|
|
1.
Публично известно е, че г-н Филчев пое поста главен прокурор с
обещанието да осигури справедливо наказание за виновниците за
краха на банковата система и ограбването на българските граждани
чрез изграждане на финансови пирамиди, раздаване на необезпечени
кредити, крупни финансови измами и неоправдано финансиране;
ограбване, възлизащо според собствената му оценка на 7 милиарда
лева. До този момент нито едно от тези дела, взети на специален
отчет към ВКП, не е приключило с осъдителна присъда. Вместо
това продължи прехвърлянето на топката между съдебните институции
и стандартните прокурорски оправдания, че делата са приключени и
внесени в съда. Проблемът е, че те са внесени там с пълното
съзнание, че няма да издържат и ще бъдат върнати за доразследване,
а самото внасяне играе ролята на водата, с която прокуратурата си
измива ръцете като Пилат Понтийски.
Ако ВКП
наистина беше загрижена да накаже банковите измамници, то как
можем да си обясним факта, че г-н Филчев не е поискал
екстрадицията на поне един от престъпните банкери, чието
местонахождение отдавна е публична тайна? Всеки знае например в
коя страна се намира Иван Миронов, шеф на фалиралата “Балканбанк”
и един от основните виновници за банковия банкрут на България –
защо поне неговата екстрадиция не бе поискана? Остава открит
въпросът с какво по-точно се занимава българската прокуратура,
след като банковите измамници си живеят спокойно? Може би с дела
като това срещу ген. Атанас Атанасов например, обвинен за
задържане на самолет с оръжейна пратка за ембарговата Еритрея? В
случая отново може да бъде цитиран Брус Джаксън, който коментира
този прокурорски гаф по следния начин: “Органите на САЩ имат данни
за противопоставяне срещу незаконните сделки с оръжие. САЩ
официално отправиха запитване дали такъв самолет е минавал.
Съдебната система освободи самолета, а арестува тези, които са го
спрели. И това обърна нещата. Трябва да си поговорим как българите
и американците следва да се държат при следващи подобни случаи.”
Контектстът на това как трябва да си поговорим беше казан в прав
текст: освобождаването на контрабандната оръжейна пратка и
подвеждането под отговорност на бившия шеф на НСС ген. Атанасов за
този случай може да се окаже една от спънките за членството ни в
НАТО. И това не е случайно – защото украинският самолет е бил
освободен след пряко разпореждане на главния прокурор на
България, направено по телефона. Може да се предположи, че
този факт не е останал в тайна за американските специални служби –
което обяснява и защо г-н Филчев е персона нон грата в САЩ
и защо с неговото присъствие на този пост няма да бъдат направени
никакви компромиси.
2.
.Проблемите с г-н Филчев започват с неговия избор за главен
прокурор. В хода на своята анкета аз получих сведения за
сериозно политическо лобиране пред членовете на ВСС в полза на
неговата кандидатура – осъществено основно от г-н Йордан Соколов,
тогава Председател на НС. Трудно ми е да гадая какви са били
неговите мотиви, но ако той е виждал в лицето на г-н Филчев
най-достойния кандидат, е допуснал повече от сериозна грешка. По
време на самия избор членове на ВСС са задали въпроси на г-н
Филчев и един от тях е бил свързан с криминалното минало на
неговия брат – Ангел Филчев Борисов. Тогавашният председател на
ВСС и Министър на правосъдието г-н Васил Гоцев е възразил
емоционално на самия въпрос, а г-н Филчев е запазил мълчание. И е
имал повече от сериозни основания за това, тъй като неговият брат
Ангел Филчев Борисов е извършвал многократно установена от
българските следствени органи престъпна дейност – организиране
на контрабанден канал за износ на антични предмети от България.
Във
връзка с опит за изнасяне на огромно количество антични монети
през 1994 г., чиято експертна стойност е 3 136 111 лв., срещу него
е заведено следствано дело и случаят е определен като “особено
тежък, защото е деяние на международна организация за търговия
с исторически ценности”. Следственото дело № 124А/97 е приключило
с мнение за съд, като главен обвиняем е Ангел Филчев Борисов.
Същият е арестуван на 13 май 1998 г. на граничен пункт Калотина,
като задочно наложената му мярка за неотклонение “задържане под
стража” е потвърдена от прокурор Стилиана Кожухарова. Съществуват
много свидетелства, включително публични, че Никола Филчев, тогава
зам. министър на правосъдието, е потърсил помощта на тогавашния
столичен прокурор Нестор Несторов, за да бъде освободен брат му, а
следственото дело – потулено. Което и се случва на практика: с
постановление от 21 май 1998 г. прокурорът Кирил Иванов
прекратява делото без всякакви мотиви и отменя мярката за
неотклонение. Ангел Филчев получава паспортите си и изчезва от
България, а по-късно преписката е изискана от главна
прокуратура – и оттогава съдбата й е неизвестна.
За
сметка на това е известно, че братът на главния прокурор е замесен
в поне още два случая с незаконен трафик на исторически
ценности. При единия от тях пратка с антични монети и други антики
е задържана на летище Франкфурт на 23.03.1999 г. – при което
установеният подател и получател на пратката се оказва едно и също
лице – Ангел Филчев Борисов. В хода на разследването, водено от
д-р Румп от Митническата криминална служба, се установява, че “още
в един минал период осем последователни пратки са били изнесени
през Германия в САЩ” и че общото им количество е било “над 1000
кг антични монети и погребални дарове”. На всичкото отгоре
ангажираният с пратката на Ангел Филчев, някой си г-н Иванов, е
парадирал с факта, че неговият поръчител е брат на главния
прокурор на България. Във връзка с този случай вероятно си
заслужава да бъдат проверени и твърденията на Николай Колев, дясна
ръка на Филчев в началото на неговия мандат, че главният прокурор
и неговият заместник г-н Манчев са посетили Германия с
единствената цел да потулят случая, използвайки колегиалните
си контакти. Впрочем според Николай Колев с това е свързан и
арестът на бившия заместник директор на НСБОП Светозар Спасов,
който е знаел за това посещение и е бил наясно с неговите цели.
Естествено, Никола Филчев не носи никаква вина за престъпните
деяния на своя брат. За сметка на това фактът, че въпреки
наличието на тези обстоятелства се е кандидатирал за главен
прокурор, както и фактът, че въпреки поставените въпроси не е
информирал членовете на ВСС за свързаните с личността на брат му
проблеми, говори най-малкото за липса на морал. Следва да
си зададем въпроса дали ВСС би гласувал по същия начин, ако тези
обстоятелства са му били известни, и дали желанието да бъдат
прикривани те на всяка цена не поставя главния прокурор в опасна
зависимост – за което впрочем има ред потвърждения. Същевременно
използването на властови ресурси, за да се прикрие престъпление
и да се гарантира ненаказуемостта на неговия извършител, е
акт, който попада под конкретни текстове на Наказателния кодекс.
Същото
впрочем се отнася и за достатъчно добре известните на
обществеността и констатирани от самия ВСС опити да бъдат
сплашвани и притискани издатели на вестници и свързани с тях
лица – защото са си позволили да публикуват материали, свързани с
престъпната дейност на Ангел Филчев. Свидетелство за това са
десетките проверки и разпити в прокуратурата, предприети срещу Иво
Прокопиев, Филип Харманджиев и Никола Николов веднага след
публикациите по този повод във в. “Капитал” и в. “Дневник”, както
и срещу Стефан Софиянски и Антоан Николов след сродна публикация
във в. “Новинар”. Не случайно петчленната комисия на ВСС във
връзка с тези случаи стига до категоричния извод, че
“констатациите за връзка между критичните материали за
прокуратурата в медиите и последвалите проверки срещу техни
издатели сериозно увреждат престижа на съдебната система.”
3.
Един от основните проблеми на прокуратурата се крие във
възможността да бъдат използвани нейните властови ресурси и
нейната абсолютна йерархизация за престъпна разправа с
всички реални и въображаеми врагове на определени личности –
например на главния прокурор. От началото на своя мандат Филчев
налага по абсолютно безогледен начин авторитарен стил на
управление в прокуратурата. Използвайки малък кръг от доверени и
издигнати от самия него прокурори, Филчев в буквалния смисъл на
думата тероризира подчинените си с ясната цел да създаде
атмосфера на страх и безапелационно подчинение /има случаи, в
които те са и физически малтретирани/. Без преувеличение са
използани всички законни, но и доста незаконни способи, за да
бъдат смазани психически, прогонени и тормозени тези, които
изразяват несъгласие с неговия стил, методи и решения.
На 24
април 2000 г. се самоубива прокурорът от ВКП Николай Джамбов.
Оставената от него предсмъртна записка гласи: “Ако главният
прокурор има съвест, трябва да подаде оставка.” Джамбов е сред
малцината, които се осмеляват публично да протестират срещу
произвола в прокуратурата. Още след първото му интервю в
“Новинар”, в което обвинява Филчев в злоупотреба с власт, той бива
привикан на унизителен разпит от Христо Манчев, Митьо Марков и
Спартак Дочев. Бива заплашен, че е загазил яко с изявленията си
пред медиите, че срещу него ще бъдат използвани “всякакви
средства”, че ще му се случат “лоши неща”. Било е поискано да се
закълне в децата си, че неговата жалба до ВСС /визираща впрочем
един от любимите похвати на Филчев – да командирова безразборно и
безмислено прокурорите и да ги мести като пешки от длъжност на
длъжност и от кабинет в кабинет/, не е инспирирана от тогавашния
председател на Касационния съд Румен Янков.
Споменатата жалба така и си остава неразгледана - въпреки че
Джамбов защитава своите позиции, излага всички обстоятелства за
натиска, на който е бил подложен, и заявява, че командироването му
във Върховна административна прокуратура /ВАП/ е осъществено в
разрез с изискванията на Закона за съдебната власт. По време на
заседанието Румен Янков се обръща директно към Филчев с думите:
“Искам да ми обясните защо ме наричате престъпник!” Филчев не дава
отговор и мълчи през време на цялото заседание. В крайна сметка
обаче ВСС изисква да се изслуша и Спартак Дочев. След което
тогавашния министър Теодосий Симеонов разтурва следващото
заседание, след което пък Дочев излиза дългосрочно в болнични – и
така до смъртта на Джамбов. Междувременно Филчев на два пъти
удължава безмисленото му командироване във ВАП, отказва да го
изслушва и го оставя цяла седмица да стои и да чака пред кабинета
му, изпраща във ВСС искане да му бъде наложено дисциплинарно
наказание за забавена проверка по ревизионен акт за ген.
Пешлеевски – въпреки че този случай е приключен с постановление на
Джамбов от 14 август 1998 г. – още по времето на Татарчев.
Срещу
него започва скрита и открита клеветническа кампания, визираща
личния му живот или изпълнена с откровени лъжи – като публичното
изявление на Спартак Дочев, че баща му бил офицер от ДС, след като
същият е бил цял живот железничар. В деня на смъртта си Джамбов е
привикан на “етажа на страданието”, както той го нарича –
четвъртият етаж на съдебната палата, на който се намират
кабинетите на Филчев и неговите приближени прокурори. Какво му е
казано там, остава тайна. Малко след това се самоубива, но дори
и паметта му е обект на манипулации. За да прикрият очевидната
отговорност на главния прокурор за неговата смърт, се правят
публикации, използващи по перфиден начин незаконно измъкнати от
следственото дело и извадени от контекста материали – лични писма
на покойния. Малка подробност е, че автор на тези манипулации е
бившият психоаналитик на Държавна сигурност Илия Илиев.
Манипулациите стигат до откровени абсурди – например Филчев внася
във ВСС писмо от лидера на “Либерален конгрес” Янко Янков
/общоизвестен сътрудник на ДС/, в което за смъртта на Джамбов са
обвинени Румен Янков, Нели Куцкова и Анна Банкова.
Прокуратурата отказва да предаде делото за смъртта на Джамбов на
Специализираното следствие въпреки високия обществен интерес,
въпреки факта, че става дума за смъртта на един от прокурорите на
ВКП – и въпреки многократното искане на Бойко Рашков това да бъде
направено. При все че квалифицира случая като убийство с
неизвестен извършител, следователят от столичното следствие Петър
Калчев не взема дори натривки от пръстите на покойния прокурор и
свидетелките на самоубийството му, което не му пречи да разпитва
свидетелите основно за това кой разпространява информации за
причастността на главния прокурор към случая. Калчев откровено
лъже пред медиите, заявявайки, че Джамбов не е оставил
предсмъртно писмо; изявление, което опровергава официалното
съобщение на МВР, чийто служител е видял писмото. Впрочем преди да
бъде погребано в следователските папки, то е видяно от още трима
души, включително от председателя на Върховния административен съд
Владислав Славов. След девет месеца делото бива внесено с
предложение за прекратяване и върнато за доразследване. В крайна
сметка бива прекратено – разбира се, без да бъде разглеждана
въобще хипотезата за склоняване към самоубийство и без да бъде
разпитан Никола Филчев. Цинично изглежда поведението на Филчев,
когато привиква прокурорите на заседание в същото време, когато е
погребението на Джамбов. Година след смъртта му по незнайно чия
заповед отлепят некролозите, залепени от близките му по стените на
съдебната палата. Този символичен акт сякаш подчертава казаното
някога от Джамбов: ”Г-н Филчев няма психика да работи с хора
...Такъв човек е вреден за всяка система...Това, което става в
прокуратурата, е абсурдно и безпрецедентно.”
Трагичният случай с Николай Джамбов има и друг, грижливо прикриван
аспект. Той е прокурор по делото за приватизацията на “Океански
риболов” и съществуват основателни съмнения, че е бил подложен
на натиск, за да го прекрати, с което не е бил съгласен. Някои
от основните факти по този случай бяха направени публично
достояние от Пламен Симов, генерален секретар на моряшкия
синдикат. Вследствие на това прокуратурата завежда срещу него
серия следствени дела, повечето от които грубо манипулирани.
Например по лично разпореждане на Филчев Софийската районна
прокуратура повдига срещу него обвинение за оклеветяването на
Александър Божков. Датата е 23.12.1999 г.; дни по-късно Божков е
отстранен от поста главен преговарящ с ЕС, като причината е
свързана със съмнения в корупция. През юли 2000 г. предварителното
производство е завършено и следственото дело е изпратено в
прокуратурата с мнение за прекратяване. Въпреки че законният срок
за произнасяне на прокуратурата е седем дни, постановлението е
забавено повече от две години. Пламен Симов излага редица факти за
манипулациите на прокуратурата срещу него в писмо до ВСС от
27.10.2000 г. В него между другото се визират престъпните действия
на служител от НСС, някой си Момчев, който след уволнението си от
тайните служби е станал съдружник на Петко Русинов, основен
“приватизатор” на предприятието: приложени са документи, доказващи
участието му в присвояването на “Рибно пристанище”, чиято стойност
е над 8 млн. щ. д. Дословно се споменава: “Покойният полковник
Джамбов прие, че Момчев действува като съучастник и основните
обвинения следва да се повдигнат както срещу Русинов, така и срещу
Министър-председателя, Александър Божков, Маринов и Вилхелм Краус.”
С писмо, също фигуриращо в приложените от Симов документи, Николай
Джамбов е сезирал ВСС за своите изводи по случая и за умишленото
бездействие на главния прокурор.
Пламен
Симов е разпитван и като свидетел по делото за смъртта на Джамбов,
като е настоявал следователят Калчев да приложи към него и
показанията му, дадени по дела № 1167/99г. и 580/99 г. Калчев не е
направил това и в отговор на заплахата, че обстоятелствата по това
дело ще бъдат напровени публично достояние, срещу Симов е
повдигнато обвинение, че е “склонявал длъжностното лице Калчев да
наруши свое служебно задължение във връзка с правораздаването” по
чл. 298 от НК. Вероятно обаче някой друг е склонявал Николай
Джамбов да смачка делото по скандалната приватизация – и след
като не е успял, са потърсени средства да бъде смачкан самия
Джамбов.
Ако
върху Николай Джамбов е упражнен основно административен натиск,
то срещу варненския апелативен прокурор Васил Миков, конкурент на
Филчев при избора за главен прокурор, се използват и средства
от арсенала на мафията. В деня на самоубийството на Джамбов е
запален офисът на съпругата му, един месец по-късно същият офис е
взривен. Очевидно атентатите целят сплашването на Миков и са само
крайното средство за постигане на тази цел, тъй като са
предхождани от цяла серия действия, свързани с упражняване на
недопустим натиск и психологически тормоз. Нещо повече –
съществуват не само подозрения, но и съвсем конкретни
свидетелства, включително направени пред мен, че тези и други, още
по-директни бандитски действия, чието привеждане в изпълнение е
избегнато поради страх у изпълнителите, са предприети под
личното давление на главния прокурор.
Васил
Миков е бил притискан първо да се съгласи да бъде преместен от
Варна в Добрич, а след това да си подаде оставката и да напусне
съдебната система. Въпреки отказа на Миков тактиката на
принудителното местене е използвана и в този случай: той е
командирован на по-нисша длъжност в Кърджали /в представите на
главния прокурор Кърджали е нещо като Диарбекир/. Николай Колев е
изпратен във Варна като проверяващ прокурор, където паралелно с
преките заплахи срещу Миков са заведени цяла серия
предварителни проверки и дела, създадени въз основа на жалби и
доноси, инспирирани от самия Колев. За абсурдите в тяхното
съдържание и логика може да се съди по опроверженията, изпратени
от Миков на 22.02.2000 г. до члена на ВСС Благовест Пунев. Без да
се безпокои от откровено недостоверния характер на жалбите, Филчев
изпраща част от тях до парламентарната комисия “Антимафия” и щедро
оповестява това пред медиите. Подготвят се манипулативни
телевизионни предавания, в които отговорни магистрати говорят
откровени лъжи по адрес на своя колега.
В
крайна сметка талибанската акция срещу Миков не успява – той е
всъщност единственият от прокурорската гилдия, който е успял да
издържи докрай на натиска. Той се явява пред ВСС, а специално
назначената комисия стига до решение, в което се констатира, че
върху него е бил упражнен недопустим натиск. По този повод
председателката на Софийския окръжен съд Нели Куцкова предявява
искане за дисциплинарно наказание за Николай Колев, но тази
възможност е парирана по безпрецедентен начин – като
парламентарното мнозинство внася спешно в парламента и гласува
проект за изменение на Закона за съдебната власт: прословутия
член “анти-Куцкова”. Това е и първия случай в историята на
страната ни, в който, за да не се строши хатъра на главния
прокурор, се изменя цял устройствен закон.
Случаят
с бившия военен прокурор Николай Колев доказва маниакалната
подозрителност, с която Филчев се отнася дори към онези, които са
поели тежката функция на изпълнители на неговите “неудобни”
заповеди. След като бива използван като острие на атаките срещу
Васил Миков, Николай Колев на свой ред изпитва на гърба си гнева и
методите на своя началник. Според неговата собствена версия това е
било свързано с отказа му да съдействува на специално
създадения “щаб” в прокуратурата, който обмислял как да се
реагира на първата публикация за аферите на Ангел Филчев във в.
“Новинар” /в която впрочем главният прокурор дори не е визиран
пряко, а сам се е припознал – там става дума за “братът на наш
големец”/. Решението на “щаба” било да се започнат проверки и да
бъдат извикани на разпит Антоан Николов, Стефан Софиянски и
Любомир Павлов, “за да се упражни натиск срещу тях заради тази
публикация” и “за да бъдат поставени в зависимост”. На
Колев е възложено да бъде главно действуващо лице в този сценарий,
но той отказва – в резултат още на другия ден бива пенсиониран,
въпреки че е само на 51 години.
Той
обжалва решението и бива възстановен на работа, но войната с
главния прокурор е обявена и естествено събитията не спират дотук.
На 5 март 2001 г. Електронното издание “Медиапул” публикува
скандално интервю с него, в което директно се говори за натиска,
упражнен над магистрати, издатели и политици – като за пръв път се
споменава, че главният прокурор има сериозни психически
проблеми. Няколко дни по-късно Колев е привлечен под
отговорност за притежаване на незаконно оръжие; впоследствие срещу
него са организирани мащабни активни мероприятия с участието на
СОБТ и под координацията на Христо Манчев /същите са подробно
описани в жалба да ВСС № 94.00.498/12.06.2001/. В крайна сметка е
арестуван за притежаване на наркотици и оръжие при специална акция
на СОБТ, имаща също очевиден характер на активно мероприятие.
Престоява почти три месеца в следствения арест и след това е
освободен, а делото срещу него - прекратено. Най-парадоксалното
е, че в изказвания по медиите, Николай Колев предупреждава, че
срещу него е подготвен точно такъв сценарий; например във в.
“Дневник” от 01.06.01 той заявява: “Колеги вече ме предупредиха,
че е наредил да ми спретнат провокация, като ме задържат с
подхвърлено оръжие и наркотици. Точно това му се случва и акцията
е проведена толкова безочливо, че хвърля в ужас дори
присъствуващия там офицер от НСС. След като прекарва почти три
месеца в следствения арест, на 22.11.2001 г. Софийски градски съд
решава, че прокурорът Николай Колев има имунитет и не може да бъде
съден. Един от абсурдите е, че на делото не идват поемните лица
Галя Славчева и Красимир Пенчев, подписали се за претърсването му
при неговото арестуване през юни – и дори нещо повече: съдията
Блага Иванова прочита справка от МВР, според която лицето
Славчева не съществува! Единственият ефект от този нескопосан
опит за отмъщение е, че Николай Колев завежда дело срещу държавата
в Страсбург с всечки шансове да го спечели.
Посочените дотук случаи са само част от множеството прецеденти на
административна или чисто криминална саморазправа на главния
прокурор с неговите реални или въображаеми опоненти. Списъкът може
да бъде продължен. Експертът в Съвета по криминологични
изследвания към ВКП Пейчо Пеев бива незабавно освободен след като
изпраща писмо до ВСС и медиите, в което обвинява Филчев за смъртта
на Джамбов и посочва “моралните убийци”, изпълнили поръчката на
главния прокурор: Спартак Дочев, Митьо Марков, Христо Манчев и
особено Чавдар Крумов. За целта е използвана неподадена от него
оставка, намерена при претърсване на кабинета му. Още на
следващия ден охраната на Съдебната палата отказва да го пусне в
сградата – според Пеев това е станало по устна заповед на Спартак
Дочев, който по това време се води в болнични – официално
разпореждане няма. ВСС отказва да разгледа неговото писмо – едва 7
от 25 члена гласуват за такова разглеждане.
С
абсурдни компроматни публикации е атакуван един от най-силните
опоненти на Филчев – Румен Янков, тогава председател на Върховния
Касационен съд; в крайна сметка той е принуден да се оттегли в
Конституционния съд. Срещу него е използвана долнопробна
компроматна стратегия: есента на 99 г. в. “Стандарт”, също една от
подвластните на Филчев медийни територии, публикува материал, в
който Румен Янков е обвинен, че през 1983 г. бил пребил душевно
болна жена, която починала вследствие на побоя цели осем години
по-късно. Румен Янков пряко обвинява главния прокурор, че чрез
своето прес-аташе организира компромати срещу съдиите в
медиите и по този начин оказва натиск върху решенията на ВСС. След
публикацията в “Стандарт” той предлага да бъде съставена петчленна
комисия, която да потвърди верността на изнесените твърдения, и
изисква обяснение от Филчев, но главния прокурор отказва да даде
такова. Два месеца след публикувания компромат, Филчев се
“отблагодарява” на собственика на “Стандарт”- небезизвестния
Красимир Стойчев, като прекратява делото срещу него.
Филчев
по принцип вижда врагове в лицето на всеки, за когото се
предполага, че е свързан с Румен Янков – една очевидна параноя, от
която страдат и неговите подчинени – Джамбов примерно е атакуван
точно въз основа на подобни подозрения. Също толкова маниакално е
отношението му към хората, които са били кандидати или дори само
са били обсъждани като такива при избора на главен прокурор.
Случаят с Миков е само най-високата точка на параноичния страх
от бившите конкуренти: отношението към другите конкуренти е
същото. Явор Бояджиев също бива подложен на натиск, въпреки че си
е направил самоотвод: Филчев закрива неговия отдел във ВКП и го
понижава до редови обвинител. Зам.-главният прокурор Божидар
Колев, който също се е оттеглил доброволно от надпреварата за
поста, е принуден да напусне съдебната система. Огнян Атанасов,
който е мислен като евентуална кандидатура, е командирован против
волята си във ВАП. На подобно безмислено командироване в други
звена на прокуратурата, в провинцията или в любимия дисцип за
непокорни прокурори – Кърджали, са изпращани още Румен Колчев,
Евгени Христов, Георги Пенев, Емилена Попова, Любомир Николов,
Вельо Велев; Карен Бейлерен и много други. Не са редки случаите, в
които особено опасни според главния прокурор магистрати са
получавали анонимни заплахи или провокативни послания по телефона,
по пощата или по електронен път.
Прокурорката от Плевен – Ваня Савова, която е писала два сигнала
до ВСС, че целенасочено й се пречи да разследва източването на 5
млн. щатски долара от ПЧБ – клон град Левски, през юни 2000 г.
бива извикана във ВКП, убеждавана да изтегли сигнала си до ВСС и
заплашена от зам. - главния прокурор Христо Манчев, че ако
продължава да упорства, “може да има и втори самоубил се
прокурор.” По-късно срещу нея бива образувано дисциплинарно
дело, което обаче е прекратено от дисциплинарния състав на ВСС.
Според
Закона за съдебната власт всички предложения за повишения,
понижения и наказания трябва да се одобряват от ВСС. Главният
прокурор многократно пренебрегва това изискване, като
повишава и понижава своите подчинени с вътрешни заповеди – и
използва тези си незаконни действия за създаване на страх и
несигурност в прокуратурата. Съществуват и повече от странни
прецеденти, при които прокурори биват “неофициално” натоварени със
специални функции – какъвто е случаят с бившия служител на
МВР и шеф на охранителна фирма Спартак Дочев. Същият е
“командирован” във ВКП и от години обитава четвъртия етаж на
Съдебната палата – запазена територия за Филчев и приближените му
прокурори, функционира като “неофициален” шеф на Испектората,
въпреки че по щат се води към окръжната прокуратура и въобще не
отговаря на необходимите изисквания за работа във ВКП.
Приближеният на Филчев бивш следовател Богдан Карайотов, след като
ВВС отказа да го преназначи за прокурор, също работи като експерт
във ВКП.
Нататък>> |