10-02-2004

Заявявам пред всички - винаги твърдо ще подкрепям председателя на партията..... Той олицетворява всички нас, партията СДС, и който не приема председателя и политиката, която той води, значи не приема решенията на най-висшия орган на СДС - Националната конференция.

Из изказване на Иван Костов пред НС на СДС, 13 май 2003

След всичко случило се СДС начело с Надежда няма никакви шансове да бъде първостепенен политически фактор в България... Ние нямаме повече политически шансове с нея.

Иван Костов пред “Седем”, 14 януари 2004

В Източна Европа не липсваха авторитетни имена, които да символизират прехода към демокрация – достатъчно е да споменем Хавел, Валенса, Балцерович, Клаус... Но никъде нито един десен лидер не бе в състояние да осъществи това, което Иван Костов направи в България...

Светослав Малинов, “Седем”, 28 януари 2004

И най-голямото изпитание за мен като мракобесен костовист с портрет на Командира на скрийнсейвъра, теменужки на балкона и костенурка до леглото (ако имаше ковьорче с мотив “Командира сочи пътя” и такъв кич щях да си окача...).

Шогун, "Седем", 28 май 2003

Шогун с ковьорчето все пак е обясним феномен – напълно в стилистиката на седесарските форуми, освен това неговата хипербола съдържа известна доза самоирония. Казаното от Светослав Малинов обаче граничи с тежка параноя – той все пак минава за професионален политолог. По негово мнение уникалното достойнство на Командира било трансформацията на коалицията СДС в политическа партия. Нещо, в което вече не вярва дори и самия Костов, който на скорошната сбирка на клуб "Диалог" е споделил подозрението, че имало нещо сбъркано в правенето на партия "отгоре".

Това обаче е много меко казано, тъй като кризата в СДС започна със създаването на самата партия. Тогава бяха изгонени хиляди читави седесари и пак тогава нахлуха клиентелистите. Гениалната партийна рожба на Костов се оказа тоталитарна структура без канали за вътрешнопартийна комуникация, без възможност за сериозен политически диалог, без способност за искрено и пълноценно общуване с избирателите. Тя бързо се изроди в лидерска партия и се преля в администрацията, като загърби функциите си като представител на гражданското общество, което помете банкрутиралото управление на БСП в началото на 1997. Тези които бяха тогава на барикадите, бяха забравени, а диалогът с тях – изоставен. СДС си присвои победата и я употреби за свои цели – включително за личния просперитет на собствените си национални и местни лидери. Това

не е постижение, а престъпление:

както спрямо шансовете на самата партия, така и спрямо бъдещето на България. Неговият непосредствен ефект бе, че след пълния и наистина успешен в глобален план управленски мандат СДС загуби точно толкова гласове, колкото и БСП след управлението на Виденов. Този резултат, както и неговата причина – принципно погрешното структуриране на партията – а оттам и на градената при нейното управление държава – е наистина впечатляващото политическо поражение на Иван Костов. Иначе казано – бидейки силен държавник, той се оказа изключително слаб партиен лидер. Причините за което впрочем са свързани с личностните му нагласи: той винаги се е интересувал от властта, а не от политиката. В този смисъл за него и самата партия винаги е била инструмент за постигането на властови позиции, а не отговорност пред избирателите и грижа за тяхното адекватно политическо представителство.

Вероятно някои все още си спомнят за първия вътрешнопартиен скандал, който той сътвори като министър в правителството на Филип Димитров – когато чистосърдечно заяви пред Координационния съвет на СДС: ние вече имаме правителство, имаме парламентарна група, имаме институционално покритие, следователно не се нуждаем от структурите си в страната и всички те трябва да бъдат закрити. Точно тази логика, която дава приоритет на институционалното потребяване на властта пред политическия диалог и свързаните с него отговорности, дойде на дневен ред и в партията СДС – на нея се дължи и тоталното й преливане в администрацията, и търпимостта към корупцията по принципа: да дадем на всеки по нещо, за да е зависим и следователно верен, и превръщането на координаторите и местните апаратчици в политически брокери, и в крайна сметка трагичната неспособност за адекватен прочит на ставащото в държавата. Проблемът е, че този тип мислене

няма нищо общо с християндемокрацията

То е чисто макиавелистко, поради което нямаше как да не доведе до конфликт между претенциите на синята партия и нейната реална политическа практика в управлението. Катастрофалната загуба на доверие се дължи именно на този конфликт.

Страничният ефект от този тип партийно мислене и строителство е политическата митология, свързвана с името на Иван Костов. Няма и как да бъде другояче в една лидерска партия, където никой няма думата и където политическите ресурси пряко произтичат от мощта и авторитета на партийния лидер. Култът към личността и патетичната  стилистика, с които се изживява и обговаря днес Иван Костов /примерно по страниците на “свободния” в. “Седем”/, не само пораждат парадокси като цитираните в началото, но и съграждат кулисите на един политически кич, подозрително близък до този около Тодор Живков в комунистическа България. Те променят и самия обект, изкривяват неговите собствени критерии, водят до неговата нравствена деградация. Той е нашият Стамболов; той е единственият, който може да се справи с “путинизацията” на България и с червените генерали от ДС /странно: защо ли не се справи с тях, когато всички властови ресурси бяха в ръцете му/; той може да центрира СДС и да “вземе” отново властта.

Тези митологични заклинания са толкова силни, че надмогват всички негативни обстоятелства и резерви, които могат да се свържат с неговата личност. Никой дори не се сеща, че в момента Костов прави в СДС точно това, което правеше Дертлиев през 1991 – отказва да зачете легитимността и на избрания лидер, и на самата Национална конференция, а в крайна сметка и на самата партия, ако се съди по назряващите в неговите среди мераци да се прави нова такава, като се откраднат магичните три букви на старата: Съюз на десните сили. Точно както Дертлиев направи СДС-център. Знакът на възприемането е обрънат: бастисването на СДС се прави в името на дясното, за “достойното” представителство на изоставените от синята партия избиратели. При което всички негативи се преобразуват в позитиви по силата на елемантарни конспиративни теории: например фактът, че всички ченгета се нахвърлят върху него, се оказва доказателство за личната му невинност – дори и в пределно ясни и позорни прецеденти като този с 200-те хиляди долара от Майкъл Чорни.

Всичко това би било смешно, ако нямаше и своята трагична страна. Парадоксът е, че създаването на митология на свой ред рефлектира върху този,  който е митологизиран по безкритични черно-бели схеми – все едно дали чрез дитирамби или демонизация – те просто се допълват взаимно. Попадналия в такава ситуация става неин заложник,

превръща се в карикатура на самия себе си

губи способността си да мисли в морални категории и в пределите на една що-годе приемлива нравствена мяра. Прочее: кога е бил искрен Иван Костов – когато е декларирал, че “винаги” ще стои зад сегашния лидер, или когато заявява, че този лидер за нищо не става и всички средства за отстраняването му са позволени? Защо тогава се фаворизира ролята на върховния орган – Нацианалната конференция, а днес същата се привижда като инструмент, който може да бъде използван само за оцеляването на Надежда Михайлова – и то след като хората на Костов пропищяха орталъка да искат свикването й? Как декларациите за единство и отказ от разцепление се вързват с призивите за “ново политическо представителство” и “десницата на бъдещето”? Какво означава в една нормална политическа партия предварително да отречеш евентуалните решения на собствения й висш орган, за чието свикване сам си настоявал – и да участвуваш в събрания, които съвсем директно настояват за разцепление? Как е възможно без капка свян да се търси юридическа възможност за обявяване самата партия за нелегитимна – и то въз основа на грешка, допусната не от друг, а от онзи НИС, организирал предишната Национална конференция, управляван дистанционно тъкмо от Иван Костов? Какво означава един партиен функционер да се яви на избори срещу кандидата на собствената си партия, да бъде основателно изключен от нея, а след това да основе с легални партийни структури клуб “Разум” с неприкритата цел да бламира партийния лидер, чиято предизборна кампания се е опитал да провали – както направи Гърневски например? Какво значи в разгара на една предизборна кампания да мислиш само за това как да бъде “защитена” фондация “Демокрация”, която неправомерно си узурпирал и в добавка си провалил благодарение на собственото си престъпно нехайство?

Означава едно –

морален дефицит и политически егоизъм

В случая към това може да се добави – и липсата на достойнство да се поеме лична политическа отговорност за тези действия. Защото Иван Костов не случайно отказваше тъй дълго да отговори на въпроса ще се кандидатира ли лично той за лидер на синята партия. Както и на въпроса ще приеме ли решенията на Националната конференция или въпреки тях ще продължи вътрешнопартийната конфронтация и усилията си да разцепи СДС. Защото отговорите са нелицеприятни. Няма да се кандидатира сам – нужен му е преходен, управляем от дистанция лидер – поради една много прозаична причина: за да не се наложи да подава оставка, след като загуби парламентарните избори. Все едно дали Димитър Абаджиев, Асен Агов или друг някой “достоен” апаратчик. Ще разцепи СДС – защото просто няма връщане назад – и защото примирението с решенията на конференцията ще бъде и край на политическата му кариера. И можете да бъдете сигурни, че и лидера на проектирания Съюз на десните сили няма да се казва Иван Костов. Пак по същите причини. Проблемът е, че подобно поведение е неудобно. Може да бъде разчетено като страх. За това именно е нужна митологията – за да блокира възможността от този именно адекватен прочит. Защото действията на митологизирания лидер не подлежат на такъв. Той знае – има в главата си цялата стратегия и ще ни доведе до успех – няма защо да питаме как. Примерно как с петте процента рейтиг за евентуалната си партийна формация ще се справи с генералите, с БСП и “путинизацията” на страната.

Само подобна митология може да оправдае и хладнокръвното убийство на политическата сила, олицетворявала досега надеждите на демократичната общност в България. Стигна се до парадокса смачкването на вятърничав човек като Надежда Михайлова да се окаже

по-важно от оцеляването на самото СДС

Да бъде пожертвана самата политическа сила само защото на групата около Костов не достига ресурс да бъде сменен лидерът й. И е важно наистина: защото лидерът пише листите. Как иначе ще станат депутати и в следващия парламент хора като Йордан Соколов и Асен Агов. И какво от това, че покрай всичко това се пропуска моментът, в който БСП може и трябва да бъде атакувана ефективно; какво от това, че следващият мандат е решаващ за страната ни, че с подобни махленски разправии даваме възможност на бившите комунисти да финализират присъединяването ни към цивилизования сват. Всичко това просто... няма значение. Както нямаха значение и други неща, все свързани със сърцевината на тъй нареченото седесарство. Както например идеята СДС да приеме като подарък от агента на ДС Румянцев, известен още и като Атанас Тилев, акции от неговата банка, за която сега се твърди, че е препирала милиардите на Саадам.

Историята на СДС помни доста подобни прецеденти. Както и тяхната цена. Ситуациите, а и ролите вече се повтарят. Досега Костов раизиграваше ролята на покойния Стефан Савов от 1994: парламентарната група срещу политическото ръководство. Перспективата е на прецедента с Петър Дертлиев – заради когото през 1991 се проведоха две партийни конференции, което не му попречи въпреки решенията им да разцепи СДС. Що се отнася до цената – заради дертлиевите СДС-та с тирета правителството на Филип Димитров нямаше свое мнозинство и трябваше да разчита на подкрепата на Доган, поради което страната ни пропусна шанса да бъде редом с Полша, Чехия и Унгария.

Днес цената може да бъде по-висока. Защото сме във финалния етап на прехода – и точно в този етап се развява тезата, че СДС не трябва да търси ничия подкрепа, защото всички останали са предатели и помияри. Което си е чисто примирение с идването на БСП на власт в най-решаващия за България  период. И с все още евентуалната, но не и невероятна възможност наистина да се стигне до парадоксите в държавата на Путин – като примерно остатъците от обезсилената и обезмислила самата себе си синя партия останат извън парламента, а всички демократично настроени българи – наистина без политическо представителство.