|
След като Инди я подкара отпреди 20
години, Рени – отпреди 15, а Белчо – направо отпреди два или
повече века, си давам сам правото да я подкарам откъдето си искам.
И така, беше 198 и... Има ли
значение точно коя?! Май беше 1988. Ако не се лъжа - през август.
|
 |
 |
 |
|
Обикновен родопски пейзаж |
Цвете в скалите |
 |
 |
|
Манастирът "Св. Козма и Дамян"
между Кортен и Яворово |
Чудните мостове, скална форма,
далеч по-известна от доста по-забележителния
Дяволски мост край
врачанското село Лиляче |
Вървяхме от хижа на хижа
по билния хребет на Централни Родопи – бяхме тръгнали от
Смолян на север с по една раница на гърба и с плахата надежда да
стигнем по някое време до Баронхиршовата железница - в която и да
било гара по нейното трасе. Според смътните ни спомени от
учебниците по история, тя е носела на гърба си по някое време
самия Ориент експрес! В по-съвременните епохи изпълнява рутинната
трудовашка функция да предоставя релсите си на влакове, които
евентуално идват откъм Пловдив и понякога стигат до София.
А ние междувременно наближавахме
Персенк, стотина километра по-южно от описаното транспортно
съоръжение, така да се каже – под самия връх на планината.
И тогава стъпихме на римски път от
дялани едри камънии, тук-таме поразместени от земетресенията и
свлачищата през хилядолетията. Римски – според уверенията на
опитен турист, надхвърлил седмото десетилетие, който например
знаеше точно къде се е намирало село Тамръш и ни го показа от
високото. Затова и му повярвахме за римския път.
Там долу в Тамръш обаче вече село
няма. Имаше смърчова гора и ливади. Нашенци отишли и си го върнали
на тамръшлиите за Баташкото клане. Жив бандит не останал. Е,
отнесли го и членовете на бандитските семейства - изгорили им
къщите, изклали ги, меко казано, и прочие.
Дефинирам конкретно – бандит, понеже
Баташкото клане, както и повечето зверства по време на Априлското
въстание и въобще през последните десетилетия от Османското
владичество над нашите земи, са били осъществявани, разбира се, не
от властите, не от имперската полиция и армия. Те са били дело да
башибозука – спонтанно възникващи в драматични политически моменти
регионални банди или професионални бандитски организации с
относително постоянно местоживелище (като тамръшлиите примерно).
Всички те са били преследвани от
имперските власти - е, с променлив успех и обичайната доза
ориенталска корупционна устойчивост. Но все пак са били
преследвани и това е съвършено естествено - Турция е била член на
Европейския концерт, праобразът на ЕС в периода между Виенския
конгрес през 1815 и началото на Първата световна война век
по-късно. Така че е трябвало да се съобразавя с тогавашните
"директиви" - да ни даде религиозна автономия, право на етническо
самоопределение, на местно самоуправление, на свободно придвижване
и трансграничен бизнес и още един билюк права, за каквито,
примерно, в Русия не е могъл да мечтае който и да било измежду
набедените за наши "освободители" десетки поробени в Оная империя
народи.
Башибозука впрочем го гледаме и сме
го гледали отдавна по уестърните. Някъде в Дивия Запад, малко
преди да дойде железницата, телеграфът, законът, цивилизацията,
банката и пощата, е властвал Той – бандитът с пищов в ръка.
Следвала го е бандата на коне, която по места е имала ятаци из
салууните, най-вече в лицето на някоя и друга Мадам.
По същото време – първата половина
на ХІХ век.
Не съм чувал американец да вини за
това щатските или федералните власти, които в ония времена са
имали ограничени технологически възможности за контрол върху
по-отдалечените или изолирани по природогеографски причини райони.
Нито пък да нарича това „робство”. Подчертавам този факт, защото
мнозина у нас продължават да хленчат почти носталгично по термина
„турско робство” и да смятат отказа от тази неточна, практически
расистка и абсолютно глупава квалификация за едва ли не национално
предателство.
Но да прескочим век и половина
напред от епохата на Дивия Запад и ж.п. строителя барон Хирш, за
да се върнем в сърцето на Родопа, някъде в 198... Не е изключено
именно през август 1988.
Впрочем точно тогава.
Ние вървяхме по камъни, наредени от
хора, живели по тези места преди повече от 20 века. Почти 20
години по-късно
научих от Инди, че сме стъпвали
по трасето на част от транстракийската магистрала, която според
древногръцкия историк Тукидид е тръгвала от Абдера, минавала на
север по поречието на Места, после по някакъв начин пресичала
Западните Родопи и излизала при Пулпудева (тракийското име на
днешния Пловдив), а пък оттам стигала чак до Дунав!
И е датирана няколко века преди
римляните, провъзгласени от нашия тогавашен туристически
консултант за строители на пътя, въобще да научат за
съществуването на Балканите.
Ние стигнахме по тоя друм само до
комплекса от хижи под връх Персенк, но за съжаление 2300-2400
години по-късно и може би именно поради това - тотално
разочаровани в крайния пункт на този туристически преход: кръчмата
не работеше. По-опитни туристи в групата ни уверяваха, че на
Персенк има кръчма. Това – да. Имаше.
Но не работеше.
Не работеше по обичайните
соцпричини. Те се описваха – това за по-младото поколение – крайно
лаконично на входа или на витрината. Описанието изглеждаше така:
Защо не работи, за нас бе въпрос без
всякакъв смисъл. Отговорът бе еднакъв за всички въпроси, които си
задавахме в онази епоха. Липсата на друга кръчма или дори магазин
в добре посетения от туристите обект пък беше абсолютно предвидим
факт. Положението се очертаваше като критично.
И след току що приключилия 4-5-часов
планински преход екип доброволци пое отговорността върху раменете
си. Метнали по една празна раница на гръб направихме слизане с
близо 1000 метра денивелация до най-близкото отбелязано на картата
село, че да си купим ракия, зеленчуци и плодове.
Долу Рени ме убеди да си купим и мед
за София. Истински! Родопски! Домашен!
С бурканите барабар.
Обичам истинските неща, но това
влиза в известни противоречия с чувствата, които човек може да
изпита при преодоляване на 1000 метра денивелация в посока
„нагоре” с препълнена раница на гърба. И то в следобеда на деня, в
който сутринта си направил 4-5-часов планински преход с всичкия си
багаж, нужен за две седмици, плюс риболовни такъми за всеки
случай.
Нямаше да е по силите ми, ако част
от предишното придвижване през планината не беше осъществено по
древнотракийския – както се оказа две десетилетия по-късно – добре
трасиран и отлично павиран преди 23-24 века път.
Следва продължение
>> |
