|
|
|
На хълма
вляво имаше зидове от крепост от ІХ в. сл. Хр. Крепостта бе
построена върху самия ръб на стръмния речен бряг. Пообиколих
я, но не видях Божия мост. Гъсталакът ми пречеше да видя
каквото и да било в дълбокия и сенчест дол. Оставаше ми само
да налучквам. Опитах втори път – сега успях да сляза до самата
река и видях приказнокрасив каньон със светлосини езера – само
за |
 |
къпане. Пот
се лееше от цялото ми тяло. От потта в очите ми лютеше. Но за
проклетия нямах време! Приятелите ме очакваха напразно вече 30
минути.
 |
Върнах
се при черния път и отново тръгнах сред обгорелите от сушата
треволяци и тръни. За щастие скоро съзрях двама пастири със
стадо крави до рекичката. Питах ги за Божия мост и те ми
описаха как от крепостта да стигна до скалния тунел. Върнах
се, сбърках пътя още два пъти и едва на третия опит успях.
Гледката
бе изумителна. Много по-шашваща от прочутия Чуден мост в
Родопите, в рида Чернатица, западно от Чепеларе. В гигантската
подземна кухина бе прохладно. Заревото на входа и изхода се
отразяваше в езерата и придаваше приказна лекота на гледката.
Снимах бързо и с огромно съжаление напуснах просторната
карстова зала – бях отсъствал от групата вече 55 минути!
Щом
излязох на открито на ливадите, размахах ръце към дървото,
пред което на около 1 км разстояние стоеше колата. Надявах се
спътниците да ме видят и да не се тревожат повече. Хукнах
натам. Стигнах при Ровъра точно час, след като бях тръгнал.
|
|
Пръв поглед към грандиозното
природно образувание |
Белчо ми
подаде без излишни приказки бутилка студена “Каменица” – всички
знаем защо.
 |
 |
 |
 |
|
Двете снимки горе показват
различни ракурси към отвора на Божия мост. Долу вляво се
виждат вировете в рекичката, която иначе изтича като тънко
поточе надолу в долината си. Снимката долу вдясно показва
изумителните мащаби на това Божие
творение - двете малки бели петънца в ниското
са... човешки фигури
(Можете да видите по-добре
снимките, като кликнете върху всяка от тях)
|
Точно тогава
край компанията ни мина една прелестна група от 4 ученички по
дънки и памучни фланелки, по сандалки и маратонки, които се бяха
запътили към крепостта. Щях да припадна – стори ми се, че това не
е реално, а е красиво видение, което предвещава скорошен припадък
от топлинен удар. “Момчета – обърнах се към своите – ще се пукна
от завист! Аз вече зная къде отиват тези небесно красиви и
млади създания и защо! Отиват в едни лазурни вирове сред
гладките бели варовикови скали, за да се топнат и изкъпят в тази
нечовешка жега! Защо ли не помня да съм имал толкова красиви
съученички?”
Помълчахме,
отпивахме студеното пиво и всеки по своему се мъчеше да възстанови
емоционалното си равновесие след тази поетична среща.
После
решително потеглихме към с. Градешница.
Пристигнахме
в 14:30. Сестрата на Жоро ни посрещна много сърдечно, ама
риболовците не желаеха да сантименталничат. Тръгнали сме работа да
вършим, а трябва да остане време и за тяхното хоби!
В 15
потеглихме с колата към близкия манастир “Св. Йоан Предтеча”.
Добре реставриран, спретнат, с чудна зелена тревица. Бил взет под
наем от АЕЦ Козлодуй като почивна база. Очарователната черквица –
добре поправена и измазана, а отвътре – стенописи от проф. Тома
Върбанов. Модерни, но без да дразнят и да нарушават съществено
каноните. Ярки по цвят, но достатъчно смирени, съсредоточени.
Като
напуснахме манастирския двор, Жоро посочи съседния хълм и поясни,
че навремето отгоре са били разкопките на “културата Градешница”,
в които лично е участвал. Любо Данчев и Жоро се почувстваха
изморени и останаха на сянка край колата. Белчо и аз щурмувахме
стръмната могила, която се издигаше поне на 50 метра над
манастирското поточе. Ще заявя направо – напразно.
От землището
на разкопките половината - вече реституирано, разорано и засято с
някакви житни култури. Другата половина – цялата в ями, които или
са останали от разкопките на археолозите, или са следа от
ненаситни иманяри – бе безнадеждно обрасла с плътен килим от
сплетени жилави пълзящи треви. Нищичко не се виждаше под тревата.
Дори не знаеш дали ще стъпиш на здрав терен или ще пропаднеш!
Белчо си изпати – удари си лошо крака. Тогава спря да ходи
наоколо. Помолих го да ме изчака малко, за да се върнем после
заедно.
Обходих
внимателно платото – намерих дори няколко старинни тухли, с
примитивни декорации и с извити краища. Дори при тукашната
чудовищна немара и разрушаване все пак нещичко бе оцеляло върху
самия терен! Но така не може да се добие никаква представа за
разкопките на селище отпреди 60 века! Запуснатото и наполовина
унищожено културно находище е безвъзвратно изгубено за целите
на туризма. Както най-често става по нашите български краища.
Следва
продължение
Паралелни репортажи, паралелни светове
>> |
