|
|
Сутринта на 28 март т.г., по време на предаването “Блиц” по Радио
Свободна Европа и
BTV
бе хинтервюирана хедна хинтелектуалка (благодаря ти, Хулио!),
която по-късно през деня пя на организирания от компартията митинг
против войната в Ирак. Мъчейки се да обясни своя протест, дамата
обвини САЩ и Великобритания в агресия. Чудесният водещ Георги
Коритаров се опита четири пъти да получи отговор на простичкия
въпрос – дали ако Франция и Англия бяха нападнали някога Хитлерова
Германия, за да ликвидират нацизма и фюрера, тя би ги нарекла
агресори. Нейните отговори бяха в стил “Добър ден! – Купих си
калпак.” Накрая дамата безпомощно си призна: не знам... не мога да
ви кажа сега...
Тази
безпомощност вече втора седмица се носи на талази от патетичните,
но твърде анемични по съдържание разсъждения на една добре позната
плеяда родни пацифисти, които, изненадани и разтревожени от
решителността на антитерористичната коалиция, потърсиха проекция
на военните действия у нас. И я намериха, изравяайки елементарното
противопоставяне на “фили” и “фоби” в комбинация с “леви” и
“десни”. Елементарно, но затова пък предизборно удобно.
Преди
време бях писал – за кой ли път – за незабравеното старо и
ненаученото ново, що се отнася до българските комунисти. Връщам се
пак към тази максима по повод позициите и реториката на лидера им
Сергей Станишев и екслидера им Първанов, изразени по адрес на
военните удари в Ирак. Те не бива да ни изненадват – поне нас,
живелите няколко десетилетия в “Народна република” България, които
си знаем стоката от сергията (никаква алюзия за др. Сергей!) на
“Позитано” 20; но те ще продължат да изненадват, и то доста
неприятно, онези западноевропейци и американци, наивно повярвали в
промяната на нашенските политтравестити от БКП/БСП. Защото такава
промяна просто няма. Затова пък роенето на хинтелектуални снежанки
и джуджета “за мир” в независимите медии продължава с неотслабващо
темпо, но е добре да се знае от страниците на кои приспивни
приказки за възрастни изпълзяват те. И с какво самодоволство се
опитват да мерят интелектуален ръст пред...собственото си
огледало. Посредственост, която ражда посредственост, която...
Впрочем, колко ясен и лаконичен е Марк Аврелий: от всичко
най-непоносимо е самочувствието, което черпи самочувствие от
липсата на самочувствие. Аврелий е казал и други мъдри неща и е
полезно да се препрочита по-често, особено от тези, които
претендират за принадлежност към интелектуалния спектър на
обществото.
Но да
се върна на темата. Антивоенната фразеология у нас напоследък е
подплатена с невзрачни и бледи митинги, богати на оратори и бедни
откъм публика. И това е обяснимо, като се има предвид нашият
собствен опит да живеем близо половин век в условията на
тоталитарен режим.
Има
обаче нещо, което се нуждае от малко повече внимание и
анализиране. Става дума за вълната от демонстрации против войната,
заляла десетки страни в Европа, Америка, Азия и други части на
земния глобус. Но преди всичко за антивоенните прояви в страните с
утвърдени демократични традиции.
Западноевропейците, за разлика от останалите, преживяха ужасите на
нацизма, але не и на комунизма. Оттук и тяхната не особена
адекватност по отношение на военните удари в Ирак, където режимът
на Садам Хюсеин се родее с живота в тоталитарната соцдържава.
И сега
аз питам: къде бяха тези масови протести в подкрепа на Берлинското
въстание (1953), на въстанието в Будапеща (1956), на Пражката
пролет (1968) и срещу разстрелите на работници от
корабостроителницата в Гданск (1970 и 1980); къде бяха бурните
демонстрации във Франция, Италия, Белгия, Гърция, Канада, по целия
свят пред посолствата на СССР и България, с изгаряне на
националните им флагове и чучела на Брежнев и Тодор Живков по
време, когато комунистите вършеха масови репресии, изтезаваха и
убиваха стотици хиляди, милиони хора, десетилетия наред без съд и
присъда, по лагери и затвори; къде беше будната съвест на
планетата тогава, какви бяха реакциите на западноевропейските и
американските интелектуалци? Колко открити протестни писма до
Сталин, Брежнев, Живков, Чаушеску, Хонекер и компания написаха
Ромен Ролан, Андре Мороа, Гор Видал и Джон льо Каре?
Излиза, че – освен демократично – много лесно и безопасно е да
подиграваш и обругаваш американските президенти (Никсън, Рейгън,
днес Буш – син), но не и някогашните съветски, български и прочее
комунистически сатрапи! Дори и след падането на Берлинската стена
същите напористи свободомислещи интелектуалци се държат някак
свенливо, даже публикуването на “Черната книга на комунизма” не
успя да провокира иначе толкова чувствителната им към
несправедливост и невинни жертви душа – странно защо? Да не би да
е страхът от все още осезаемото присъствие на “дългата ръка на
КГБ”? Или пък съществува известна гузност с по-стара дата – поне
такова внушение прави тяхното поведение, прозиращо сега в
яростните нападки срещу американския президент и военните удари на
съюзниците в Ирак.
И тук
се сещам за онзи стар виц от 60-те години на миналия век, в който
американец и руснак спорят къде има по-голяма свобода и
демокрация. У нас, твърди американецът, защото ей сега мога да
отида пред Белия дом, да викна “Никсън е глупак!” и никой нищо
няма да ми направи. Охо, отвръща руснакът, и аз мога да отида пред
Кремъл и да викна “Никсън е глупак!”, и на мен никой нищо няма да
ми направи...
Днес
обаче в ролята на руснака от вица спокойно можем да поставим
горецитираните видни творци, което е достойно за съжаление,
разбира се. И толкова по-ярко на фона на последните пацифистки
напъни по света и у нас се откроява
откритото писмо на Елена Бонер и
Владимир Буковски до президента Буш.
Прочетете това писмо!
В него
е казано всичко – ясно, точно, елегантно, с пестелив език, с
поразяваща дълбочина на анализа и от великолепно аргументирани
позиции. Нищо излишно и нищо премълчано. Нищо и никому не е
спестено. За онези, които са слушали “лошите радиостанции” от
70-те и началото на 80-те години, тези две имена говорят много –
такива личности не са правили никога компромис със съвест или
възгледи, въпреки издевателствата на КГБ върху тях; те са
безкомпромисни и сега, двама блестящи руски интелектуалци (за
разлика от своя сънародник във вица), понесли чудовищното бреме
винаги да казват истината за живота, който живеем, за събитията,
които се случват – случайно или не – в този променлив свят,
съхранявайки своята почтеност и прозорливост. Нека се вслушаме в
техните предупреждения.
“...Нашият собствен опит под терора на не по-малко чудовищния
режим на Съветския съюз ни научи, че свободата е едно от малкото
неща на този свят, за които си струва да се сражаваш и да умреш. И
колкото по-скоро го направим, толкова по-добре. Защото подобни
режими, както историята отново и отново показва, не ни оставят
друга възможност, освен да им се противопоставим и да ги унищожим,
понеже тяхната природа е да бъдат едновременно тиранични вътре и
агресивни навън...”
Нямам
какво да добавя.
............
*
Кортасар, Хулио, Междуетажие, стр. 291 |
