме свидетели.

Ако се отърсим от сензационността на пресата, най-краткото определение за изтеклата 2000 бе, че тя беше годината преди първите за новото хилядолетие избори. През последните 12 месеца не започна, нито завърши някакъв особен обществен процес. И въпреки всичко тя бе много по-различна от предходната. Тъй като обаче 2000 бе последната пълна година от този управленски цикъл на СДС, ще се поддам на изкушението да съчетая разказа за изтеклите 12 месеца с оценката на сините правителства.

Натрупаното през последните няколко години политическо напрежение в обществото изби в цяла поредица от скандали. "Бръмбаргейт", разкритията на Богомил Бонев и Кирил Радев, приватизацията на Булбанк и неуспешната продажба на БТК, новият кръг "Олимп", изгонването на Чорни и Денис Ершов от страната бяха всъщност видимото проявление на изострящите се схватки между отделните клиентелистки групи сред управляващите. Лагерите в СДС и конфликтите помежду им, описвани с малко научно-фантастичен привкус през миналата година, през тази пълнеха редовно водещите страници на вестниците. Битката бе за взривоопасната смес от Власт и Пари, поради което използваните средства не се подбираха.

Старите кръгове около Костов-Соколов-Екатерина Михайлова, Бакърджиев-Антоан Николов, Петър Стоянов, Бисеров-Цонев и Софиянски-Любомир Павлов на няколко пъти сменяха стратегическите си съюзници в зависимост от изискванията на момента. През повечето време те бяха привидно летаргични. Трупаха се ресурси за отбрана и се изчакваше грешката на противника. Раздвижване имаше само два пъти - по време на Националната конференция и след интервюто на Бисеров от 26 октомври в "Труд". За дълго Костов бе оставил костюма на "Командира" в гардероба си и упражняваше напълно фиктивно своята власт в СДС. Най-видими очертания този процес доби на Националната конференция. От нея обществото очакваше, че ще изгради новото лице на партията, освободено от сянката на корупционни и клиентелистки подозрения. Прочистил кабинета си в края на миналата година, министър-председателят трябваше да продължи "хигиенизирането" и в НИС. Още в средата на януари той многозначително обяви, че на предстоящия форум "трябва да кажем кратко, ясно и откровено своята оценка за състоянието на партията". На делегатите на 11-ата Национална конференция бе раздаден доклад, в който Костов открито признаваше "13-те гряха" на управляващите - липса на професионализъм, лобизъм, групови интереси, високомерие и пр. Имена не бяха споменати, но зад критиките всички припознаха Бакърджиев, Бисеров и Цонев. Извън написания текст премиерът призова да се гласува по съвест, а не според "предварителни уговорки и решения". Той обаче надцени влиянието си върху сините активисти. СДС отдавна не бе онази единна организация, а сдружение с ограничена отговорност между партийни барони и техните клиентели. Затова отказът от режисиране на форума, колкото и в съответствие с правилата на демокрацията да бе, имаше пагубни последствия за изхода от гласуванията. На конференцията се сблъскаха два отбора - единият (на Бисеров - Бакърджиев), който се бореше неистово за собственото си политическо оцеляване, и другият, който хем искаше да ги елиминира, хем не смееше да го каже на глас, хем нямаше кого да предложи като алтернатива. Контролираните от вътрешните опозиционери делегати "под строй" избраха предварително зададените имена, а после, в прилив на морал, ги освиркаха. В Националния изпълнителен съвет всеки от клановете разполагаше с приблизително изравнени сили. Зад Бисеров бяха Цонев и Светлана Дянкова. "Опозицията" можеше да разчита още на Бакърджиев и човека на Софиянски - д-р Михаил Михайлов. Срещу тези 5 гласа премиерът разполагаше с безусловната подкрепа на Соколов и Екатерина Михайлова и донякъде - на Димитър Абаджиев и Никола Николов.

Освен че материализира маргинализирането на "партийния" Костов за сметка на "комерсиалните" му опоненти, Националната конференция не произведе никакви смислени послания, не излъчи почти никакви нови лица и не посочи абсолютно никакви ясни цели, освен една - да се спечелят изборите. Форумът още веднъж доказа, че кадровата банка на управляващите е отдавна изпразнена, а за три години във властта синият елит и особено Костов не допуснаха формирането на дублиращ резервен екип. Имената, извадени от колодата, не блестяха със собствена, а с отразена светлина. Единственият self-made man ^* бе икономистът Никола Николов. И той обаче трябваше да получи значителна подкрепа "на заем", за да преодолее конкуренцията от желаещи да се изкачат на синия Олимп. Корпоративността на новия НИС сведе до минимум възможното му полезно действие. Необходим бе цял месец за истинското му структуриране и разпределение на функциите. Не по-малко време бе нужно и на Бакърджиев, за да направи "историческия" си избор между ръководния орган на партията и сигурния пристан в софийската организация. Макар че сигурно още на сутринта след конференцията бившият вицепремиер бе избрал да запази гарантиращия повече ресурси пост на столичен лидер, той игра по нервите на Костов почти четири седмици, докато театрално напусне НИС и посочи свой заместник.

Конференцията стартира една нова разделителна линия в сините редици. В обръщението си към форума президентът призова партията да се "обърне към старите си съюзници за бъдещо управление на страната". Тази нишка остана някак незабелязана сред кресливия хор "за" и "против" фразата на Стоянов "Аз съм седесар". Тя обаче даваше реален шанс на вътрешната опозиция да легитимира претенциите си на някаква идейна основа. За Бисеров и Бакърджиев обществено неудобно бе да обясняват, че са против Костов, защото той застрашава бизнесинтересите им. Поставени на плоскостта отваряне към ДПС, те се превръщаха в ратници за синята идея. Резултатите от местните избори и топящото се доверие към управляващите възродиха проекта "ОДС" в първоначалния му формат - заедно с Доган. Натрупаната лична неприязън между него и Костов обаче даваше шанс на вътрешните "дисиденти" да яхнат сближаването с турците и да го използват като троянски кон срещу премиера. В резултат на "новите реалности" след общинския вот в месеците до Великден СДС и ДПС направиха серия стъпки един към друг. През януари за заместник-председател на парламента бе избран Юнал Лютфи. Три седмици по-късно ОНС не подкрепи искането за оставка на Асен Агов като шеф на комисията по външна политика. С избора на Осман Октай в Централния си съвет ДПС показа, че "заравя томахавката". На Националната конференция обаче новият заместник на Доган бе публично унизен, след като преди него приветствие поднесе "противникът" Гюнер Тахир. Този епизод не помрачи затоплящите се отношения между централите на "Стамболийски" и "Раковски". За първи път от три години през март Костов се срещна с Доган. Две седмици по-късно ръководствата на старите съюзници и настоящи опоненти се видяха под пловдивските тепета. След това обаче стана ясно, че при срещата Костов трудно скривал лошото си отношение към ДПС. Той призовал турците да споделят отговорностите на управлението, но получил отказ. Удар по достойнството на премиера бе коментарът на Доган, че очевидно вече не Костов, а Бисеров е силният човек в НИС. Уговорената нова среща за 6 април не само не се състоя, но "знаково" на същата дата Сокола се видя с Първанов и обяви, че двете партии загърбват различията си.

Великденските празници отприщиха нова спирала на напрежение. В началото бе Тренчев с неговата касета, която се оказа фалшификат. Серията от медийни изяви на синдикалния бос обаче направиха инициалите М. М. по-популярни от варненското пиво със същото име. Последва скандалът с бившия зам.-министър на промишлеността, а след това икономически съветник на премиера - Марин Маринов. Понятието "корупция" окончателно се персонифицира след разкритията за тайните сметки в чужбина на шефа на Главно управление на пътищата Костадин Таушанов. Макар първият пристъп да бе удържан, той показа, че Костов ще продължи сравнителната си толерантност към неправомерните контакти на висшите държавни чиновници с бизнеса. Министър-председателят рядко хвърляше сам камък в блатото, а когато това ставаше, бе повече плод на обществения натиск и вътрешнопартийните сметки, отколкото на осъзнат порив за прочистване на управлението. По същата схема през юни Божков бе принуден да сдаде поста на главен преговарящ с Евросъюза. Нуждаейки се от изкупителна жертва, Костов избра бившия вицепремиер наместо публично демаскираните от Сугарев Цонев, Бисеров и Бакърджиев, защото той не разполагаше със сериозна партийна подкрепа и не би могъл да дестабилизира СДС отвътре. Александър Божков никога не бе партиец в смисъл на апаратчик, който плете комбинации из партийната мрежа. Този терен му бе тесен и не така комфортен, както на Евгений Бакърджиев и Христо Бисеров. Той не разполагаше и с разклонена клиентела из местните организации, поради което бе използван за бушон след скандала с компенсаторните заповеди, издадени от заместничката му Едит Гетова.

Вторият, много по-тежък удар, дойде със серията интервюта на Богомил Бонев. Използвайки безспорната си информираност на бивш вътрешен министър той обвини семейство Костови в "нерегламентирани връзки" с групировката "Олимп" на Славчо Христов, а Соколов и Екатерина Михайлова - с турския бизнесмен Сузди Озкан. Изявленията бяха шокиращи, защото идваха от един от най-близките съратници на премиера. През всичките месеци във властта Бонев стоеше плътно до Костов, а често бе и острието на атаката - срещу ДПС, "Мултигруп", "сръбските мекерета" или "шантажа на Газпром". Същевременно в страна, в която всичко случило се през последните 10 години се обясняваше с някаква конспиративна теория, обществото бе привикнало да "цени" информираността на службите. За медии, уважавани политолози и самозвани "коментатори" по кварталните кафенета те бяха и още са първопричината за прехода, кризата, сушата и кишата. От модерно в началото обяснението за "дългата ръка" на Държавна сигурност се бе превърнало вече в подсъзнателен стереотип. Такова общество уважава и почита силата, която носи информираността на съответните структури, и приема за откровение всяко тяхно "признание". Именно това клише сработи след интервютата на Бонев. Фигура с доказан прес тиж, сразил мутри и застрахователи, сложил юзда на уличната престъпност, "медиен Рамбо", той бе идеалният обвинител на корупционната хидра. И хората му вярваха! Светкавиците му плющяха оглушително срещу покварата на "Олимп"-ийските богове и техните по-малки "братовчеди". Страшните му откровения сринаха основния син мит след местните избори - че Костов е почтен, но хората наоколо му са корумпирани. PR-отделите на СДС трябваше да се откажат от притчата за добрия цар и лошите му велможи. Грижливо граденият от премиера и неговите медийни съветници романтичен образ на морален идеологически коректив се пропука. Аскетизмът му се оказа поредната PR-поза. След разкритията за бизнесотношенията на премиерския зет дори разгромяващият доклад пред Националната конференция се оказа поредното оръжие срещу вътрешните опоненти, а не опит за откровено посочване на туморите на властта и тяхното отстраняване.

Боневите обвинения отвориха кутията на Пандора. Топящото се обществено доверие към СДС и неговия лидер започна да се срива шеметно. Четири дни след първото интервю демоскопите отчетоха едва 2% преднина на сините пред основния им конкурент. Месец по-късно АССА-М обяви, че според 50% от българите опозицията може да излъчи по-добро правителство от настоящото. В средата на юни изследването на близкия до сините НЦИОМ представи в цифри огромната криза в доверието към СДС. За 4 седмици одобрението към премиера се бе стопило с 9 пункта, към Соколов - със 7, а към "Раковски" 134 - с 5%. Дъното бе достигнато в края на същия месец, когато, макар и за кратко, БСП изпревари СДС в анкетите с 1%. Разпадащата се популярност на управляващите повиши градуса на напрежението. На 1 май социалистите свикаха внушителен митинг. Стачки и протести започнаха в БГА "Балкан", КЦМ - гара Искър и "Арсенал". Ст. Цанев публично призова Костов да се самопожертва. Непремерените медийни изяви на Асен Агов и Йордан Соколов възпламениха открита схватка с пресата. Вживял се твърде много в ролята на политик и сякаш забравяйки собствената си професия, Агов поиска от главните редактори да се закълнат, че не вземат подкупи, и обяви - "вестникарските балони имат време на разпад между 6 и 12 часа". Последва скандалът около тенискорта на Юлия Берберян. Сякаш всичко това не бе достатъчно, та от Варна Костов трябваше да заклейми като "предатели и подлеци всички, които доносничат на медиите". Подобно поведение пилееше така необходимата подкрепа от четвъртата власт. Кръстоносният поход срещу нея остави в средите й твърде малко привърженици на управляващите.

Атаката на Бонев катализира вътрешните напрежения сред сините кланове. Дежурният заподозрян зад зашеметяващите медийни изяви на бившия вътрешен министър бе Бакърджиев. Противно на очакванията той запази пълно мълчание. Скандалът обаче открои новото прегрупиране на силите. Партийните крила се обединяваха върху страха и омразата си към Костов. В консолидиращата се вътрешна опозиция влизаха съюзилите се още на Националната конференция Бисеров и Ба кърджиев и столичният кмет Софиянски. В дълбочина те се подкрепяха от своите политически "брокери" Любомир Павлов и Антоан Николов. Бивши врагове, Софиянски и Бакърджиев преразпределиха софийската икономика и напрежението помежду им видимо спадна. Опасното сближение между опонентите накара премиера да потърси временен компромис с Бакърджиев. Прието бе предложението му в НИС да бъде кооптирана Мария Стоянова - вярна пионка на софийския син лидер. Костов се съобрази и с критиките към главната редакторка на "Демокрация" Невен Копанданова. Заради нелицеприятен текст под снимката на Бакърджиев тя бе принудена да напусне своя пост. Министър-председателят отиде на два пъти при СДС-София, а Валяка седна демонстративно до Командира на Националния съвет в Пампорово и му даде рамо чрез Пламен Иванов по отношение на ДПС. Тезата пък за двете "К" - конструктивизъм и консолидация - бе посрещната радушно и бе аплодирана в родопския курорт и от Костов.

Временното примирие гарантираше относителната лоялност на бившия вицепремиер. Като върховен бог на синия Олимп обаче Костов даваше с едната ръка, но наказваше с другата. Дори през "розовите" месеци на сътрудничество Бакърджиев не бе застрахован от гнева на синия Зевс. Наред с Цонев и Бисеров той бе причислен към лобито на обявения вече за враг Майкъл Чорни и неговия GSM оператор. Едва ли някой се съмняваше, че вживелият се в ролята на обвинител Сугарев не изпълнява политическа поръчка от премиера. Неслучайно столичният лидер потърси среща именно с него след гастрола на Едвин в "Гласове". Бакърджиев, от своя страна, се опитваше всячески да убеди Костов, че е запазил своето влияние и с него шега не бива. При двете срещи през юни и юли софийският актив засипа партийния си шеф с критики за образованието, здравната и соицалната реформа, беззаконията във Външно, уволненията на членове на СДС и др. На фона на разпалената зала Бакърджиев ехидно зае ролята на добрия котарак Леополд от позабравеното мултфилмче. Неговото "войната срещу свои е вредна" звучеше почти като "момчета, нека живеем задружно". Християнската благост идваше да приспи противника и бе съществена част от новия PR-образ, който бившият вицепремиер всячески се стремеше да си изгради. Другата страна от този нов имидж бе постепенното мимикриране. Чрез засилена медийна активност Бакърджиев се опитваше неистово да се разграничи от корумпираните в СДС. Разчитайки на късата памет на обществото, той нагло заговори за една бременност време, като самият той също толкова дълго се опитваше да роди сключването на сделката за БТК. По националното радио бившето вице си позволи дори да хвърли сянка върху избора на купувач, направен лично от него.

Подобно на Бакърджиев, и лобито на Бисеров не посмя да предприеме фронтална атака след разкритията на Бонев. Главният секретар бе насочил усилията си към съхраняване на властовите си ресурси и избягваше откритата конфронтация. Чрез стратегически разставената си клиентела той наливаше мускули, които да покаже при сблъсък. За разлика от Бакърджиев той дори си затрая след скандалните обвинения на Сугарев. Единствените знаци за инакомислие пробляснаха при публикуването в Интернет на справка за имущественото състояние на Бисеров и Цонев, около генералските назначения през юни и отношението към ДПС. Костов бе против огласяване имотите на главния секретар и шефа на бюджетната комисия, защото за него това бе "демонстрация на гузна съвест". Той правилно предчувстваше, че справката в мрежата ще даде повод седмици наред медиите да нищят "богатството" на синия елит.

Без да поддържа особено топли отношения с фракцията на Бакърджиев, Христо Бисеров държеше винаги отворен този канал, за да го използва при нужда както по време на Националната конференция. Чрез посредничеството на Илия Лазаров, началник на кабинета на президента, главният секретар потърси сближение с "Дондуков" 1. Интеграционните процеси в триъгълника Бисеров/Цонев - Софиянски - Стоянов обаче бяха мимолетни. Нито столичният кмет, нито президентът потърсиха ескалиране на напрежението в СДС. В разгара на Боневата кампания Стоянов публично застана до Иван Костов и се опита да го насърчи в "хигиенизирането" на синята партия. Репликата му "Иване, кажи си! Те ще те разберат" стана лайтмотив на последвалите действия на премиера. Натискът върху Костов нарасна на срещата му със Стоянов и Софиянски две седмици след началото на скандала. Визирайки демонстративното благополучие на Бисеров и Цонев, президентът настоя да бъдат отстранени "мушмороците във властта", които пълнят страниците на вестниците. Пред двамата Костов за първи път разви своята нова икономическа програма, а може би и части от плана си за възстановяване влиянието в синята партия. Преди да пристъпи към изпълнението му обаче, той трябваше да предприеме някои подготвителни ходове. Привидната му пасивност създаваше впечатлението, че премиерът играе ден за ден без някаква особена стратегия.

През август, почти 4 месеца след атаката на Бонев, без много шум Костов започна да възстановява позициите си. Отработената технология срещу бившия вътрешен министър започна да се прилага и спрямо тайните му симпатизанти сред синия елит. Ударът бе насочен срещу икономическия ресурс на противника. Костов бе разчел, че така постига двойна цел - отнема правото на вътрешните му опоненти да го съдят от морални позиции и ги лишава от реални финансови средства, с които да продължат борбата срещу него.

При Бонев това бе "Мобилтел". Тук врагът бе видим и лидерът на СДС не се нуждаеше да пипа по-деликатно. Кампанията бе започната от верния председател на парламента Соколов. Той посочи целта, а на специално свое заседание правителството разпредели участъците от фронта. Данъчните предприеха подробна ревизия, МВР прекрати договорите за съвместна дейност, а МО забрани използването на неговите релейни линии за нуждите на GSM оператора. Прокуратурата изведнъж се заинтересува от старите обвинения за кражба на импулси, които конкурентът на "МТел" "Мобиком" безуспешно бе отправял през цялата 1999 г. Оказа се, че по тази схема месечната загуба на БТК е 1-2 млн. лв. Законодателните промени позволиха на изпълнителната власт сравнително безболезнено да отнема лиценза за GSM-телефония, без това да се отрази на набъбналите до половин милион абонати на "Мобилтел". През август заедно с Денис Ершов Чорни бе изгонен от България. В началото на септември Костов разпореди проверка дали операторът застрашава националната сигурност. Притиснат от ускорените срокове за отпускане на втори GSM-лиценз, Миша Шерней (известен още като Чорни) бе принуден да продаде компанията си на група еврейски бизнесмени. Не по-дружелюбна стана икономическата среда и за втория финансов гръб на Бонев. Шефът на "Нафтекс" и Нефтинвестбанк калкулира серия от загуби. Приватизираният от него "Петрол" загуби благоразположението на рафинерията "ЛУКойл Нефтохим", на финалната права банката му бе изтикана от покупката на Биохим, а съдът започна да гледа все по-благосклонно на вътрешната опозиция в Нефтинвестбанк, която от няколко години водеше съдебни битки за контрола върху бившата МОБ "Св. Никола".

При Бакърджиев ударът бе повече върху изградената върху клиентелистки принципи негова миниимперия в държавната администрация. Първата и основна задача на Костов бе да изолира бившия си заместник в кабинета от големите приватизационни сделки. От преговарящия екип за БТК бе извадена Юлиана Димитрова, а в него влязоха само лично предани на премиера хора - Петър Жотев, Антони Славински и Гроздан Караджов. Последният от близките до Бакърджиев в групата по продажбата на телекома - Веселин Стойков, беше принуден да освободи поста в средата на август. Столичният лидер изгуби възможност да контролира конкурсите за трета национална телевизия и втори GSM-лиценз. Макар и под натиска на обстоятелствата, отстраняването на разследвания за корупция шеф на ГУП Костадин Таушанов лиши Валяка от поредния верен воин. Костов тотално наложи контрол върху електроенергетиката и въгледобива - сектори, в които започваше реализацията на проекти за огромни суми. Тук чистката започна с уволнението на голямата част от директорския борд на НЕК. Разчиташе се и на старата неприязън между Бакърджиев и Шиляшки. Последният бастион - строителното министерство, бе превзето отвътре в самия край на годината. Евгени Чачев премина в лагера Костов, а опитът за сплашване чрез инсцениран обир в неговия дом предизвика обвинения, които дори премиерът не си позволяваше да отправи публично към столичния син лидер.

При Бисеров ударът бе нанесен комбинирано срещу икономическото "лоби" и партийните позиции на оргсекретаря. Още през септември се заговори за предстоящите уволнения на близките му областни управители в Хасково, Бургас, Стара Загора и Габрово. В дълбочина обаче офанзивата срещу политическата мрежа на тандема Бисеров/Цонев се разви едва в края на годината след отстраняването им от ръководството на СДС. Един след друг от изпълнителната власт си отидоха натрупалите сериозен джакпот от скандали протежета Пламен Радонов (заместник-ми нистър на отбраната), Пламен Минев (началник на ГУ "Митници") и Захари Желязков (шеф на Агенцията по приватизация). Привидно те не напуснаха постовете си заради връзките си с Бисеров, а заради обвинения в корупция (Радонов) или несправяне с работата (Минев и Желязков). Резултатът обаче бе записан като пасив за сивия кардинал. По думите на един седмичник досегашната формула "митници + приватизация = пари за управляващите" вече не бе с главен изпълнител Христо Бисеров. С назначението на Захари Захариев за шеф на агенция "Митници" едното събираемо отиваше на пряко подчинение на Костов. Чрез роднината си Христо Михайловски министър-председателят отне контрола на оргсекретаря върху приватизацията на "Булгартабак". Серията управленски неблагополучия извадиха от релси демонстриращия железни нерви дотогава Бисеров. В тандем с Йордан Цонев той предпочиташе да набляга повече на съдържателната част от властта и нейното упражняване вместо на виртуалната. Маневрите на Костов го лишаваха именно от тази възможност и резултатът не закъсня.

Стряскащите решения на Националната конференция и кампанията на Бонев стопиха авторитета на Иван Костов в партията и в обществото. Той видимо бе изпаднал в шок. Парализата му обаче продължи сравнително кратко. Прегрупирайки ресурсите си и постигайки стратегическо примирие със своя основен конкурент (Бакърджиев), премиерът спечели няколко месеца относително спокойствие. Преструвайки се учудващо добре на "умряла лисица", лъвът Костов успя да неутрализира постепенно негативите на ситуацията. Залагайки на подхода "стъпка по стъпка" и на отложените промени, той отби първата атака. До голяма степен успехът му се дължеше на липсата на координация между неговите противници. С изключение на краткия момент при гласуването на новия НИС Бакърджиев и Бисеров продължиха да играят солово. Никой от тях не посмя открито да се противопостави на Костов, а още по-малко да подкрепи Бонев. Възприемайки властта като средство за икономическо осребряване на политическото влияние, те подсъзнателно се страхуваха от ясна конфронтация. Дори на идеологическа основа битката с премиера водеше до съвсем реални материални загуби за тях. С известна условност зад Костов застанаха Стоянов и Софиянски. Старата непоносимост между бившия вътрешен министър и Доган допълнително попречи за повторното издание на "преврата" срещу Филип Димитров. Богомил Бонев избърза твърде много със скандалните си интервюта. Или по-точно - закъсня с развиването на атаката си в дълбочина. Извън партия със стройна структура той е обречен на маргинализация. По същия начин, както това се случи на служебния премиер Ренета Инджова. Ако Бонев беше форсирал политическите си амбиции през април, когато бе единственият пазител на истината, неговата партия вече можеше да бъде фактор в обществения живот. Наместо това о. з. генералът продължи да се опива от медийния интерес към личността му. Реални действия в подкрепа на декларираните още през лятото политически амбиции той предприе едва през декември. Пропуснатите 8 месеца обаче трудно можеха да бъдат компенсирани. В набързо скроената Гражданска партия за България имаше твърде много еклектичност. Стремежът да се покрият всички възможности лиши организацията от ясен профил. Тя бе хем гражданска, хем партия; хем цивилна, хем о. з.; хем дясна, хем центристка... Зад менажерията от идеи ясно прозираше антикостовизмът като единствена спойка между основателите й. Пропилените възможности - веднъж, да се спечели група от привърженици вътре в СДС и втори път, достатъчно рано да се създаде нова формация, за да може тя реално да се впише в политическия живот - намалиха шансовете на Бонев и го превърнаха в поредния противник на премиера. Кадрилът в МВР стопи информационните му ресурси и в крайна сметка ексминистърът започна да изостава след събитията. Наместо да стане l'enfant terrible за кръга "Костов", той само потвърди очакването, че самотният ездач, пък бил той и генерал, трудно може да промени статуквото. Премиерът сигурно е бил напълно искрен, когато призна пред синята парламентарна група: "Добре е, че тази кампания започна една година преди изборите, защото, ако беше почнала 4-5 месеца преди изборите, нямаше да можем да се справим."

Като гръм от ясно небе, точно когато депутатите стягаха куфарите си за близки и далечни морета, гръмна "Бръмбаргейт". Евентуалното подслушване на "своя" главен прокурор, избран с толкова усилия от синьото мнозинство, възраждаше позатихналата война между съдебната и изпълнителната власт. Костов използва скандала като поредния лакмус за настроенията сред основните вътрешни групи в партията. Стоянов, Бисеров и Бакърджиев бяха принудени отново да се закълнат публично във вярност към Командира. Ставащите твърде чести течове от службите за сигурност затвърдиха убеждението у премиера, че вече е настъпил моментът за решителни действия. Костов драстично смени приспивното темпо от изтеклите няколко месеца. Именно сънливият отпускарски август бе избран за нанасянето на два важни удара върху вътрешните противници. Използвайки "Бръмбаргейт", лидерът на СДС успя да възвърне контрола си върху вътрешното министерство. Внедрявайки Славчо Босилков на "Шести септември" като главен секретар, той лиши окончателно своите опоненти от "специализирания" информационен ресурс на МВР. Другият удар отне и второто преимущество на "дисидентите" - финансовия гръб на "Мобилтел", Нефтинвестбанк и "Нафтекс". Губейки възможността да пребивават в страната, Майкъл Чорни и Денис Ершов постепенно ликвидираха бизнес участията си в България, а оттам - интересът им към пуническите войни в СДС рязко спадна. Изгонването на подозираните във връзки с мафията "бизнесмени" предизвика няколко скандални интервюта в пресата, главно в "Труд". В първото от тях соченият за кръстник на виенския клон на руския престъпен свят Григорий Лучански "призна" за преливането на средства към СДС по време на зимните протести от 1996/1997 г. Посредник по тези ежемесечни "дарения" в размер от 1 млн. марки бил близкият на Костов Красимир Стойчев, тогава ръководещ мениджмънта на "МТел". Фирмата "Теленорд", част от структурите на Лучански, пък "дарила" на "Бъдеще за България" 80 000 долара. На виртуален брифинг в "Шератон" другият засегнат - Ершов, обяви, че му е бил искан подкуп за приватизацията на "Биохим". Медийните бомби бяха обаче последният тътен от операцията по "хигиенизиране" на бизнессредата в България. Тя показа, че когато иска и има интерес, държавата разполага с необходимите средства за налагане на закона. Правителството натрупа актив пред Запада и особено пред Вашингтон. Подчертаният интерес на САЩ пролича и от обгърнатото в мистична тайнственост посещение в София на шефа на ЦРУ Джордж Тенет. Четири дни по-късно Чорни и Ершов трябваше да се разделят с България. В политиката такива съвпадения рядко са случайни. Страничният ефект, имащ може би и по-голяма стойност за някои от лидерите на СДС, бе прекъсването на пъпната връв между вътрешните опоненти и сенчестите им финансови покровители.

Разширяване на спечеления през лятото плацдарм и преминаване в атака на няколко фронта бе новото, което предложи есенният политически сезон. В умело подготвяната и прецизно проведена кампания на премиера имаше няколко опорни пункта. Контурите им Костов очерта през първите дни на септември в речите си пред парламента и пред синия елит в Пампорово. Той очевидно си даваше сметка, че въпреки възстановения сравнителен паритет в СДС конкурентите му все още разполагат със значителни ресурси за борба. Ограниченият им достъп до секретна информация и до финанси не омаловажаваше техния контрол върху структурите на партията и способностите им да манипулират всеки избор. Това криеше опасност от мултиплициране на напреженията в парламентарната група и в следващия парламент. Възможностите и моралът на Бакърджиев и Бисеров със сигурност биха ги подтикнали към подбирането на удобни депутати, доказали предаността си към своите патрони. Още през август те поискаха запазване облика на сегашната парламентарна група. Изградените и тествани вече клиентелистки зависимости биха им гарантирали контрол върху групата и в следващото Народно събрание. Всичко това принуди Костов да измести центъра на тежестта от вътрешнопартийния дебат към една стратегия за реалното възвръщане на общественото доверие. Трайната ерозия в рейтинга на управляващите, станала видима след местните избори, продължи лавинообразно да набира сили. Неуспешната Национална конференция, разкритията на Бонев и Кирил Радев, серията от скандали и гейтове разпиляха последните капки на обществен кредит. Нито стартът на преговорите за асоцииране в Европейския съюз, нито извоюваното намаление на данъчно-осигурителното бреме не успяха да прекъснат рейтинговия срив на СДС. Стигна се дотам, че през пролетта одобрението към Костов изостана зад това към основния му политически конкурент Първанов. Множеството скандали с вътрешнопартиен привкус дълго не позволиха на премиера да пренасочи по-голяма част от вниманието си от ежедневните към по-дългосрочните проблеми на България. Постигането на относителен паритет между сините кри ла обаче му даде възможност за фронтална атака, с която да реанимира изгубената подкрепа.

Четирите основни момента в публично обявената от Костов платформа бяха - гарантиране на националната сигурност чрез стриктен контрол върху службите; актуализиране на приватизационния модел и допускане на по-голяма прозрачност в процеса; премахване на визовите ограничения за български граждани и довеждане докрай на започналото "хигиенизиране" на СДС.

Първият пункт от програмата на премиера бе най-трудно изпълнимият. В интерес на истината той сравнително слабо привличаше интереса на обществото. Зловещият призрак на "службите" отдавна не стряскаше съня на хората, поради което те се сещаха за съществуването им само при някой шумен медиен скандал, породен от изтичане на секретна информация. Властта върху информационния масив на НСС, НРС и НСБОП бе повече част от вътрешнопартийния гамбит, разиграван от Командира. Той обаче рефлектираше и върху жизненоважни за обществото въпроси като отпадането от шенгенския негативен списък и поканата за членство в НАТО. Дейността на службите бе гледана под лупа още от времето, когато те съществуваха под единната шапка на Държавна сигурност. Функционирането им в рамките на законните норми даваше гаранция за реален контрол върху границите на страната, за пресичане всяка дейност у нас на терористични и мафиотски групировки и за стерилизиране на придобитата по линия на алианса информация, която би представлявала интерес за малки или големи противници на НАТО. В септемврийската си реч при откриване на новата парламентарна сесия Иван Костов подчерта, че "правителството ще прояви докрай твърдост, за да създаде убеждение сред страните - членки на ЕС, че България не е източник на заплахи за тях по отношение на организираната престъпност и враждебни настоящи или бивши служители на чужди специални служби". Залог за това, според премиера, бе завършването на реформата в МВР и службите за сигурност. На мястото на НСБОП, НРС и НСС правителството и новият екип във вътрешното министерство предвиждаха да се създаде една суперинституция, обединяваща функциите и дейността на трите служби. Времето до края на годината обаче така и не стигна за привеждането на плана в изпълнение. Със забавени темпове вървеше и прокарването на промените в закона за използването на Специалните разузнавателни средства (СРС) и за разширяване достъпа до досиетата на бившите служители на Държавна сигурност. Контролът върху СРС ескалира нов конфликт между изпълнителната власт и прокуратурата, която под ръководството на Филчев бе задълго синята преторианска гвардия сред магистратите. В края на ноември Върховната касационна прокуратура предприе ревизия на всички спецзвена на МРВ за използването след 1999 г. от тях на подслушвателни устройства. В безпрецедентно интервю отново за "Труд" военният прокурор Чирипов огласи, че разполага с доказателства за неправомерното използване на СРС срещу Ахмед Доган, Осман Октай, Бойко Рашков и главния редактор на вестника То шо Тошев. Когато се наложи да ги покаже публично обаче, се оказа, че без видими следи касата в кабинета му е била разбита и разработките липсват. По една или друга причина до края на годината първата цел в септемврийския план на Костов не бе постигната. Макар поставени под зоркото око на ген. Босилков, службите продължиха да се изплъзват от контрол и да генерират шумни обществени скандали, разклащайки и без това нестабилната база на правителството.

Далеч по-успешна бе стратегията по провеждането на новата икономическа политика. През септември тя изглеждаше все още доста неясна и неукрепнала. С течение на времето обаче програмата придоби все по-завършен вид. Ставаше дума не за поредна смяна на икономическия екип, а за коренна промяна в модела. Приватизацията трябваше да стане по-прозрачна и базирана изключително върху пазарни принципи. Не цената, а авторитетът на купувача ставаха определящи за агенцията. Ограничаваха се преференциите, ползвани от работническо-мениджърските дружества. Търговете и конкурсите ставаха предпочитан метод на раздържавяване, а преговорите с потенциални купувачи щяха вече да се водят по общи за всички приватизиращи органи правила. Преструктурирането на естествените монополи щеше да се подлага на широк обществен дебат. До раздържавяването им щеше да се прибягва само при сериозни гаранции за по-евтина и достъпна услуга за населението. За електроцентралите или други дейности с обществено значение щяха да се търсят стратегически инвеститори. Темпът на приватизация на големите инфраструктурни обекти щеше да се определя не от конюнктурни фактори, а от изискванията на пазара. Чрез актуализацията на правителствената стратегия за раздържавяване и измененията в Закона за приватизация кабинетът прехвърли отговорностите за решенията за значимите сделки на депутатите. Седемчленният Надзорен съвет на агенцията вече се избираше и освобождаваше изцяло от парламента. Разширяваха се правата и отговорностите на надзорниците. Съветът щеше да упражнява контрол при всички етапи на приватизационната сделка, както и за изпълнението на следприватизационните ангажименти. Вместо от един изпълнителен директор, Агенцията за приватизация щеше да се управлява от колегиален орган - изпълнителен директор и двама заместници. Те се назначаваха от Министерския съвет. Сделките щяха да се подписват и от тримата.

Осем месеца след актуализацията на правителствената програма "България 2001", използвайки конференцията "Икономическата политика на България и взаимоотношенията с международните финансови институции в периода 2001-2005 г.", премиерът Иван Костов обяви нова икономическа програма. Дългосрочен стопански модел, частният бизнес като основен работодател и инвеститор, смели икономически решения, изместване на фокуса от макростабилизацията към проблемите на микрониво. Екстензивният растеж трябваше да създаде заетост, да възстанови западналите производства, да увеличи обработваемата земя и да доведе до оползотворяване на нови енергийни мощности. Целта на новата по литика бе повишаване конкурентоспособността на българската икономика, максимално данъчно обхващане на сенчестия бизнес и промяна в манталитета, който в момента е "неадекватен спрямо пазарната икономика". Моделът бе базиран на безусловното разбиране, че частният бизнес е този, който прави ефективни инвестиции и осигурява по-високи доходи, работни места и валутни постъпления, а държавата може да играе само допълваща роля в тези процеси. Публичните инвестиции като правило са непродуктивни и натоварват бюджета. Това бе точно обратното на пропагандирания цели 3 години от правителството кейнсианизъм. Според новия "син шаман" Светослав Малинов програмата бе "десният отговор на предизвикателствата пред обществото ни".

Безспорно най-голямата победа за правителството бе премахването на визовите ограничения. Месец преди паметното за българите решение от Ница обаче перспективите не бяха особено добри. Опасявайки се, че и този път важният за страната ни въпрос ще изпадне от дневния ред на ЕС София заплаши, че обмисля оттеглянето си от Пакта за стабилност. В координирана акция шефът на Парламентарната комисия по външна политика Асен Агов и зам.-министърът на финансите Пламен Орешарски последователно атакуваха програмата за възстановяване на Югоизточна Европа. Надежда Михайлова и Иван Костов пропътуваха няколко хиляди километра, за да стопят в последния момент скептицизма на някои от европейските столици. Закономерно решението за изваждане България от негативния шенгенски списък от 30 ноември бе най-значимата победа за кабинета през изтеклата година. Успехът показа и че когато концентрира своя натиск и успее да се възползва от вътрешните противоречия в съюза, страната ни може да налага виждането си на ЕС. Постигнатото закрепи започналата още от лятото слаба тенденция на възстановяване доверието към управляващите. Извън всякакво съмнение е, че този успех ще бъде сериозно експлоатиран в предстоящата предизборна кампания на сините.

Костов не успя да дублира външнополитическите си успехи на партийния фронт. Той започна есенния сезон устремно. В Пампорово отправи остри критики към останалите СДС лидери. Не всички от тях, според премиера, бяха подкрепили "силно и категорично" правителството при действията му за защита на националната сигурност - разбирай изгонването на руските съмнителни капитали. Въпросът му "имат ли Бонев & Чорни и компания свои хора сред нас" бе отправен директно срещу Бисеров и Бакърджиев. Два дни по-късно целият НИС бе принуден да повтори публично клетвата си за вярност към Командира. Единствен столичният шеф на сините опита да прояви характер, настоявайки за обсъждане изпълнението на "Програма 2001". Предложението на СДС - София не влезе в дневния ред на предстоящия Национален съвет и това обтегна отношенията между Костов и Бакърджиев. Последният дори си позволи да сподели пред точно подбрани журналисти, че "от промяната в кабинета насам и от последната национална конференция на СДС (разбирай - от напускането му на НИС) нещата са тръгнали на зле".

След първоначалната атака премиерът изненадващо изостави зададеното устремно темпо. Наместо постоянния натиск Иван Костов се върна в старото русло на изчакване и дебнене на противника. Трудно е да се прецени дали това бе част от някаква стратегия за приспиване вниманието на врага, или бе следствие от нежеланието на Командира да ескалира конфликтите. Доводи могат да се намерят в подкрепа и на двете тези. Именно относителната пасивност на премиера създаде у Бисеров убеждението, че има шанс да изземе инициативата в свои ръце. Това му костваше края на политическата кариера. От друга страна, с изключение на два-три периода на активност почти цялата година Костов предпочиташе да пипа меко, рядко да изговаря истинските проблеми на СДС, още по-рядко да ги персонифицира, а когато обстоятелствата го принуждаваха за това - публично никога да не свързва уволненията с корупция или партизанщина. Едва ли някой може да обвини премиера в мекушавост или прекалена благост към противниците. Следователно корените на поведението му най-вероятно трябва да се търсят във вроденото нежелание на Командира да изостря раздорите в армията си. Твърде дълго НИС бе ООД на няколко партийни клиентели. Цели три години бизнесначинанията се бяха оплели дотолкова, че съществуваше огромен риск при изолирането на някоя група да се разплете цялата корупционна мрежа. Трупането на информация за нездравите интереси на съпартийците бе застраховка, а когато обстоятелствата налагаха - и индулгенция. Атаката срещу финансовия гръб на Бонев показа, че всеки от властимащите разполага с достатъчно компрометиращи сведения. Дори да спечелеше в битката за партията, което цялата 10-годишна история на СДС показваше, че е напълно възможно, Костов щеше да загуби войната за доверието на обществото. Без него и без изборната победа на наближаващите парламентарни избори Командира можеше да очаква нерадостната съдба на Филип Димитров. Загубата щеше да е прекрасно алиби за сините барони, за да артикулират публично искането си за смяна на върха.

Всички тези сценарии със сигурност са били минавани от обкръжението на Иван Костов. Най-вероятно те бяха причината за октомврийската летаргия на министър-председателя. Силовата игра от август-септември консолидира противниците. Към стария съюз "за спасение", който Бисеров и Бакърджиев бяха сключили още през пролетта, бяха привлечени останалите емблематични фигури в СДС. Серията от разнопосочни и некоординирани ходове, идващи от "Дондуков" 1, допълнително настроиха повечето от сините лидери срещу премиера. Типичен пример в тази насока бе лъкатушещото отношение между Костов и Стоянов. В няколкото трудни за Командира момента президентът повече или по-малко застана зад него. Той обаче му дишаше във врата и представляваше потенциална опасност. Така премиерът лесно реши да разиграе варианта с кандидатирането на Симеон II за президент, което опъна нервите на Петър Стоянов. Целта на "закачката" бе да се припомни на най-популярния български политик, че през 2001 г. предстоят не само парламентарни, но и президентски избори. Командира реанимира и позабравения "кинжал" Светослав Лучников, който нападна Стоянов, че "върви по пътя на Жeлю Желев", което било изцяло "за негова сметка". В нетипично с тона си обръщение президентът обяви, че е готов за втори мандат, но ще се яви като независим и надпартиен кандидат. И за да покаже, че не се притеснява от натиска заяви: "Няма да извърша нито едно политическо действие под натиск, независимо дали Лучников, Иван Костов или който и да е друг стоят зад него." Стоянов даде заявка, че иска да играе с опонентите на премиера в СДС. Президентът дори самолично се кандидатира за водач на вътрешната синя опозиция.

На фона на Костов моралният рейтинг на Бисеров и Бакърджиев не бе особено висок, но нареждайки се зад "любимеца на народа" те получаваха шанс да поизлъскат обществения си облик. Сближаването с ДПС и матросовската защита на президента станаха двата ключови елемента от стратегията за мимикриране на публично компрометираните сини фигури. Бившият вицепремиер заяви, че "Петър Стоянов е най-добрият президент, който СДС може да има. Той задължително трябва да повтори мандата си". Пред радио "Експрес" Бакърджиев дори номинира Стоянов за "гарант на помирителните процеси" сред сините. В отговор стопанинът на "Дондуков" 2 първи подкрепи инициативата на столичния син лидер за съвместна среща на стария и новия НИС.

Докато през лятото Костов възвръщаше изгубените си позиции, мозъчният тръст около бившето вице опитваше да подреди дневния ред на новия политически сезон. Контролираните издания напомпаха медийно Бакърджиев. Поръчкови репортажи трябваше да убедят средностатистическия българин, че той е отпочинал и готов за нови битки. Септемврийската атака на министър-председателя поразбърка плановете, но към средата на месеца столичният лидер прецени, че е настъпил и неговият момент. Предложението за общо заседание на бившето и настоящото ръководство на сините бе замислено и подготвено блестящо. Активите, които то трябваше да донесе за кръга около Бакърджиев, бяха многопосочни. Чрез разграничението "стар"-"нов" екип се замазваха отговорностите. Малко медийна реклама в удобни и контролирани вестници бе достатъчна, за да се промоцира "старото" ръководство като "добрия", спечелил изборите екип, а "новото" - като "лошия", виновен за корупцията и за забуксувалите реформи. Имиджовата инициатива трябваше да възстанови статута на ключов играч, който Бакърджиев напоследък бе позагубил. Тя бе естествена последица на серията PR-призиви за единство. Софийският лидер предвиждаше основна тема на сбирката да бъде консолидацията на партията. Не на последно място чрез съвместната среща или по-скоро чрез заявяване отношението към нея трябваше да се подпечата зараждащото се сътрудничество в триъгълника Стоянов/Софиянски - Бакърджиев/А. Николов - Бисеров/Цонев и да се изолира Костов. Ако се проведеше, съвместното заседание щеше да неутрализира активите, натрупани от премиера през лятото. За първи път той щеше да се изправи срещу откритата опозиция на (почти) всички знакови фигури в СДС, а баща на новата конфигурация щеше да бъде "непотопяемият" Бакърджиев.

Командира осъзна незабавно капана, заложен от бившия му вицепремиер. Осланяйки се на крехкото си мнозинство в НИС (Соколов, Михайлова, Никола Николов и отчасти Д. Абаджиев), той успя да парира инициативата, представена от медийната империя на Бакърджиев като "най-значимото събитие за управляващата партия след Националната конференция през февруари". Нервите на столичния лидер не издържаха. Той заплаши, че няма да се подчини на решението на изпълнителния орган на партията и ще проведе замислената среща. Верен на своя стил, Бакърджиев опита да удави политическия неуспех в серия от PR-промоции. Чрез контролираните пряко или косвено медии ("Стандарт", "Новинар" и "Монитор") той систематично действаше за изчистване на медийния си имидж. "Ломските" откровения от миналата година и взривяването на мавзолея, донесли му прозвището "Валяка", трябваше да бъдат заменени с вдъхващ стабилност, отговорност и компромисност нов образ. Чрез PR-геговете Бакърджиев опита да промени биографията си. Трите кита, върху които се градеше новата публична визитка на софийския лидер, бяха - консенсус и единство на СДС; разширяване подкрепата за сините чрез приватизиране на контактите с некомунистическите организации и внушение, че все още е един от най-важните играчи от партията. Позата на загрижен за бъдещето на СДС политик трябваше да оправдае градивната му критика. Медийно тя се пакетираше като дружески опит за изправяне неминуемите грешки в управлението и като консолидиране на десницата пред предстоящите избори. Всяка нова вълна от мощната PR-кампания затвърждаваше впечатлението, че софийските мащаби са твърде тесни за свръхамбициите на Бакърджиев. Той не искаше да се примири, че след декември 1999-а вече не е вицепремиер. Ето защо използваше всяка възможност, за да разшири (Пловдив) и затвърди (Видин, Монтана, Враца, Кърджали и Лом) позициите си сред останалите местни структури на СДС. На синия семинар в Пампорово опита да демонстрира близост с областния лидер на СДС - Пловдив Йордан Бакалов. Двамата настояха да се анализират не само позитивите, но и грешките, допуснати от управляващите. Както показа повсеместната подкрепа за Костов след интервюто на Бисеров пред "Труд", изградените от Бакърджиев паралелни връзки с местни сини лидери се оказаха доста ефимерни. Първи в подкрепа на Командира декларации приеха именно структурите, на които бившото вице разчиташе най-много.

За да компенсира опасното сближение между групите на Стоянов и на Бакърджиев, Костов прибягна до изпитано през пролетта средство. Тогава той се сближи със столичния син лидер и така неутрализира частично атаката на Бонев. Сега премиерът сключи временното примирие с Христо Бисеров и неговите протежета. Заедно с оргсекретаря Костов посети разтърсваната от скандали варненска организация. Общата интервенция бе успешна и враждуващите лагери постигнаха съгласие. В деня, в който НИС отхвърли предло жението на Бакърджиев, синият икономически елит натовари Захари Желязков да изработи нова правителствена стратегия за раздържавяването. Вместо да се раздели с шефския пост в Агенцията за приватизация, както упорито говореха слуховете, протежето на сивия кардинал затвърди позициите си. Поделяйки част от икономическата си власт с Бисеров, Костов успя да го откъсне временно от Бакърджиев и П. Стоянов и да получи подкрепата на "квотата" му в НИС (С. Дянкова, Й. Цонев и отчасти д-р М. Михайлов). За нов стратегически съюз обаче трудно можеше да се говори, защото Костов даваше, но и вземаше. Малко преди негласното споразумение с оргсекретаря премиерът се освободи от човека му в Министерството на отбраната. Бойко Ноев "пенсионира" заместника си Пламен Радонов, който между другото бе натрупал сериозен джакпот от скандали. Десет дни след важното заседание на Националния изпълнителен съвет Радонов бе последван от друг приближен на главния секретар. Пламен Минев бе "повишен" в зам.-министър на финансите, а начело на митниците застана верният на Костов Захари Захариев. Бавно и методично Костов орязваше пипалата на сивия кардинал, които бяха опасали цялата държавна администрация. Слуховете за "пенсиониране" за Захари Желязков отново изпълниха първите страници на вестниците. За разлика от Бакърджиев, Бисеров и Цонев предпочитаха да наблягат на съдържателната част от властта и нейното упражняване, вместо на виртуалната. Те рядко можеха да бъдат видени да откриват пресцентър например, но затова пък имената им прозираха в не един приватизационен скандал. Според популярен в бизнессредите виц единственото, което е в състояние да спъне приватизацията в България, е пропадането на връзката между мобилните телефони на Бисеров и Захари Желязков. Дразнещата обществото комерсиалност принуди главния секретар на СДС да мимикрира икономическите си интереси зад политическа платформа. Подобно на Бакърджиев и той реши да представи разногласията си с премиера като принципни различия по предизборната стратегия на партията.

Отношенията между СДС и ДПС за дълго бяха поставени в политическия фризер. Стряскащите синия елит резултати на местните избори родиха проекта за реанимиране на ОДС в първоначалния му формат. Именно тази идея се стори достатъчно "благородна" на Бисеров, за да прикрие зад нея своите бизнеснеуспехи. Сивия кардинал бе спечелил прозвището си поради своето нежелание да усеща светлината на медийния интерес върху себе си. Той рядко вземаше думата, а още по-рядко вземаше страна. Това поведение и огромната власт, която му даваше съвместяването на постовете главен секретар на СДС и председател на парламентарната комисия по национална сигурност изгради мита за човека, който дърпа конците. Серията от кадрови загуби по всички "стратегически" за интересите на Христо Бисеров направления в държавната администрация наруши дълго превъзнасяното му спокойствие. Идеята за единството на СДС бе приватизирана от Бакърджиев, поради което за главния секретар оставаше загрижеността за представянето на сините на предстоящите избори. Като спасителен пояс още в средата на лятото той и неговите протежета прегърнаха сближението с ДПС. Положението на силите в партията обаче бе доста неясно, а и кадровите провали още не го бяха извадили от равновесие. Но когато почнаха да си отиват един след друг Пламен Радонов, Пламен Минев и Захари Желязков, Бисеров реши, че е настъпил моментът за активно включване във вътрешните борби. Основните пасиви на Сивия кардинал бяха недиалогичността му и обвиненията в корупция и лично обогатяване. Луксозният му дом в София се превърна в символ на "преуспелите" във властта сини политици. Както писа "Капитал": "От години насам Бисеров няма политически идеали. Той има къща."

По подобие на Бакърджиев оргсекретарят и Й. Цонев предприеха серия от имиджови прояви. Връх в PR-кампанията им бе публикуването в Интернет на справка за тяхното имотното състояние. Бисеров, Цонев и компания започнаха все по-често публично да настояват за отваряне към ДПС. Още през юли главният секретар показа, че счита движението за "нормален бъдещ партньор на СДС в рамките на следващия парламент". Акцията му обаче съвпадна с временното примирие между Бакърджиев и Костов. На семинара в Пампорово двамата обединиха усилията си и партията запази високомерното си отношение към ДПС. Набиращото ускорение сближение между Доган и БСП наля отново вода в мелницата на Бисеров. В средата на октомври той успя да мобилизира преторианците си в НИС и да наложи размразяване на диалога с движението. Соченият за близък до него д-р Михаил Михайлов призна, че в бъдещото правителство СДС няма да има доминираща роля. Октай коментира "отрезвяването" на сините като "добър признак". Част от "мекия натиск" върху премиера бе посещението на целия Национален изпълнителен съвет на "Дондуков" 2. Срещата роди две важни новини - СДС застава зад П. Стоянов като бъдещ кандидат за президент и започва да търси мостове към хората на Доган. Пред медиите Костов бе принуден да обяви, че "не изключва нито ДПС, нито Евролевицата от коалиционната си политика". Важен момент от мозайката бе, че близките до премиера Йордан Соколов и Екатерина Михайлова дадоха сигнал за симпатизиране на Стоянов. Както показаха събитията скоро след това, този ход очевидно е бил планиран от щаба около министър-председателя, за да подтикне вътрешнопартийните противници да направят погрешен ход. Изнервена от серията кадрови несполуки, групата около Бисеров се поддаде на уловката. Веднага след разговора при президента Светлана Дянкова, Йордан Цонев и Христо Бисеров се уединиха, за да обсъдят конкретни предложения към Ахмед Доган за сътрудничество. Ден по-късно в един от зачестилите си медийни гастроли в "Труд" главният секретар си самозададе въпрос, на който отговори, че "най-силното доказателство за новата коалиционна политика на СДС може да даде председателят. Като излезе от изпълнителната власт." Цонев прибързано го подкрепи. Бакърджиев замълча, а Стоянов и Софиянски, макар с известни уговорки, дадоха рамо на Костов.

За по-малко от 24 часа премиерът успя да мобилизира целия си потенциал и да докаже на предвкусващите победата си опоненти, че все още владее и партията, и парламентарната група. В решителния момент далите лъжливи сигнали при президента Екатерина Михайлова и Йордан Соколов подкрепиха твърдо Иван Костов. Сините единодушно "освободиха" Хр. Бисеров и Й. Цонев от всичките им постове. Решението впоследствие получи одобрението на 52% от "редовите" седесари. Зад искането за оставка застанаха едва 19% от тях. Мълниеносното развитие на конфликта разби няколко мита, доста популярни през последните години. Оказа се, че оргсекретарят не "държи партията" до степен, че нито една партийна организация не изпрати декларация в негова подкрепа. За сметка на това факсовете на "Раковски" 134 се задръстиха от изявления "за" Иван Костов. Ефимерно се оказа и партньорството му с П. Стоянов и Бакърджиев. Първият от тях постигна подкрепата на премиера за втори мандат и вече нямаше интерес да клати лодката на СДС. Вторият се спотаи, а пост фактум се опита да се пришие към победителите. Инстинктът му за самосъхрание сработи и софийският лидер дори критикува довчерашния си съюзник. Поставянето на въпроса за промени в кабинета не бивало да се прави публично чрез медиите, а да се реши първо вътре в партията. Саркастично Лучников отбеляза, че е хумористично "човекът, който най-много допринесе за спадане на рейтинга на Костов и на СДС, сега да се обявява против Костов". Търсещият нов патрон Ал. Томов пък заяви, че "не са Бисеров и Цонев хората, които могат да възбудят ново обществено доверие и нова коалиционна политика".

Вече бившият главен секретар с доста мъка сподели, че в интервюто му нямало теза "анти-Костов". Той опита да минимализира доколкото е възможно поражението си, заемайки позата на неразбран доброжелател на партията. "Аз обичам СДС и тъй като не бях разбран, най-естественото нещо, което можех да направя, е да си подам оставката от двата ръководни поста." Бисеров направи всичко възможно да се разграничи и от Бонев. Обяви, че няма намерение да напуска сините, да прави паралелна организация, нито да участва в следващите избори. О. з. кардиналът на сините бе един от най-ярките символи на клиентелизма и въобще на корупцията. Ето защо "принципната" му позиция не звучеше особено убедително. Зад проваления опит за преврат всички потърсиха и откриха само икономически интереси. Отстранените протежета, орязаният достъп до предстоящите големи сделки, отказът от "хасковския" тип приватизация бяха все лоши новини за Бисеров. Според златното театрално правило на Чехов, щом на сцената има пушка, тя трябва да гръмне. Хубавата новина за СДС бе, че пушката гръмна през октомври, а не през март. Огнян Минчев сравни атаката на оргсекретаря със случилото се през 1992 г. при падането на първото некомунистическо правителство. "Бисеров се вижда като нов водещ на сините мравки. Прави го срещу гаранции от ДПС, че ще бъде част от ново правителство тип "Беров".

Движението поддържаше логистично кампанията на вътрешната опозиция. Седмица преди скандалното интервю в "Труд" Доган знаково посети "Позитано" и подари червена роза на Първанов. Турците обещаха да подкрепят искането на социалистите за оставка на председателя на парламента. Доста заплашително пред "7 дни" Сокола обяви: "Ако десницата не се обнови, ако продължава да бъде затворена, силова, монологична, естествено, че ще търсим тогава други, с които да конструираме новото политическо време." Веднага след интервюто на Бисеров Октай разсея всички въпроси дали акцията е координирана с централата на "Стамболийски". Преди още пушекът от медийния залп на Бисеров да се бе разсеял зам.-шефът на ДПС прогнозира - мнозинството ще се разпадне и кабинетът няма да изкара мандата си. Когато се разбра, че съюзниците от "Раковски" са проиграли шансовете си, Доган великодушно им предложи своята подкрепа, ако започнат да създават паралелни структури в страната.

След развръзката Костов продължи систематично да орязва влиянието на останалите вътрешни опоненти в партията. Действаше се избирателно. В стратегията му влизаше консолидиране на постигнатия успех чрез прочистването клиентелата на Бисеров, запазването на относително добрите отношения с П. Стоянов, което не изключваше от време на време да му се напомня кой е лидерът на СДС, постепенното изолиране на Бакърджиев и максималното маргинализиране на Бонев. По отношение на бившия главен секретар и хората му вече не бе необходимо да се действа деликатно. След като стана ясно, че Бисеров не разполага с ресурси да разцепи партията, ударът се насочи срещу останалите му верни в апарата и администрацията. Петима от националните координатори - Пламен Владимиров, Станислав Фиданов, Илко Стоянов, Николай Цингаров и Пламен Николов бяха сменени с кадри от младежката организация. Последваха ги секретарите Илия Петров и Емил Лилов. Коледните празници донесоха уволнението и на няколко областни управители, кадрувани от бившия оргсекретар. Опразнените места заеха предани на Костов активисти. Наред с отговорностите си в групата Екатерина Михайлова пое контрола и върху структурите. Само Светлана Дянкова бе временно пощадена, но едва ли някой би заложил, че тя ще влезе и в следващия състав на НИС. Новите лица, които заеха опразнените банки, не блестяха с особени качества. Единственият им актив бе липсата на мнение. Послушни и удобни, те едва ли биха рискували бъдещия си депутатски мандат заради някакви си "идеологически" различия с Командира. Инкасиращият удар след удар кръг на Бисеров по живковски се сниши. Единствената му утеха бе да организира дребни "пакости", колкото да не бъде забравени напълно от медиите. Цонев например успя да обърне парламентарната група и да наложи запазване на облекченията за туризма по ДДС за още една година. Без ореола на сив кардинал тайнствено-мълчаливата поза на Бисеров загуби смисъл. И той се вживя в новото си амплоа на политически коментатор. В серия от програмни статии бившият главен секретар надълго обясняваше идеите си за промени в коалиционното поведение на СДС. Меркантилният Цонев също наметна идеалистично наметало и в тон с патрона си проплака: "Сбъдват се най-черните ми сънища - СДС се разпада."

По отношение на президента премиерът продължи двойствената игра. От една страна Стоянов трябваше да бъде всячески "предпазван" от сближение с Бакърджиев, Софиянски и, не дай Боже - с Бисеров, а от друга - да му се напомня от време на време, че България е парламентарна република. Верен на своята природа, Петър Стоянов също действаше многопланово. В решителните моменти той неизменно заставаше зад Костов. При всяка възможност обаче подаваше към медиите сигнали, че желае да се еманципира от малко грубичката опека на министър-председателя. Като цяло отношенията между двете срещуположни сгради на "Дондуков" бяха добри, без да са особено сърдечни. Стоянов подкрепи премиера, когато Бисеров поиска оставката му. Според него излизането на Костов от изпълнителната власт преди парламентарните избори "може да доведе до национална дестабилизация". Президентът отказа да влезе във функциите си и да свика Консултативния съвет заради подслушванията на депутати, магистрати и журналисти, с което си навлече гнева на А. Доган. Същевременно той балансираше нарастващото влияние на Костов чрез сближаване по посока на Софиянски и Бакърджиев. Признанието му, че има "определен ангажимент и дори сантимент" към софийската градска организация на СДС подразни силно премиера. За да напомни на Стоянов йерархията в синята партия, той инициира дебат по евентуалния избор на държавния глава от парламента. За да премахне всяко съмнение, че това е наказателна акция, Костов използва като рупор своя началник на кабинета Николай Вълчев. Върховният съвет на ДП, чийто член бе Вълчев, поиска дори отпадане на законодателната инициатива на президента. Когато се увери, че сигналът му е получен на "Дондуков" 2, министър-председателят великодушно привика Ал. Праматарски и А. Мозер и ги "принуди" да се откажат от революционните си идеи.

Най-опасният политически противник обаче си остана Бакърджиев. Операцията по ограничаване на неговото влияние бе завършила още през пролетта. При нея бившето вице трябваше да се раздели с поста си в НИС и с цяла кохорта верни протежета в енергетиката и комуникациите. Отстъпвайки важните "корупционни" ресурси, той запази контрола върху столичната организация, частичното влияние върху няколко от местните структури и почти напълно съхрани медийното си присъствие. За него сближението със Стоянов и с бившия противник Софиянски бе гаранция за политическо бъдеще в СДС. Интеграционните процеси в триъгълника бяха започнали далече преди интервюто на Бисеров, но мигновената разправа на Костов със заговорниците принуди оставащите в партията "дисиденти" да подирят единодействието. Следваща логична жертва на пълзящото завръщане на Костов можеше да бъде само бившият му вицепремиер. Подобни предупреждения отправиха Бонев, Октай и политологът Огнян Минчев. Последният призова Бакърджиев да напусне шефския стол на столичната организация, защото "не може да има междинен модел на прочистване на СДС". Софийският лидер предпочете да напомпа медийното си самочувствие, успокоявайки се, че следващият изстрел на Костов ще е насочен не срещу него, а срещу Н. Николов или Й. Соколов. Верният "Стандарт" превърна една фраза на премиера - "Кольо, и ти ли заговорничиш?", във фундаментално прозрение за бъдещето на синия елит. Имиджмейкърите на Бакърджиев опитаха да внушат на Костов, че проблемът му е "в Соколов и Николов. Най-опасен е Никола Николов. Зад него са много областни структури". Надеждата бе, че министър-председателят няма да посмее да атакува триумвирата Стоянов-Софиянски-Бакърджиев. Ето защо бившото вице проведе няколко демонстративни PR-промоции на приятелството си със столичния кмет. Двамата разпределиха зоните си на влияние върху привлекателната част от софийската икономика. Образно казано, те размениха пакети от акции и представители в директорските бордове. По силата на примирието Софиянски командирова дясната си ръка Асен Дюлгеров в борда на "Софийски имоти" ЕАД, която бе изцяло контролирана от кръга на Бакърджиев. По същата логика лобито, оглавявано от Антоан Николов, получи свой представител в надзорния съвет на Общинската банка - финансовата крепост на кмета. Връх на новите отношения на софийска почва бе присъствието на кмета на декемврийската среща с обществеността, организирана от столичното СДС. Именно тя, според редица анализатори, бе принудила Костов да използва предложението на ДП, за да шантажира президента с орязване на неговите правомощия. Всички стратегически и PR-ходове обаче не успяха да разсеят усещането, че над главата на Бакърджиев се трупат буреносни облаци. Или както писа "Капитал", той "си отива от синята партия точно както изчезна мавзолеят - мъчително бавно, шумно и грозно."

Постепенното неутрализиране на вътрешните противници позволи на Костов да отдели по-голяма част от енергията си на новата икономическа програма. Заявеното желание за прелом във философията на приватизацията, успехът с отпадането на визите и въведените данъчно-осигурителни облекчения от 1 януари 2001 г. създадоха подходяща среда за постепенното възстановяване на изгубения кредит на обществено доверие. Още през септември социологическите проучвания фиксираха пречупване на трайно негативните тенденции в рейтинга на правителството и премиера. В следващите месеци СДС продължи да трупа преднина пред основния си конкурент БСП. Сполучливата за Костов развръзка в схватката с Бисеров и вдигането на визовите бариери донесоха чувствително нарастване на електоралния потенциал на сините. Според проучванията MBMD, агенция, която трудно можеше да се обвини в пристрастия към "Раковски" 134, десноцентристката алтернатива за управление на страната се харесваше повече от лявата.

Вътрешните "дисиденти" възприемаха коалиционната политика като бойно поле, на което разчитаха, че ще успеят да сразят Костов. При топящата се подкрепа за СДС сближението с ДПС изглеждаше безалтернативно. Премиерът позволи да бъде натикан в крайно неудобния политически ъгъл и да заеме една ирационална позиция към отварянето на синята партия. Дълго време той и гравитиращият около него кръг (Е. Михайлова, Й. Соколов, Д. Абаджиев) силово възпираха диалога с движението, без да успеят да формулират алтернативна визия за партньорите в бъдещия парламент. Едва през октомври, с отстраняването на Бисеров, програмата на Костов започна да добива по-ясни очертания. Важна роля в схемата бе отредена на Евролевицата, от една страна, и на Тахир/Нихризов - от друга. Заиграването с Томов минираше интеграционния процес в лявото пространство и гарантираше евентуален партньор в следващия парламент. Вицепремиерът в правителството на Димитър Попов бе значително по-контролируем от Доган, а властовите му амбиции го превръщаха в лесен за прогнозиране и въздействие сътрудник. Евролевицата разполагаше с професионално подготвени кадри, макар и пооредели след напускането на Камов и компания. За да минимализират опасността БЕЛ да не прескочи изборната бариера сините стратези лансираха последващо консолидиране на "левоцентристките" сили, които гравитират около СДС. НДПС на Тахир и БСДС на Йордан Нихризов трябваше да бъдат командировани при Томов, за да налеят електорални мускули в позаслабналия организъм на Евролевицата. Тримата биха били полезна розова апликация по синьото знаме.

Отношенията на СДС с Доган бяха на приливи и отливи, но като цяло от тях навяваше хлад. През декември прекъснатите в късната пролет разговори бяха възстановени, но диалогът се водеше на ниво зам.-председатели. За пред медиите бе обявено дори "предпразнично примирие". Преди това депутатите от ОНС подкрепиха в пленарната зала промените в Закона за достъп до досиетата. Подобни зиг-заг ходове се възприемаха от Сокола като контрабаланс на прекомерното обвързване с другия от големите играчи на политическата сцена. Целта бе да се тества нервната система на социалистите, също както през октомври Доган изпита вътрешната уравновесеност на Костов, отивайки на "Позитано" 20. Че не може да става дума за някаква нова линия на Движението пролича от личното посещение на Доган при Тренчевата "Демократическа алтернатива" и от прехвърчалите искри между ДПС и БЕЛ. Верен на новия си патрон, Томов обвини Доган пред "24 часа", че е отишъл твърде наляво. "Ахмед често сменя позициите си, не чувствам стабилност при него... Според мен това са комплекси." Реакцията не закъсня и ден след това на срещата между ръководството на ДПС и лидерите на Нова левица (Георги Първанов, Николай Камов, Кръстьо Петков и Петър Агов) Сокола иронично пожела успех на БЕЛ в опитите й да бъде балансьор.

Поръчково Ал. Томов насочи цялата си енергия срещу зараждащото се обединение вляво от центъра. Чрез устата на винаги вярната му Петя Шопова той нарече Новата левица "квазикоалиция" и "лъжлива Солунска четворка". Трудно е все още да се прецени доколко Евролевицата ще успее да торпилира големия проект на Първанов. Единствените социалдемократи, които бяха отклонени от "формулата БСП+" бяха недоволните от Петър Агов дертлиевисти, които формираха БЕСДП. Ако СДС обаче не заеме на Томов част от своите социалдемократи (Нихризов, В. Михайлов, Куртев и/или Тахир), групата му едва ли ще се справи с 4-те процента.

В противоположния ъгъл на политическата шахматна дъска през изтеклата 2001 г. настъпи чувствително оживление. БСП направи решителна крачка към своята модернизация и към легитимиране на подновената си властова претенция. След като операцията по овладяване на партията приключи успешно, натрупал значително самочувствие, Георги Първанов предложи своя платформа за завръщане във властта. Трите основни момента в нея бяха - социалдемократизиране на БСП, формиране на Новата левица и дългосрочно сътрудничество с ДПС. Младият соцлидер направи всичко възможно, за да подмени колкото се може повече части от скърцащия механизъм на столетницата. Той заложи целия си авторитет, но наложи на 44-ия конгрес своето виждане за НАТО. Подкрепяйки Североатлантическия пакт, БСП извървя голяма част от пътя към своята европеизация. За редица от червените шамани обаче това решение бе само модерно политическо заклинание, което гарантираше достъпа до властта. Промяната бе оценена по достойнство както у нас, така и в чужбина. На конгреса на партията за първи път присъстваха Доган, Мозер, Милан Дренчев, представители на ВМРО, ДП и на 43 посолства. Преди форума Първанов посети американското посолство, за да запознае лично Ричард Майлс с новата стратегия на БСП. Идентификационни бяха и визитите в Германия и Русия. Там червеният лидер бе приет радушно от Шрьодер и Путин. Подкрепата за Кощуница бе поредният силен ход на новия соцелит. Успешното социалдемократизиране на столетницата повиши авторитета на Георги Първанов. Обвиняван в мекушавост и слабоволие, той стана първият лидер в най-новата история на БСП, който успя да разбие вкостенелите стереотипи и да влее свежа кръв в партията. Копирайки своя "антиобраз" Костов, той започна да коментира скандалите в СДС и да се опитва да ги изостря. Първанов ехидно изрази загрижеността си, че премиерът е "на път да компрометира СДС не само като партия, но и като кауза". За разлика от Костов Евгений Бакърджиев пък "играе точно и прецизно".

Елемент от "новите реалности" в столетницата бе маргинализирането на вътрешната опозиция. Още миналата година Овчаров премина към лагера на Първанов. Този март генералското движение пък обяви саморазпускането си. Предконгресният подарък трябваше да подтикне и останалите фракции да преустановят дейността си. "Открит форум" и "Марксистка платформа" естествено не последваха ДЕР, но мандатната комисия на 44-ия конгрес отчете едва 1042 от общо 225 хил. социалисти, членуващи в идейни течения. От тях 700 бяха в "Марксистка платформа", 190 - в ОСД, 130 - в "Открит форум" и 26 - други. Макар Премянов да успя да се пребори за място във Висшия съвет, той изпадна в пълна изолация в партията. Критиките му срещу "кликата на "Позитано" и "снимковата дипломация" на Първанов бяха отчаян вопъл за медиен интерес. Безславно завърши и идеята му за образуване на гражданско сдружение около "нежеланието на българите да се присъединим към НАТО". Виденов пък запази своето мълчание, като само веднъж, и то косвено (чрез Мила Манова), коментира процесите в столетницата. Според не го дори БСП да се представи прилично на изборите, единственият резултат от "великата стратегия на Георги Първанов" ще бъде да "направи партийка на Николай Камов и Петър Агов и да улесни ДПС да държи висока цена".

Съществен елемент от новата стратегия на БСП бе дългосрочното партньорство с Доган. Още на първата за последните 10 години среща между лидерите на двете организации Първанов заяви, че ще направи всичко възможно, за да се "загърбят различията". Ръководството на столетницата положи много усилия, за да убеди движението, че гледа на сътрудничеството с него не като на конюнктурен ход. "Знаково" в Кърджали Първанов предложи ДПС да бъде представено в следващото правителство на ниво министър, а малко по късно оферира поста на вицепрезидент. Политическото ухажване срещна съчувствие в централата на "Стамболийски" и ключови фигури от движението публично заявиха благоразположението си към БСП. Касим Дал не изключи евентуално коалиционно правителство, а Доган направи посещение на добра воля на "Позитано". При визитата си в България представителят на немските социалдемократи Ерлер "благослови" евентуалния социаллиберален кабинет.

Най-много енергия партията хвърли, за да доведе до завършек т. нар. "Солунски процес". Още през пролетта Блокът на Кръстю Петков бе приютен под крилото на столетницата. След настъпилото разцепление в Евролевицата през юни "кукувиците" на Камов и Карадимов също предпочетоха комфорта на сътрудничеството със столетницата пред нерадостното битие на политически Дон Кихот. Силните сантименти на патриарха Дертлиев към "младите" от ПД "Социалдемократи" бяха онзи мост, по който мнозинството от БСДП окончателно премина реката на разделението и стъпи на левия бряг. До последния си дъх Доктора изпитваше съмнения дали "историческия компромис" между разделените цял век социалисти/комунисти и социалдемократи е оправдан. Завещанието му, доста противоречиво в същността си, създаде възможност за различно тълкуване и за поредно (шесто) разцепление на партията. Като лаборатория за зачеването на Новата левица бе създаден Клуб "Г-100". В него левеещи интелектуалци, икономисти, международни и бивши ченгета трябваше да акушират раждането на мегакоалицията. NGO-дейността обаче никога не е била от силните страни на БСП. След учредяването си форумът не успя да произведе нито една истинска новина, ако не се брои дипломатическият гаф с американския посланик. Р. Майлс бе набеден, че е подкрепил създаването на ширококоалционно правителство, доминирано от бившите комунисти. Няколкото срещи на клуба напомняха повече на сбирка на бивши кадри на БКП, отколкото на експертна икономическа дискусия.

Септември бе важен месец не само за Ив. Костов, но и за Г. Първанов. Есенният пленум на социалистите подкрепи предложението му за формиране на предизборна коалиция от социалисти, социалдемократи, земеделци, патриотични организации, либерални и либерално-центристки партии. Според ефектния каламбур на БСП-лидера "социалдемократическата и социалистическата писта трябва да се пресекат". В края на месеца ръководителите на столетницата, БСДП, ОБТ и ПД "Социалдемократи" договориха явяването с обща листа на предстоящите парламентарни избори. Глухо недоволство се чу само от твърдолинейните около Мими Виткова и Лилов, за които Новата левица бе "коалиционен тюрлюгювеч". В края на годината и началото на 2001-а БСП подписа серия от предизборни споразумения с хората на П. Агов, Кр. Петков, Н. Камов, комунистите на Ал. Паунов, земеделците на Д. Шопов и националистите от ОКЗНИ. В желанието си да покрие целия "ляв" спектър Първанов успя да разводни коалицията, доказвайки, че дори обновена, столетницата трудно надскача някои от старите си стереотипи. Плевелите на отдавна обявеното за забравено комунистическо битие на партията избуяха в конгресните скрижали за "държавна подкрепа за бизнеса и държавно регулиране на пазара". Още по-стряскащо бе откровението, че "обществените вреди от корупцията в приватизацията са особено тежки и БСП е твърдо решена да потърси отговорност от виновните". Хората на Първанов се заканваха да извършат преглед и анулиране на "криминалните приватизационни сделки" и да потърсят "нови, отговорни собственици". Подобни мухлясали заклинания не можеха да не предизвикат реакция в международните бизнессреди. Страховете им най-точно обобщи директорът на "Лемън брадърс" Кауши Крудра - "Моята загриженост е свързана с това, че ако се получат неблагоприятни резултати от изборите догодина, тогава субсидирането на страната ви ще бъде застрашено. Имам предвид евентуалното формиране на правителство от БСП... макар че не прогнозираме изборна победа за БСП, ние смятаме, че ако все пак се стигне до подобен изход от изборите, то пазарът не е готов за него." Ако в първата година на новото хилядолетие топчето на политическата рулетка спре отново на червено, партията ще трябва да надмогне много свои вродени инстинкти, за да не повтори фиаското на Виденов.

Изтеклата 2000 г. бе последната пълна година от този управленски цикъл на СДС. Достатъчно е да се погледнат предишните годишнини на "Демократически преглед", за да се види какво завариха сините, влизайки във властта. Галопираща инфлация и следващ я по петите долар, фалиращи банки, опашки за хляб и бензин, обществени протести, гражданско неподчинение, демонстрации... За 46 месеца служебното правителство на Софиянски и двата кабинета на Ив. Костов постигнаха редица успехи в сферата на икономиката и външната политика. Някак странно повечето постижения видяха бял свят или в началото, или в края на мандата на СДС. Пропуснати бяха редица възможности за постигане на по-голяма плавност в реформите. Сините правителства действаха малко хаотично, на приливи и отливи. Все пак резултатите са очевидни. Те могат да бъдат разделени в няколко групи:

Икономическа стабилизация

• Въведен валутен борд;

• Поставено бе началото на българския капиталов пазар чрез основаването на "Българска фондова борса-

• София". Поради ниските търгувани обороти през 2000 г. се пуснаха корпоративни облигации на няколко амбициозни частни компании и депозитарни разписки на утвърдени чуждестранни компании;

• Започна възстановяването на собствеността на горите и земите от държавния горски фонд;

• Въведено бе опростено и насърчително за малките и семейните фирми данъчно облагане. Вместо данък печалба се възприе облагането с патентен данък за 39 дейности;

• Сключено бе тригодишно споразумение с МВФ, което се изпълнява успешно;

• Разработена бе първата инвестиционна програма на българско правителство;

• Създаде се модерна система за съхраняване и търговия на зърно и се въвежда механизъм за търговия чрез складови записи за влог на зърно;

• Уредиха се всички висящи задължения на България: 1) 1200 млн. германски марки търговски дълг към ГДР; 2) погасен е дълг от 950 млн. щатски долара към две бивши банки на СИВ срещу 160 млн.; 3) разменени са срещу собственост задължения към Испания, Австрия, Холандия и Италия;

• Рязко се намали данъчно-осигурителното бреме - 600 млн. лева останаха в данъкоплатците;

• Стартира нова приватизационна политика и нови структури за управление и надзор в Агенцията за приватизация;

• Почти привърши раздържавяването на малките и средните предприятия. Приходите от началото на привати

• зацията възлизат на 5.2 млрд. лв. (договорени плащания плюс поети и изплатени задължения), а заедно с договорените инвестиции (същите, които се разсрочват много лесно впоследствие) на около 10 млрд. лева;

• Завърши приватизацията и в банковия сектор. Държавни засега остават само Биохим и ТБ "ДСК".;

• Проведе се първият истински публичен търг (за GSM-2);

• Външните инвестиции за периода 1997-2000 г. достигнаха 3.062 млрд. долара, при общо 3.829 за последните 10 г.;

• Настъпи дългоочакваният бум на туризма;

• Делът на върната земеделска земя достигна 99.7% при 58.3% през 1996 г.;

• Общият ръст на БВП за 1998-2000 г. бе 10.9%;

• Участието на частния сектор в брутната добавена стойност нарасна от 55.5% през 1996 г. на 69.9% т. г.;

• За същия период броят на регистрираните по БУЛСТАТ субекти се удвои от 339,897 на 759,571;

• Започна приватизацията в енергийния сектор. Основните централи бяха отделени от НЕК, бяха създадени седем електроразпределителни компании на регионален принцип, а самата НЕК от Национална електрическа компания стана Национална електропреносна компания. Продадени бяха няколко ВЕЦ;

• През 2000 г. стартираха и най-големите енергийни проекти в България. Започна рехабилитацията на мощностите в "Марица-изток 3" и изграждането на нова мощност от 600 мегавата на площадката на "Марица-изток 1". Парламентът ратифицира и заемните споразумения за модернизирането на пети и шести блок от АЕЦ "Козлодуй". Предстои изграждането и на каскадата "Горна Арда";

Либерализация

• Либерализирана бе напълно търговията със селскостопански стоки. Създадоха се нови схеми за финансово подпомагане на земеделските производители;

• Сключено бе Споразумение за присъединяване на Република България към Централноевропейската асоциация за свободна търговия. Подписаха се споразумения за свободна търговия с Турция и Македония;

• Отменен бе Законът за цените. С това приключи основната част от програмата на правителството, свързана с въвеждането на пазарни принципи на ценообразуване;

• Започна отмяната и облекчаването на 121 лицензионни и разрешителни режима, което бе завършено в края на 2000 г.;

• Премахнати бяха всички забрани за износ и експортни такси. През 2001 година във външнотърговския режим няма забрани за износ, няма експортни такси. За сравнение през 1996 година режимът по износа и вноса предвиждаше забрани за износ на 26 стоки и такси за износ на 31 стоки

• Даден бе първият лиценз за национална частна телевизия на бТВ

• Либерализираха се безжичните връзки. Вторият GSM-оператор получи лиценз.

Социална сфера

• Стартира мащабна социално-инвестиционна програма на правителството "Красива България";

• За първи път в България се създадоха условия за допълнително пенсионно осигуряване и за развитие на най-големите национални инвеститори - частните пенсионни фондове;

• Проведе се здравната реформа;

• България създава модерна пенсионна система. Приет бе Кодекс за задължително обществено осигуряване, изготвен със съдействието на социалните партньори;

• Приет бе Кодекс за етичното поведение на държавния служител;

Престъпност

• В резултат на кампанията срещу пиратството на интелектуална собственост България бе извадена от негативния списък за наблюдение за пиратско производство на аудио - и видеопродукти;

• Чрез прелицензиране на застрахователите бе прекратена дейността на т. нар. "силови застрахователи";

• Между 1997 - 1999 г. настъпи трайна тенденция на снижаване на уличната престъпност;

• Разбити бяха редица контрабандни канали за спирт, захар, пилешки бутчета, перилни препарати, бяла техника и др.;

• Упражнен бе натиск за изтегляне от страната на съмнителни капитали, свързвани с руската мафия.

Отбрана и национална сигурност

• Приета бе Концепция за национална сигурност на Република България;

• Въведе се алтернативна военна служба;

• Създадоха се Многонационални мирни сили в Югоизточна Европа с щаб в Пловдив;

• Приета бе Военната доктрина, която поставя основата на радикална реформа във въоръжените сили.

Външна политика и евроинтеграция

• Смъртното наказание бе заменено с доживотен затвор без право на помилване, с което е изпълнено основно изискване на Европейския съюз;

• Премахнат бе един от създадените в миналото източници на напрежение за България - решен е т. нар. "езиков спор" с Македония. Подписани са 23 чакащи няколко години двустранни спогодби;

• България затвори обръча около Милошевич и създаде зависещите от нея предпоставки за решаване на югославския конфликт. София предостави въздушен коридор на НАТО;

• България бе обявена за потенциален член на Североатлантическия пакт при следващата вълна на разширение на алианса;

• България изпълни критериите на Европейския съюз от Копенхаген като страна кандидат. В Хелзинки страната получи покана за започване на преговори за членство с Европейския съюз;

• Решен бе стратегически транспортен проблем на България - сключено бе

• Споразумение с Румъния за "Дунав мост II".

• България изпълни всички Шенгенски изисквания за граничен контрол и с консенсус бе предложена за безусловно изваждане от визовия списък на страните-членки на Европейския съюз.

• България първа от страните-кандидатки за членство в Европейския съюз получи достъп до средствата от програмата САПАРД.

Други реформи

• Приет бе гербът на Република България

• Въведено бе ново административно-териториално устройство на страната.

• Проведоха се инициативите "Българският Великден" и "Рожен"

• По Българската национална телевизия започнаха да се излъчват програми и новини на майчин език

На фона на този дълъг списък от успехи би трябвало да се посочат и редица пасиви и управленски неблагополучия на СДС.

Икономическа стабилизация и либерализация на средата

• Пропуснати бяха редица възможности за значително намаляване на данъчните бариери пред бизнеса;

• Административната реформа не облекчи съществено икономическата среда у нас;

• Нивата на корупция достигнаха предела на допустима "толерантност" и в пресата нашумяха редица скандали;

• Неконкурентността на продукцията ни не позволи българският бизнес да се възползва от преференциалните квоти за износ към ЕС;

• Постигнатите митнически облекчения от Москва не повлияха положително върху износа към Русия;

• Обявената за триумф газова сделка всъщност принуди българската промишленост да плаща синьото гориво на една от най-високите цени в Европа;

• Продължи толерирането на "свои" икономически субекти - в началото "Мобилтел", а впоследствие - групировката "Олимп";

• През по-голяма част от изминалите 3 г. приватизацията протичаше при не много прозрачни процедури, съпътствана от обичайните подозрения за корупция. Преговорите с потенциален купувач и РМД станаха символ на непазарните методи на АП;

• "Социалната" политика по отношение на селското стопанство не му позволи да се развие като конкурентен отрасъл. Дефицитите се редуваха със свръхпроизводство;

• Не бе либерализирана енергетиката и останалите естествени монополи. Принципът "единствен купувач" попречи на развиването на истински газов пазар;

• Не се предприе драстично съкращаване на лицензионните и разрешителните режими;

• Либерализацията на аудиовизионната среда остави редица подозрения за политическа целесъобразност при издаването на лицензи за втора и трета национална телевизия и втори GSM оператор;

• Обществените медии - БНТ и БНР не получиха обещаната самостоятелност. Наместо да пресече драстично опитите за намеса НСРТ се превърна в канал за даване и изпълняване на партийни поръчки.

Социална сфера

• Здравната реформа протече успоредно с поредния опит за административно "обгръщане" на процеса. Огромните имобилизации за луксозни офиси, автопарк и скъпи информационни системи поставиха под въпрос избрания модел на един (отново държавен) здравен фонд;

• Поредицата от социални програми не увеличиха заетостта и безработицата надхвърли 18%;

• Бедността и безработицата са основните проблеми, присъстващи във всяко социологическо проучване през последните 3.5 г.

Престъпност

• Престъпността не бе овладяна. През 2000 г. тя отново отбеляза ръст и се заговори за второ издание на гангстерската война;

• Полицията не можа да прекрати серията от поръчкови разстрели, бомбени атентати, футболен вандализъм;

• Враждата между МВР и магистратурата не създаде благоприятна среда за прекършване на престъпността;

• СДС постави политическа юзда върху прокуратурата, а след това и върху съда и следствието.

Външна политика и национална сигурност

• Безсмисленото влошаване на отношенията с Турция до голяма степен заличи постигнатите резултати от първите 3 г. на синия мандат;

• Продължиха боричканията за контрол върху службите между правителство и президент. През изтеклите години СДС смени на няколко пъти драстично възгледите си по въпроса;

• Постоянното "изтичане" на информация показа, че НРС, НСБОП и НСС не бяха поставени под ефективен граждански контрол;

• Огромното количество подслушвани телефони даде основания да се заговори за възраждане на политическата полиция.

Други сфери

• Твърдият стил на Костов породи обвинения в авторитаризъм;

• Корупцията засили негативното отношение на обществото към реформите и към политическата класа като цяло;

• Демонстративното благополучие на синия елит пропиля последните остатъци на доверие към СДС;

• Пренебрежителното отношение на СДС към коалиционните партньори доведе до разпадане на коалицията ОДС. Първи от нея излезе ВМРО, последвана от земеделците на Пинчев. Подобни сигнали дават БЗНС - Народен съюз и НДПС;

• Изгарянето на всички мостове към ДПС тласка Движението в "прегръдката" на БСП.

Оценките за кабинетите "Костов" варират и сигурно още дълго ще варират между пълното одобрение и крайното отрицание. Полярни са и мненията за основната фигура в тях - тази на министър-председателя. Те се колебаят между "Осанна" и "Разпни Го". Управлението на СДС обаче е паметно за България (и не само за най-новата й история) в още един аспект. Последното демократично избрано правителство, завършило своя пълен мандат, бе това на Андрей Ляпчев (1927-1931). Изпълнявайки целия си мандат, кабинетът се опитва да създаде една полезна традиция на устойчивост и приемственост в политическото развитие на страната. Предстои ни да видим обаче дали тя няма да бъде прекършена съвсем скоро, както това често става в българската история.

^* Утвърдил се сам, без чужда помощ, човек (англ.).

Напред>>