|
Продължение >>
Както и
да е.
На 22
октомври експресно изкопирах ковачевските си снимки и към 17
тръгнахме с колата. В Ковачевица пристигнахме вечерта към 22
часа, беше петък. Заварихме леля Ирина сама, готвеше се да си
легне. Подарих й веднага албумчето и ми олекна от изпълненото
обещание. Тя се изненада и от късните гости и от подаръка и
много се зарадва. Настанихме се да нощуваме в нейната триката
200-годишна къща.
На
другия ден (събота) тя отрано се разшета, разбъбри, разготви
(боб с червени чушки в гърне, баница с праз и т.н.). Синът й
Румен Жерев, фотожурналист, бе там и спомена, че фригийският
шлем бил открит в местността Старата църква над селото, малко
на изток. Там имало и древен павиран път. Десетина дни
по-късно, когато се бях прибрал вече в София, си купих вестник
“Пътешественик” с голям |
|
Дворчето на леля Ирина |
репортаж за
Ковачевица, където пишеше, че край селото минава “римски път от
400-300 г.пр.Хр.” Боже, викам си, не знае ли този журналист, че
тогава римляните още не са били дошли тъдява? Това явно си е път
от сатрите/бесите!!! Подобен на калдъръма по билото на централния
родопски рид Чернатица до връх Персенк.
Пак тогава,
след връщането ми в София и прочитането на този репортаж, отгърнах
за справка книгата “Траки” на проф. Хр. Данов. Оказа се, че (стр.
57) според древногръцкия историк Тукидид е съществувал известен
тракийски път, който започвал от Абдера, минавал на север по
поречието на Места, после по някакъв начин пресичал Западните
Родопи и излизал при Пулпудева (това е тракийското име на днешния
Пловдив), а оттам стигал чак до Дунав! Е, сега всичко си дойде на
мястото.
Леля Ирина
обяснява пътя към параклиса “Св. Георги”, като чертае по листа
пред впечатлените от топографските й умения Любо Данчев и Белчо
Дончев (отляво надясно).
Събитията
протичат в съботната утрин на 23 октомври на чардака с овесени
китки от билки по тавана, пред миндера, на който Белчо е спал на
открито в тази късна есен, а Любо седи на миндера, на който пък
той е спал.
Само Инди се
завря предната нощ вътре в стаята - ако някой е загубил от това,
бил е именно той...
През втория
ден преди обяд компанията се разпадна. Повечето от спътниците ми
не бяха идвали още в Ковачевица и не можеха да й се нагледат. Любо
Данчев отиде да си побъбри с Георги Данаилов, чиято къща бе близо
до лелиния Иринин дом. Аз тръгнах заедно с Белчо да посетя
параклиса “Св. Георги”, който бил на връхчето на изток от селото.
Леля Ирина много настояваше да идем там. Преди 5-6 години до самия
параклис издигнали (кой? – не разбрах) голям метален кръст,
подарък от Русия, който превозили с хеликоптер от низината догоре.
Изкачвахме
се по ковачевския калдъръм без да бързаме. Наоколо бе класическа
златнолиста есен, която е трудно да се опише, без да се изпадне в
кич. Неизразимо сладко е да примигваш срещу есенното слънце,
дивичко и закачливо като малко коте, но вече твърде слабо, за да
те заслепи сериозно, погледът да се рее по наситено зелените
ливади и лумналите в бакърени оттенъци корони на стари
широколистни дървеса. Наоколо – безкрайни дувари или основи на
отдавна порутени къщи, цели вече отсъстващи квартали, потънали в
бодливи шипки и капини.
Селото било
огромно, процъфтяващо и с добър поминък, докато през 1952 властите
не закрили местната производителна и търговска кооперация, с което
ги лишили от поминък. Оттогава именно селото бързо западнало.
Оттогава разчита само на туристи и заможни софиянци да си купят
тук къща. И на подаянията на разни фондации, за да си ремонтира
улиците.
Пътеката
лъкатуши по сенчестия западен склон през спокойна есенна гора,
която най-напред е широколистна, но към билото става иглолистна.
Сред тревата попаднахме на грамадни количества едри и скоро
поникнали масловки и се втурнахме да берем, предвкусвайки
пиршеството вечерта. Събрахме към 5-6 кила превъзходни гъби!
След
30-40-минутното изкачване пътеката вече вървеше хоризонтално по
тясното било на юг, последни метри преди параклиса. И изведнъж:
Зид! При това - древен! От начупени камъни, наподобяващи груби
плочи, без спойка. Това не може да е Рим. Не са и древните
българи. Това си е само Тракия! “Белчо, предлагам на спътника си,
иди сам до параклиса, той вече е наблизо. Аз ще поостана да
направя тук няколко снимки, че траколожка треска ме затресе!”
Белчо кима – той вече познава тая моя треска.
Току преди
параклиса – тракийски зид или творба на
Andy Goldsworthy?
Зидът е
висок не повече от метър, явно огражда най-високата част от
възвишението, включително днешния параклис. Ако това място се тачи
като свято и до днес от местните хора (по тази причина са
издигнали параклиса именно тук), може пък някога да е имало и
тракийско светилище – кой знае? У мене зидът извиква представа за
укрепен наблюдателен пункт на сатрите/бесите. В ясно време оттук
се вижда цялата поразително красива низина около град Гоце Делчев.
Траките много зорко са охранявали земите си, но изглежда много са
обичали и красивите гледки и скали!
Параклисът “Св.
Георги” отвътре
Направих
“достатъчно” снимки и приближих параклиса. Белчо ме чакаше там.
Влязохме, оставихме по една паричка, той премете пода с метличка
(така бе заръчала леля Ирина). Стените и таванът бяха прясно
изрисувани, по малко наивен, но добронамерен начин. Цялата
постройка блестеше от белота и чистота. И всичко това бе толкова
мило и някак типично българско – малък параклис, белнат на
планинското било, ограден от тишината на дъбовете и борчетата.
Българско по разположение, по пропорции и по изпълнение, по
скромност, ако щете дори. И двамата с Белчо прекрасно го усещахме,
още повече той си е архитект по професия.
НО…
Параклисът
отвън, заедно с огромния метален кръст зад апсидата му
Точно зад
апсидата на параклиса, т.е. от изток, се извисяваше въпросният
огромен, сребрист на цвят метален кръст, поне два пъти по-висок от
параклисчето и само на 5-6 метра от него, подарък от някакви руски
благодетели. Моите почитания към кръста като знак на някакви
човешки убеждения, на вяра. Моите почитания към жеста на дарителя.
Но точно тук и точно с такъв размер и с такова странно
разположение кръстът ми изглежда съвършено неуместен. Шокира със
своята грамадност и стоманено-сребрист цвят и студена, безпощадна
сила и категоричност. Контрастира с мъничкия скромен белосан
параклис. На всичкото отгоре кръстът се издига зад
параклисчето - има нещо нелепо в това разположение.
Да ме
прощаваш, лельо Ирина.
Докато
почиваме там с Белчо, дишаме прохладния есенен въздух, изпълнен с
миризмата на дъбова шума, борови иглици и гъби, блажено поемаме
ласката на късното есенно слънце, полека осъзнавам и друго нещо,
което ме смущава. Давам си сметка, че параклисът и кръстът не
се виждат от Ковачевица; и то, естествено, не се вижда откъм
тях. Те не са предназначени да се виждат оттам! За сметка
на това откъм тях на юг много добре се вижда съседното, по-ниско
разположено село – Горно Дряново.
Сега да си
представим, че сме в покрайнината на Горно Дряново и поглеждаме
Родопа на север, в посока към с.Ковачевица. Какво ще видим? Едно
скромно прелестно нашенско червено-бяло параклисче, кацнало върху
гористо жълто-зелено възвишение по могъщия родопски склон. Дотук
нищо нередно. И до него стърчи един стоманен бляскав мощен, висок
кръст. И това все още не би било нередно, би било само малко
безвкусно.
АКО…
Ако не
съществуваше следният проблем: жителите на Ковачевица са християни
(и много се гордеят с това, впрочем), а жителите на Горно Дряново
са помаци (не съм ги питал дали се гордеят с това и хич не ме
интересува; много мразя когато едни българи питат други българи
какви са точно и дали се гордеят с това).
Стана ми
много тъжно, като разбрах какво е станало. Представете си го и вие
сами!
Преди
няколко века
тук минал кървавият валяк на помохамеданчването. Някои не
издържали натиска и приели новата вяра. Други избягали и се скрили
по-нагоре в планината и по ред причини се спасили от насилствена
промяна на вярата си.Но и в двете села са живеели и живеят
българи.
В двете села
днес ги населяват съответните им потомци. Питам се:
Кому е нужно днешните християни-българи по такъв очебиен и
натрапчив начин да показват своето християнско самосъзнание именно
към днешните си съседи помаци-българи? Какво искат да
докажат с този неуместен жест? Да не би едните да са повече
българи от другите? Да не би едните да са по-достойни от другите?
Тръгнахме си
с Белчо умислени обратно към Ковачевица. Не е проста работа да се
построи параклис, ей!
...
На обяд
Белчо седна да чисти огромното количество гъби на каменната маса в
двора на леля Ирина. Решихме с него, че е добре, преди да седна да
му помогна, да купя от магазина определено количество бири и 2
пакетчета масло. Тръгнах, купих бирите и точно тогава – не знам
откъде ми щукна тая идея – реших да попитам продавачката за нещо,
което отдавна не ми даваше покой. Доста отдавна – отпреди 20
години!
|
Мъчех да
си припомня къщата, името и лицето на онази лелка, която
тогава, при първото ми посещение в това село, така мило се бе
отнесла към мен и ме бе поканила и угостила у дома си като
майка. Но напразно! Сърцето ми бе запазило признателността и
обичта, душата ми бе съхранила спомена за вътрешността на
уютната й стаичка и за чудесно ухаещата заешка яхнийка, но бях
забравил името на жената. Много силно исках да си припомня
къде е къщата и как се е наричала жената, макар че не се
надявах да е още жива. Та сега именно за нея реших да разпитам
продавачката. Тя разбра моите усукани обяснения веднага: “Да,
живееше тука една такава жена. Калина Палазова. Много добра и
гостоприемна беше. И други хора е |
Калина Палазова преди 20 години |
гощавала и
подслонявала. Сама живееше, не се омъжи, но душа даваше да помогне
на околните. Почина през 1994. Сега къщата й е празна, никой не
живее там. Ето я тук, на ъгъла до магазина.”
Къщата на леля Калина
Стоях като
вкаменен – едновременно радостен, че преоткрих забравеното, и
тъжен, че в някакъв смисъл съм закъснял. Като блуден син, който
въпреки всички премеждия се е върнал, но твърде късно.Забравих за
бирата. Трескаво се вглеждах във варосаната къщица, разпознах
прага и вратичката (сега облепена с разни чужди некролози),
откъдето навремето влязох в стаичката, разпознах върху другата
стена зад ъгъла двете прозорчета на стаята, където хапнах тогава
(помнех и досега как те изглеждаха отвътре!). Къщата
линееше, беше се килнала. Стъклата – в паяжини и прах. Останала
без душа. Без леля Калина. Повтарях си ненаситно това име. Сякаш
чрез разгорелия се у мене спомен леля Калина отново бе дошла да
навести селото и своята къщура. Добре, че наоколо бе пусто и никой
не смути безмълвието ми. Сега осъзнах, колко правилно бе забелязал
някакъв мъдрец: “Човек живее дотогава, докато има кой с добро да
си спомня за него”.
Върнах се,
доочистихме с Белчо гъбите и веднага се качих на чардака на втория
етаж да разпитам леля Ирина. Тя ми заразказва хем тъжно, хем с
особено вътрешно достойнство и сила. С разбиране за неизбежностите
на живота. За дълга и човещината.
Когато
Калина вече не можела сама да се обслужва, никой от роднините не
дошъл да й помага. Лелките от селото я хранели и й помагали както
могли, но не я изоставили нито за ден! Накрая те й затворили
очите, умили я и я облекли за погребението. Никой роднина не
сложил знак на гроба. С времето забравили дори къде е погребана.
Но напоследък, след като през пролетта на 2004 леля Ирина загубила
съпруга си Георги Жерев, решила, че няма да остави така тая
работа. Сетила се, къде е гробът на Калина Палазова и иска да
сложи там мраморна плоча с портретна снимка на Калина. Попитах:
“Откъде ще намерите снимка?” “Има един вестник запазен, рече леля
Ирина. Сега го дадох на сем. Панови, които живеят в родната къща
на мъжа ми – ей тука, през 2 къщи от нашата. Двамата им сина са
художници и те ще се погрижат портретът да се пренесе върху
порцелан.”
Нали можете
да си представите какво сторих? Веднага отидох в къщата на Панови.
Срещна ме русокоса слаба жена – Маргита Панова. Дворът бе
ослепително красив, три чудесни кучета се излежаваха блажено в
тревата и ме приеха съвсем спокойно. Маргита хранеше немирното си
внуче на 2 годинки. Разправих й работата, обясних й, че искам да
видя снимката във вестника. Оказа се, че тя също силно е
привързана към леля Калина Палазова, понеже Калина се грижила за
нея като за своя дъщеря. Извади вестника и го поех развълнуван. От
снимката ме гледаше възрастна забрадена жена с жилетка,
фотографирана някъде навън, на някоя ковачевишка улица. Не
помнех!!! Нищо не помнех от това лице! Колко е несправедлива
понякога човешката памет, помислих.
Статията бе
всъщност доста обширен очерк и бе написана – познайте от кого! –
от Исак Гозес и публикувана във вестник "Стандарт" от 27 юни 1993.
А снимката бе направена – познайте от кого! – от Румен Жерев, сина
на леля Ирина! Стана тя една! Пъзелът почна да се подрежда!
Благодарих на Маргита Панова, върнах се в “нашия” двор и веднага
съобщих на леля Ирина: “Вместо да се мъчите от вестника да
копирате снимката, което няма да даде качествено изображение, нека
Румен да си поразрови архива и да намери оригинала – така ще
направите чудесна снимка за надгробната плоча!” Леля Ирина изобщо
не подозираше това и ахна. “Да, рече, непременно ще му кажа като
дойде.”
Бях силно
развълнуван, но всъщност знаех, че практически с никого не мога да
споделя изумлението си от събитията, от възкръсналия в мене
спомен, от връзката между тоя и оня свят, която се бе осъществила
някъде там в моето сърце.
...
Вечерта на
чардака на леля Ирина се развихри типичен софиянски купон за 7-8
души. С пиене и софиянски пържоли. И със софиянски приказки. Това
не е моя тема.
...
На следната
утрин (неделя) се събуждахме в интервала от 7 до 10 часа – всеки
според нервната система и общото си физическо състояние. Лениво си
събрахме багажа и към 11 потеглихме с двете коли надолу към Гоце
Делчев, за да се приберем в София.
Минахме и
през Горно Дряново. То съвсем не е музейна зона като село
Ковачевица. Не е и безлюдно като него. Не е пълно с хора, които се
вайкат колко е труден животът. Там не се разхождат величествено
столични интелектуалци. В Горно Дряново животът трещи с пълна
сила. Тук няма отникъде туристи и помощ – ако не бъхташ за тютюн и
дърводобив всекидневно, ще загинеш. И хората работят. И се
справят. И не хленчат. И дечурулига се боричкат и играят. И
великолепни момичета се усмихват. И си имат вече дори
интернет-клуб! Имаме бъдеще в тая страна, стига да не си пречим.
Имаме много древни и здрави каменни хилядолетни основи в нея. Само
от нас зависи каква съдба ще си иззидаме отгоре.
...
В следващото
село - Лещен - се отбихме на кратка раздумка у поета Борис
Христов, да го почетем.
...
В София
довтасахме към осем вечерта, по тъмно, капнали от умора и
впечатления.
©
Снимки: Авторът
(И няма
начин да не последва продължение. Някой ден...) |