Още инфо

Дежа вю. Вече видяно. Това понятие се използва за онова странно усещане, което понякога имаме, че сцената, която наблюдаваме, вече сме я виждали преди. Точно същата сцена. Като че ли времето е пречупено и един малък отрязък от него е пренесен напред и ние го преживяваме отново.

Тези дни преживявам дежа вю. Не само като ефимерно усещане. Истинско дежа вю. Преди време някакъв левичар критикува моя “30-дневен план за превръщане на България в свободна и просперираща нация”. Веднага му зададох няколко кратки и ясни въпроса, на които всеки левичар трябва да си е отговорил поне сам, преди въобще да започне да спори със защитниците на свободата. На което получих огромен отговор с предълги изречения, които не казват нищо.

Същото стана и тези дни. Отново левичар, отново критика, отново задавам простите въпроси, отново получавам много думи без никакъв реален смисъл.

Дежа вю...

Левичарите мразят кратките и ясни въпроси. Те са най-страшното мъчение за тях. Краткият и ясен въпрос предполага кратък и ясен отговор. Краткият и ясен отговор означава необходимост от здрав разум – политически, икономически, социален и т.н. Но левичарите не са особени привърженици на здравия разум. Точно обратното, те просто го ненавиждат.

Предпочитано от всички левичари е пространното празнословно каканижене. Най-очевидният пример са българските политици, за каквито и да се самопровъзгласяват те - “леви”, “десни” или “центристи.”

Всичките са левичари.

Всички мразят кратките и ясни въпроси и всички обичат да каканижат пред камера или микрофон.

Така преди повече от година Теодор Дечев, в отговор на моите кратки и ясни въпроси, наизкаканиза десетина страници, една от друга по-празнословни. Г-н Христо Христов го предизвика да престане да каканиже и да даде отговори на въпросите. Теодор Дечев наизкаканиза още десетина страници безсмислени монолози.

Така е и сега с левичаря Coleff. Аз задавам кратък и ясен въпрос: “Защо смятате, че чиновникът е по-съвестен, по-компетентен и по-способен от частния предприемач при управлението на обществените ресурси?”

В отговор Coleff каканиже:

Изключително висока е степента на динамичност и сложност на съвременната обществена система, фундаментална характеристика, на която е многопосочността, комплицираността, комплексността и многомерността на протичащите социални явления и процеси, изграждащи в своята цялост обществената реалност.

Аз задавам друг очевиден, кратък и ясен въпрос: “А кое ви кара да смятате, че като поверите обществените ресурси в ръцете на политик или чиновник, той ще ги използва за обществените цели, а не например за личните си цели?”

Coleff продължава:

Спецификата на функциониране на капиталистическата икономика през ХХ век, характера, дълбочината и многопосочността на наблюдаваните трансформации в капиталистическата социално-икономическа система на развитото западно общество поставят под сериозно съмнение обяснителната способност на съществуващите до момента теоретични схващания относно развитието на капиталистическото общество. Поради съществените изменения в обекта на изследване възниква необходимостта икономическата теория да отрази адекватно очевидно променените параметри на реалната обществено-икономическа действителност.

И така нататък. Нищо конкретно, нищо смислено. Думи, думи, думи, които не означават нищо. Като Хашековия евреин, когото изпитвали за частите на пушката. Той половин час говорил неща като, “Пушката е механизъм. Пушката има много части. Всяка част е различна. Всяка част има собствено предназначение. . . .”

От кратките и ясни въпроси боли. Лекарството за тази болка е доза от пространно празнословно каканижене. По-точно, свръхдоза.

Той твърди, че винаги в живота си се бил чувствувал длъжен да отговаря. Може би точно отговарянето по задължение, не по разум и съвест, произвежда такива пространни и скучни резултати. Само че с тях не ми отговаря на нито един от въпросите. Единственото нещо, което намирам да прилича поне малко на отговор, е,

...вашия подход не е съвсем в стила на либерализма, а по скоро на анархизма...

Ето какво било лошото на моя подход! На Coleff му приличал на анархизъм! Защо е анархизъм, Coleff не ни казва. Защо не е либерализъм, Coleff също не пояснява. Просто трябва да му повярваме, че това моето не е либерализъм, а е анархизъм и с това аргументацията е приключена.

Между другото истинският “либерал” Coleff използва като авторитети Маркс, Шумпетер, Гълбрайт. И им пее оди на възхвала. Защото са велики либерални мислители.

Особено Маркс.

Друга част от Coleff-ото каканижене е сърцераздирателни лични спомени, от които да стане ясно, че той не е социалист. Е, не става ясно. Например, не става ясно как така някой може да бъде “обсебен от демократичните идеи,” и да пее дитирамби на Карл Маркс. Или например, следното изречение:

Работя в отдел Финанси на частна компания и до голяма степен проблематиката на либерализма е част от моето ежедневие.

Какво би трябвало да означава това? Че като си счетоводител и вече си завършен либерал? Какво общо има счетоводителската работа с “проблематиката на либерализма”? Същото може да каже и говедарят на селото: “Минавам с кравите покрай бунището всяка сутрин и до голяма степен проблемът за необходимостта от рециклиране на отпадъците е част от моето ежедневие.” С какво един счетоводител е по-близо до “проблематиката на либерализма” от един търговски представител, например, или пък художник? Coleff очевидно се опитва да лови маймуни с трици. Тук маймуни няма. Не и межзу читателите и авторите на “Още инфо”.

Ако трябва да бъдем обективни, един счетоводител е много по-далеч от “проблематиката на либерализма” от един говедар-“еколог”. Говедарят трябва да полага усилия, за да убеди повече хора от селото да му поверят кравите си. Той е предприемач на свободния пазар. Обратно, счетоводителят е отвлечен изчислител, далеч от реалните проблеми на реалния свят. Счетоводителят обикновено е и завършен социалист. На неговата нспецифична духовна нагласа стъпва и възгледът на Ленин за икономиката въобще, описан в неговата книга, Държавата и революцията: “Счетоводство и контрол – това са главните неща необходими за организирането и правилното функциониране на първия етап на комунистическото общество...” Ленин продължава, като обяснява, че за икономиката е достатъчно всеки да познава “извънредно простите операции на следене, записване и издаване на разписки.” Така че самохвалството на Coleff е лишено от основа. Той си няма и представа от това какво е “либерализъм.” Той си е завършен социалист.

Най-странно е твърдението на Coleff, че бил привърженик на американския либерализъм. Е, един от Бащите-Основатели на американския либерализъм, Томас Джеферсън, нарича държавните чиновници “паразити, живеещи на гърба на трудолюбивите.” А Coleff иска да има държавни чиновници и те да живеят на гърба на трудолюбивите Това как се връзва с американския либерализъм, не е ясно.

Разбира се, също трябва да каже, че аз съм нямал икономически познания. Може би. Но нека да видим какви са Coleff-ите икономически познания.

Coleff наистина е червена бабичка

Coleff уверено твърди:

И накрая вие казвате че съм бил социалист. Червена бабичка. Просто освен да се засмея пренебрежително друго не ми и остава.

Този смях е пресилен смях. Или, ако не е пресилен смях, тогава е смях на икономически невежа. Coleff наистина е червена бабичка. Това става ясно от неговите собствени писания.

Първо, трябва наистина да си червена бабичка, за да пееш такива високопарни дитирамби във възхвала на проваления псевдоикономист Карл Маркс:

Карл Маркс е един от първите икономисти, които на базата на изключително задълбочен критически анализ, факт, който се признава и от най-яростните критици на марксизма и социализма...

Това е абсолютна глупост. Coleff дори не благоволява да ни каже кои са тези “яростни критици” на Карл Маркс, които признават такива странни неща, и какво ли ги е довело до ярост?! Не ни казва, защото такива няма. Никой критик на марксизма и социализма не забелязва у Маркс някакви способности за някакъв анализ. Напротив, всички критици на марксизма убедително доказват, че анализът на Карл Маркс е напълно субективистичен, пристрастен, основан на абсолютно погрешни презумпции както за човешката природа, така и за естеството на пазара и икономиката като цяло. Накратко, всички критици на Маркс, дори тези, които не са яростни, показват, че Маркс е най-обикновен некадърник.

Един очевиден пример (но не и единствен) за интелектуалната импотентност на Маркс е неговото определение за “класа.” В анализа на Маркс понятието “класа” е от първостепенна важност. В Манифест на Комунистическата партия той започва с думите, “Историята на всички общества досега е история на класовата борба.” Но когато трябва да дефинира основополагащото понятие “класа,” Маркс не успява да направи нищо. Той завършва трети (!) том на Капиталът с думите, “Първият въпрос, на който трябва да отговорим, е този: Какво представлява класа?” Маркс така и не отговаря на този въпрос. Той живее още петнадесет години, но не завършва този трети том. Е, след като не отговаря на “първия въпрос, който трябва да отговорим”, за какво става дума? Истинският учен първо дефинира понятия, а после ги прилага. “Класикът” Маркс е пропуснал да дефинира даже понятието, което сам обявява за основополагащо при изложението на съвършено случайните си и повърхностни логически построения. Този пример за Марксовата некомпетентност са забелязали много учени, включително и любимият на Coleff Йозеф Шумпетер. Само че Coleff си позволява да използва имена на автори, които не е чел или само е прелиствал отзивите за техните писания из университетските буквари.

Когато един учен не може да даде дефиниция на своите първи понятия, той не е учен; той е жрец на сляпа религия. В този случай въобще не може да се говори за “задълбочен анализ.” Само един сляп невежа може да припише на Маркс способността за “задълбочен анализ.”

Второ, трябва да си червена бабичка, за да използваш като авторитет проваления икономист Джон Кенет Гълбрайт. През 80-те Гълбрайт стана за посмешище в научния свят, когато на основата на “задълбочен икономически анализ” сипеше хвалби за съветската икономика, как била “използвала напълно своите човешки ресурси,” а негови сътрудници, пак на основата на “задълбочен икономически анализ,” обявиха, че съветската икономика била две трети от американската. Няколко години по-късно Съветският съюз рухна икономически, и се оказа, че съветската икономика наистина била две трети, но не от икономиката на САЩ, а от икономиката на Белгия. Дотук с авторитетите на Coleff.

Но най-важното, наистина трябва да си червена бабичка, за да твърдиш, че представяш “...виждания за развитието на капиталистическата икономика, основаващи се на идейната основа на последните школи в икономическата теория...” и след това да възкресяваш зомбито на отдавна забравената и опровергана на практика социалистическа теория на Йозеф Шумпетер за еволюцията на капитализма в социализъм, писана някъде през 30-те и 40 години на двадесети век. Очевидно, Coleff си няма и представа, че последните две десетилетия на двадесети век са изпълнени с икономически и социални анализи. Либерални анализи, особено от представители на Австрийската и Чикагската икономически школи. Очевидно не му говорят нищо имената на Фридрих Хайек, Мъри Ротбард, Изреъл Кирцнер, Айн Ранд, Милтън Фридман. И не само анализи, а и практически приложения на тези анализи – Чили, Корея, Тайван, Естония, островни офшорни зони в Карибско и Средиземно море.

Последните известни на Coleff икономически теории са от 40-те. Явно в главата му още шумят дебри и балкани. Тепърва Че Гевара ще разпалва световната революция. Накратко, Coleff наистина е червена бабичка. Независимо от сърцераздирателните лични конфликти на яростния му баща с профанизираните комунисти.

Втората част на Coleff-ия “отговор”

е неговата “уводна част на магистърски проект,” за която Coleff твърди, че била “далеч от проблематиката на социализма.” Вярно е. Тя е далеч не само от проблематиката на социализма, а от всякаква проблематика въобще. В нея няма нищо конкретно, само бомбастични напудрени високопарни фрази. Когато я четох за първи път, имах чувството, че е написана от някой сатирик специално за да покаже интелектуалната импотентност на съвременните социалистически икономисти. Вижте само това:

Характерът на собствеността е доминанта на характера изобщо на социалния порядък, детерминанта на параметрите на обществената система. Ето защо, важно е да се отбележи, че трансформационните процеси протичащи в капиталистическата система всъщност са равнище на конкретизация и частен случай на много по-глобалните и всеобщи изменения, които се наблюдават в цялостната обществена система и които променят характера на социалния порядък.

Аз съм уверен, че този магистърски проект ще мине, и Coleff ще стане магистър. Просто не вярвам, че някой екзаминатор ще бъде дотолкова мазохистичен да издържи докрай и да прочете всичките тези откровени безсмислици. А още по-малко – да хвърли усилията си, за да ги критикува или опровергава. И публикуваното тук е само “уводната част”! Какво ли ще е другото, не ми се мисли.

Но някой може би ще зададе въпроса дали все пак, въпреки цялото празнословие и каканижене на Coleff, дали наистина в цялото съчинение няма нещо, което да е ценно и да опровергава идеологията на свободата? Какво всъщност казва Coleff, когато прочистим цялата джунгла от празни фрази?

Шумпетеровата “еволюция на капитализма”

Когато прочистим от празни фрази съчинението на Coleff, от 70 абзаца ще останат към три-четири с някакво смислено съдържание. В това съдържание Coleff не ни дава никакво опровержение на принципите, които засягам в моите статии – принципите на свободата и на естественото право на всеки човек на живот, свобода и собственост. Той не ни казва защо ме нарича “анархист.” Не ни казва също защо смята себе си за “либерал.” Не представя никакви аргументи в защита – нито смислена, нито безсмислена – на държавната намеса в икономиката. Дори не се вижда да е особено привързан към американската икономическа система, както твърди в началото.

Тезата на Coleff в тези няколко абзаца смислено съдържание е всъщност изваждане от стария прашасал сандък на любопитната “еволюционна” теория на икономиста Йозеф Шумпетер. Кой е Йозеф Шумпетер?

В ранните си години Йозеф Шумпетер (1883-1950) учи във Виена при великия икономист от Австрийската школа, Ойген фон Бьом-Баверк. Бьом-Баверк е действителен, а не имагинерен либерал като Coleff, защитник на личната свобода и свободния пазар. И наистина в някои от трудовете на Шумпетер може да се забележи това ранно либерално влияние.

Но Шумпетер изоставя либералното течение в икономическата наука и се присъединява към социалистическия лагер, който по онова време е напълно доминиран от марксистката мисъл. Макар Шумпетер да отправя маргинални критики към практическите следствия от марксизма, на практика той възприема марксисткия мироглед. Също като Маркс, Шумпетер гледа на историята и на икономическия процес като класова борба. Също както Маркс, Шумпетер вярва в историческата неизбежност. Още по-лошо, също както Маркс, Шумпетер вярва в историческата неизбежност на победата на социализма по цялото земно кълбо. Също както Маркс, Шумпетер отрича първостепенната важност на личния избор на индивидите за икономическото развитие. Волята на индивидите, във възгледа на Маркс и Шумпетер, не е свободна, а е подчинена на историческата неизбежност. Икономиката е движена от безличностни сили, и хората не са свободни икономически агенти, а само сляпо реагират на икономическите “дразнения,” като роботи или амеби. И Маркс, и Шумпетер вярват, че основополагащ за икономическото развитие не е човешкият свободен избор, а формата на собственост и производителните сили. Формата на собственост и производителните сили са активното действуващо лице, и те определят поведението на пасивните индивидуални човешки участници на пазара.

Тук е мястото да поясним, че подходът на либералното икономическо мислене е напълно противоположен. Либералните икономисти посочват, че човешкият избор е първостепенен, а формата на собственост и другите безличностни фактори на пазара са само пасивни и се променят според човешкия избор. Няма историческа неизбежност в икономиката, няма неизбежен възход “нагоре.” Също така няма начин да се предвиди “научно” какъв ще е човешкият избор – един и същ човек, при едни и същи обстоятелства, взема напълно различни икономически решения и неговите решения не могат да бъдат нито предвидени от икономическия анализ, нито манипулирани чрез наложени от някакъв “научен” елит политики. Именно това е тезата на програмния за либералното икономическо мислене труд на Лудвиг фон Мизес, Човешката дейност (Ludwig von Mises, Human Action). Не очаквам Coleff да е чел тази книга.

Както видяхме по-горе, макар да поставя понятието “класа” в основата на своя икономически анализ, Маркс така и не дава дефиниция за “класа.” Шумпетер критикува Маркс за това, но той също основава своето икономическо мислене върху класите и класовата борба, без да даде дефиниция за “класа.” Очевидно е невъзможно да се даде дефиниция за “класа.” “Класите” не съществуват реално. Те са измислица.

Важно е обаче да се отбележи защо Маркс и Шумпетер настояват да използват такава измислица за основа на своите теории. И защо “формата на собственост,” която е страничен и пасивен фактор в икономиката, е за тях основополагаща. И защо отказват да разглеждат свободния избор на икономическите участници като основен икономически фактор. Причината е, че и Маркс, и Шумпетер са движени от завист. В своето класическо изследване, Завистта: Теория на социалното поведение (Helmut Schoeck, Envy: A Theory of Social Behavior), Хелмут Шьок дава определение за завист: “Желание да бъде съборен онзи, който има успех, дори когато събарянето на успешния няма да донесе пряка полза на завистливия”.

Идеологията на социализма е идеология на завистта. Социализмът е институционализирана завист. Социалистите никога нямат морални скрупули – право на личен живот, свобода и собственост. Тяхната единствена цел е да съборят успешните. Затова за тях е толкова важна формата на собственост. Самата собственост не те прави богат, но тя е ясно проявление на успеха, постигнат от някои хора. Затова първа задача на всички социалисти, били те марксисти или немарксисти, е да осъдят частната собственост и да изравнят хората по собственост.

Няма нищо рационално в теориите и анализите на Маркс и Шумпетер; има само завист и желание за лишаване на законните собственици от тяхното право на собственост. Желанието за обобществяване на собствеността – било чрез революция (Маркс) или “еволюция” (Шумпетер) – не е “икономически анализ”; то е ирационална икономическа омраза срещу успеха на способните хора. “Класите” и “класовата борба” са измислица без ясна научна дефиниция, но те са удобна пропагандна теза и прикритие на истинското лице на всеки социализъм – завистта.

И така, Шумпетер не е “противоположен” на Маркс, както твърди Coleff. Напротив, Шумпетер на практика възприема цялата идеология на марксизма. Единствената разлика между Шумпетер и Маркс е, че докато Маркс вижда идването на социализма единствено чрез революция, Шумпетер настоява, че превръщането на капитализма в социализъм е естествен, “еволюционен” процес. Това е разлика не във възгледите, а в практическия метод. Забележително е, че макар и двамата да вярват в неизбежния исторически детерминизъм, Маркс все пак очаква някакво съзнателно действие от страна на хората – той очаква пролетариатът да се осъзнае идеологически, и съзнателно, от свободна воля, да действува за промяна на капиталистическия строй. Шумпетер е напълно античовешки в своя детерминизъм. Със или без активно действие, обществото неизбежно върви натам, твърди той.

Със или без осъзнат избор, ние отиваме към социализъм!

За Шумпетер хората действуват като роботи и един ден, искат или не искат, ще приемат социализма в някаква форма. Ние сме обречени на обща собственост, независимо дали искаме или не.

Coleff се съсредоточава в своята статия върху най-погрешната и марксистка част от тезата на Шумпетер – неизбежното уедряване и концентриране на капитала в капиталистическата икономика. Именно в тази “историческа неизбежност” Маркс, Ленин, Шумпетер и Coleff влагат всички свои надежди за окончателната победа на социализма. Според Шумпетер капиталът сам по себе си се уедрява и концентрира. Той не казва как точно става това; всъщност, той по начало няма ясна теория за капитала, за да може да представи ясни аргументи. “Капитал” е също толкова неясно понятие в утопичния свят на Шумпетер, колкото е и “класа.” В реалния свят капиталът в крайна сметка се формира не сам по себе си, а чрез успешни продажби. Следователно, на реален икономически език “историческата неизбежност” на Шумпетер предполага, че всички потребители униформено, в унес и захлас, като роботи, ще купуват само продукти на големите компании. Това предполагаемо ще извади от пазара по-малките компании и капиталът ще се “концентрира” в няколко големи конгломерата на икономическа и финансова дейност. Но тази концентрация ще стане невъзможна за управляване от еднолични собственици и те ще бъдат принудени да разпределят собствеността между много хора. Това ще бъде именно неизбежната “социализация” на капитала и окончателната победа на социализма над капитализма.

Coleff твърди, че тази хипотеза била получила “широка популярност в академичните среди” през 50-те. Това не е вярно. Шумпетер никога не е бил особено популярен и в най-добрия случай е се ползва с някакъв авторитет сред шепа икономисти. Либералните мислители използват някои от неговите критики на научната методология на Маркс, но винаги са смятали – и правилно – Шумпетер за социалист. От друга страна, традиционните марксисти и социалисти отричат Шумпетер като валиден авторитет в областта на икономическите предвиждания и социалната теория.

Едва през 70-те години прогнозата на Шумпетер за еволюцията на капитализма в социализъм изведнъж получи някаква популярност и то от неочаквано място – комунистическите идеолози в Източна Европа. Наистина, те премълчаваха името на Шумпетер, но използваха неговия възглед за историческата неизбежност. През 70-те вече е било станало очевидно за всеки човек със здрав разум, че комунизмът не работи на практика, нито икономически, нито социално. Старият марксистки оптимизъм вече е западнал и системата се нуждае от “свежа идеологическа кръв,” за да продължи своето съществуване. Тогава на помощ идва “историческата неизбежност” на Шумпетер. “Ето,” казват кремълските идеолози, “може би имаме някои трудности, но сме на прав път. Самият капитализъм неизбежно отива към социализъм. Големите компании разпределят собствеността между много хора, което е всъщност социализъм. Ние съзнателно строим социализъм, а те несъзнателно, но неизбежно строят социализъм. Бъдещето е на социализма.”

Икономическата практика през 70-те като че ли външно показваше възход на едрия капитал на Запад. Големите компании нарастваха, пускаха акции на пазара, разпределяха капитала между много собственици; в същото време малкият и среден бизнес западаше. Като че ли теорията на Шумпетер се доказваше на практика.

Истината е, че този възход на големите компании не се дължеше на естествено, “еволюционно” развитие, а на социалистическата намеса на държавата в обществото и в личния икономически избор на хората. 70-те години бяха години на “лява вълна” в целия Западен свят – високи данъци, държавни монополи, социалистическа регулация на бизнеса, протекционистични мита, изнудване на работодателите от политически могъщите профсъюзи. Това в никакъв случай не са естествени условия или фактори за развитието на икономиката. Естествено, на такъв груб политически натиск върху бизнеса могат да оцелеят само големите компании – средствата, които те трябва да отделят за притопостоене на държавната намеса, са много по-малък процент от техните активи в сравнение с малките и средни компании. Това доведе до фалит много малки и средни предприятия в САЩ и в Западна Европа. От друга страна, докато налагаха големите данъци върху всякакъв бизнес и лични доходи (на някои места до 100%!), правителствата в Запада освободиха от данъци печалбите от акции. Така изборът на всеки човек, който има някакви активи, беше или да прави бизнес и да бъде обложен с огромни данъци, или да закупи акции на големи компании и така да спаси парите си от данъци. Това икономическо насилие над пазара изкриви икономическата среда; и именно това държавно наложено изкривяване доведе до привидното “сбъдване на неизбежното” според очакванията на Шумпетер.

Затова 80-те години донесоха главоломен провал за еволюционните икономически теории. В САЩ за президент бе избран Роналд Рейгън, а министър-председател на Великобритания стана Маргарет Татчър. Макар и не докрай, те все пак извършиха коренни реформи за премахване на държавната намеса в икономиката. По същото време започнаха да се появяват офшорните убежища за капитали в Карибско и Средиземно море. Няколко страни в Източна Азия възприеха либералната икономическа практика. За няколко години делът на големите компании в икономиката на САЩ и Великобритания се срина. В Щатите, където голяма част от политическото наследство на Рейгън продължава да е в устоите на държавното управление и след неговото президентство, този дял намалява вече от двадесет години насам. Сега делът на големите компании в САЩ е между 20 и 25%. Повече от три четвърти от американската икономика е в ръцете на малки предприятия с под 50 човека персонал.

Когато държавната принуда бъде премахната, естественият, “еволюционен” икономически избор на хората не е в полза на социализма и общата собственост, а точно обратното; хората като цяло избират класическата форма на собственост – еднолично притежаван капитал, независим бизнес с няколко работници. През 70-те изборът в полза на общата собственост и едрия капитал не е бил естествен, а плод на държавна принуда. Както казва президентът Рейгън в своята реч при встъпване в длъжност през 1981: “Държавата не може да бъде решение на проблемите; държавата е проблемът.” Когато държавната принуда бъде премахната, теориите на Шумпетер отиват в кофата за смет.

Завистта на интелектуалеца срещу предприемача

Теорията на Шумпетер е абсолютен провал - както теоретично, така и на практика. Но в нея има нещо привлекателно за Coleff. Coleff има тайно желание, и това тайно желание се изявява в следните думи:

...според мен за първи път в историята на човешката цивилизация наблюдаваме ситуация, в която хилядолетния проблем, свързан с това кой трябва да притежава и упражнява властта над човечеството, намира своето най-справедливо решение - властта трябва да бъде концентрирана в този социален слой от обществото притежаващ необходимия интелект и съответните придобити познания, умения и опит, позволяващи адекватното й упражняване с цел постигане на обществено благоденствие. В този смисъл смятам, че след около 5000 години можем да кажем, че е възтържествувала обществената справедливост.

И така, това е основното следствие от теорията на Шумпетер – със социализацията на капитала идва и необходимостта от управление на този аморфен, общопритежаван капитал. Тогава на власт идват не реалните собственици на капитала, а “мениджърите,” някакъв иенституциализиран интелектуален елит, който не участвува със свои средства, нито поема реални рискове от управлението на капитала, но пък използва своето положение да диктува на истинските собственици какво да става с тяхната собственост. Coleff разширява това следствие от частния случай на едрия акционерен капитал до цялото общество и в едно от предишните си писма говори за “необходимостта от научно управление на обществото.” Той защитава вековната утопия на всеки левичар за научен, просветен елит, който да управлява простите маси с инструментите на “научния подход.” Такава е утопията на Платоновата Република. И на стоическата идея за “просветения владетел.” На китайската конфуцианска мисъл. На наивните мечтания на Томас Мор и Томазо Кампанела. И така нататък. Необразованите, непросветени маси са овцете в обществото; научният елит ще ги пасе, ще ги пои, ще ги стриже, “с цел постигане на обществено благоденствие.”

(Понякога и ще ги коли. Историята показва, че там, където такива като Coleff постигнат своята “благоденствуваща” утопия, елитът се занимава най-вече с колене и стригане, и твърде малко с пасене и воподой на горките овце.)

Coleff е откровен, когато изповядва своя възглед за “обществената справедливост.” В крайна сметка тя за него означава отнемане от собствениците на правото и възможността да вземат сами решения относно своята собственост.

Вече показахме, че Coleff е ч(Червена бабичка – трябва да си Червена бабичка, за да твърдиш, че “обществена справедливост” означава отнемането на частната собственост и предаването й в ръцете на някакъв елит. А сега вече става съвсем ясно и какво харесва една Червена бабичка: Coleff иска да разполага с чуждата собственост. Той мрази собствениците. Търси начин да ги принуди да му дадат контрол над тяхната собственост. Елитът трябва да дава посоката, елитът трябва да определя кое е “общото благоденствие” и как се стига до там. “Несправедливо” е собствениците да бъдат оставени сами да правят каквото си искат със своята собственост и да имат собствен стремеж към щастие, различно от онова, което елитът е приготвил за тях.

Накратко, за Coleff свободата на индивида и правото на собственост са “обществена несправедливост.”

Причината за тази омраза към собствениците е разбира се обикновената завист. Тук трябва да отбележим, че идеологията на социализма никога не успява да привлече онези, които предполагаемо защитава – наемните работници. В цялата история след възникването на социалистическите идеологии “работническата класа” остава като цяло пасивна и безучастна. Ревностните поддръжници на социализма винаги са били интелектуалците (в непросветената, но емоционална компания на малоимотните и безработните, които повече скандират и ръкопляскат, а по-малко крайно примитивно мислят), никога работниците. Работниците обикновено не са движени от завист, а от желание за сигурност. Работникът няма големи илюзии за самия себе си – той осъзнава своите способности и своите ограничения и не се стреми да израсне над тях.

Интелектуалецът, от друга страна, е в плен на утопичната идея, че интелектуалното познание превъзхожда всяко друго умение или способност на хората. Светът се движи от интелектуално познание, от “научни методологии,” и като правило интелектуалецът гледа на себе си като на “спасител” на човечеството от неговото “непросветено, ненаучно” състояние.

Но тази утопична вяра в интелектуалството не работи на практика. Не интелектуалецът, а предприемачът е истинският двигател на икономическия и обществения прогрес. Предприемачът понякога може да е интелектуално подготвен и образован, но отвлеченото научно познание само по себе си не го прави успешен. Интелектуалецът, изобретятелят, носителят на иновацията, може да се окаже предприемчив и да пробие в бизнеса. Но като правило качествата, които те правят успешен на пазара, са различни от онези, които са вътрешно присъщи на интелектуалността в чистия й вид. За да успееш, ти трябва смелост, способност да предвиждаш желанията на хората, да поемаш риск, да ориентиран към бъдещето състояние на конюнктурата, да са ти присъщи личният самоконтрол, моралното поведение и лоялността към сключените договори.

Повечето самовлюбени интелектуалци не притежават тези качества. Затова и не са успешни на пазара. Но пък завиждат на онези, които са успешни.

Интелектуалецът завижда на предприемача, но не му стиска да бъде смел и инициативен като него. Нито има неговия самоконтрол и посвещение и способност за саможертва. Той е принуден да работи за предприемача и това не му харесва. Това за него е “обществена несправедливост.” Тогава интелектуалецът измисля всякакви теории, за да оправдае своята завист. Не само да я оправдае, но и да я приложи на практика и да я наложи върху онези хора, които са успешни. Марксовата доктрина е един добър пример за такава теория. Шумпетер е друг добър пример. Coleff не измисля нищо ново; той само следва тези велики титани на дивата интелектуалска завист срещу смелите и инициативни предприемачи. Също като тях той определя “обществена справедливост” като предаване на ресурсите на успелите предприемачи в ръцете на неуспелите завистливи интелектуалци.

Накратко, от собствените му думи се вижда, че Coleff е идеологически бандит. Той желае страстно да владее чужда собственост. Именно затова така харесва “последните” – от 40-те години на двадесети век – икономически теории на Шумпетер. Те са се провалили на практика, но пък легитимират неговата завист.

Идеологическият бандитизъм на Coleff не е либерално мислене. Либералното мислене е зачитане на свещеното право на всеки човек – интелектуалец или не – на живот, свобода и собственост. Това е основата на американския либерализъм, независимо от празните приказки на Coleff. Това е основата на всеки просперитет в историята. “Просветените елити” никога не са произвеждали просперитет или справедливост. Само свободата на индивида може да ги произведе.

Заключение

Coleff не само не успява да ми даде някакъв отговор, той дори не се опитва. Може би просто се опитва да използва “Още инфо” за да рекламира своя бездарен “магистърски проект,” който иначе скоро ще бъде забравен поради тоталното му безсмислие.

Да цитирам г-н Христо Христов, сменяйки само имената: Coleff е истински левичар - много говори, нищо не казва. Боли го от кратки и ясни въпроси. Боли го от здравия икономически разум. Боли го от всякакъв здрав разум въобще. И намира успокоение в безкрайно дърдорене за “доминанти,” “дифузии” и “трансформации.” Пространното празнословно каканижене е любимата дрога на левичарите.

Очевидно е, че левичарството във всичките му форми няма реални отговори на реалните въпроси. Нито на икономическите, нито на практическите и политическите. В интелектуалния свят левичарството произвежда само акустична енергия и омастилена хартия за рециклиране. Когато бъде приложено на практика, то може да предизвика само икономически и политически хаос. България през последните 60 години е добър пример за това. Комунистически левичари, демократични левичари и монархически левичари правят едно и също нещо – дърдорят глупости и използват държавата, за да се разпореждат с живота, свободата и собствеността на хората.

Само индивидуалната свобода, без държавна намеса и контрол, може да прекрати този кошмар.