|
|
 |
Берлинският
зрител се отличава с пределна любезност. Малко от прожекциите
на Берлинале завършват без бурни, умерени или поне вежливи
аплодисменти.
Два от
филмите, които оставиха тази година публиката задълго като
вцепенена в |
тъмната зала,
неспособна за неуместни ръкопляскания бяха копродукцията
Fateless и швейцарският The
Dove From Chechnya.
По волята на случая премиерите им бяха в два последователни дни,
така че мнозина, които видяха документалния разказ за днешната
чеченска трагедия, бяха все още под впечатлението на внушителната
и разтърсваща екранизация на романа «Безсъдбовност» на Имре
Кертес.
В навечерието
на Берлинале ‘2005
около филма по сценарий на
унгарския нобелист се разгоряха бурни страсти, тъй като
селекционната комисия отначало не го бе включила в официалната
програма и едва в последния момент му бе намерено място в нея,
макар и извън конкуренцията за «мечките».
Наистина би
било трудно филм от такъв характер да се категоризира в конкурсни
рамки. Той разказва историята на автора, който като 14 годишен
младеж е депортиран от Будапеща в Освиенцим, преминава след това
от лагер в лагер, оцелява по чудо и посреща американските
освободители край Бухенвалд. Режисьор е Лайош Колтай - досега
работил като оператор с Ищван Сабо, с Джузепе Торнаторе, номиниран
за Оскар (2001) и може би оттук идва изключителната изобразителна
сила на Fateless.
Графичен, с редуващи се общи планове на лагерни сцени и камерни
студии на обречени мъченици, филмът е проникнат от невиждана до
сега естетика на логическия ужас. Сюжетът се развива линеарно,
събитията и картините ни се поднасят през очите на юношата Дюри
(силен дебют на 13-годишния Марсел Нодь), който приема със смес от
фатализъм и непрестанно удивление разпадането на света, който е
познавал.
Сцени от Fateless
За разлика от
«Списъка на Шиндлер», тук почти няма разстрели, няма масови
убийства, във филма цари тишина, върху която отвреме на време
простенва музиката на Енио Мориконе, а веднъж и цвърченето на
птици в Бухенвалд, доловено от жадното за нормални звуци ухо на
Дюри. Както каза в Берлин Имре Кертес, две от възможните заглавия
на филма са били «Пътят на една душа» или «Историята на една
деперсонификация». Деперсонифицирани са лагерниците в една от
най-запомнящите се сцени, когато след безкрайна проверка на плаца,
камерата се извисява над редиците изтлели човешки фигури и ние ги
виждаме подкрепящи се един друг да се люшкат изнемощяли като
класове в житно море.
Дюри достига до тази
крайна степен на деперсонификация в кулминацията на филма, когато
тялото му е захвърлено сред голите трупове на ръчна количка, поела
пътя към крематориума.
Авторите не са си
поставяли задачата да описват целия Холокост, те просто предават
историята на един
човек, който е бил там, откъдето завръщане не се е предвиждало.
Имре Кертес не
премълчава и неприятни за съотечествениците си истини – за
активното участие на унгарци и унгарски служби в провеждането на
една от най-бързите и масови депортации на евреи към лагерите на
смъртта. Той говори при всяка възможност и за другата изтребителна
лагерна система – ГУЛАГ и не пропусна и в Берлин да спомене, както
в много от есетата си, комунистическия режим наред с
националсоциалистическия, да направи връзката с продължаващите и
до днес масови убийства по расов, национален или религиозен
признак – в Руанда, Югославия или Судан.
Тази връзка бе
очевидна за всеки видял документацията на швейцарския режисьор
Ерик Бергкраут The
Dove From Chechnya.
Проф. Жан Циглер, докладчик на ООН по въпросите на прехраната,
определя филма като «...прецизно, неопровержимо обвинение срещу
извършения от Путин геноцид». Филмът е посветен на Зайнап Гашаева,
която заедно с жените от организацията «Ехото на войната» заснема
и укрива стотици видеокасети, документиращи чудовищните, невиждани
след Втората световна война престъпления на руската армия в
Чечения. Свидетелските показания, по твърдото убеждение на Зайнап,
ще бъдат доказателствен материал за съдебните процеси, на които,
рано или късно ще бъдат обвинени виновните за геноцида над
чеченски народ.
От тайници в обори,
изпод дъските на пода и от стари кашони на бял свят излизат касети
със сцени, които ни карат като зрители да се срамуваме, че живеем
бездейно, докато на края на Европа се изтребват деца и жени, а
телата им се трупат на така познати ни от миналото страшни купове.
За смелите жени от «Ехото на войната» писателят Джон льо Каре
казва: «...тези героини измъкват от дълбините на ада материали,
които обвиняват не само Изтока но и бездействащия Запад».
Наред със Зейнап във
филма вземат участие и Липхан Басаева, носителка заедно с
«Мемориал» на алтернативната Нобелова награда за мир, както и
московската журналистка Анна Политковска. Кинодокументалистите
съпровождат на място пастор Валтер Егли, който с не по-малък риск
за живота си от тях самите пренася в Чечения помощите, събирани в
неговата протестантска енория в Швейцария. Завърнал се в Европа,
пасторът говори развълнуван по микрофона: «Всъщност ние тук живеем
в райски условия и дори не забелязваме, че се намираме в рая».
В интервю Андреас
Грос, пълномощник за Чечения на Съвета на Европа, не пести критика
към руските власти, които в продължение на 8 години не му дават
възможност да посети Чечения и да проучи на място обвиненията в
престъпления срещу човечеството. Чеченски правозащитници в
Швейцария и Белгия въвеждат в компютърни бази прецизни данни за
всеки известен случай на убийство, на насилие и отвличане. От
началото на Втората чеченска война през 1999 броят на убитите се
приема за около 130 000 души, от които 35 000 деца, а
документираните изчезнали без вест са над 10 000. Според други
данни до 30 процента от едномилионния чеченския народ са избити
през изминалите 10 години. Хиляди гният в така наречениет
филтрационни пунктове, които всъщност са лагери на смъртта. Всяка
нощ чеченските градове и села са обект на «зачистки», при които
майки биват
застрелвани пред очите на децата им,
а бащи и синове
отвличани завинаги от домовете.
Чечения: 160 000 убити, Режисьор: Владимир Путин,
Продукция: Геноцид
Терорът на руските
власти е насочен конкретно и срещу осмелилите се да потърсят
правата си пред Европейският съд за правата на човека в Страсбург.
Във филма е документирано едно знаково събитие – допускането през
октомври 2004 на жалбата и започването на разследванията по делото
на Липхан Басаева и още 5 нейни сънародници срещу руски военни за
избиването на техни близки през периода 1999 – 2000. Първата
жалбоподателка Зура Битиева, според изнесеното във филма е била
убита от ГРУ през май 2003. Днес, казва Липхан Басаева, тя чувства
Зура винаги до себе си като ням свидетел на делото.
Филмът The
Dove From
Chechnya завършва
със станалите вече известни, но рядко показвани на Запад
любителски видеокадри, заснети от руски военни в Чечения и
предадени на Ана Политковска. Войници свалят от камион оковани
чеченци, гаврят се с тях и ги застрелват, натрупани на куп на
земята. Кадри, в сравнение с които снимките от Абу Граиб изглеждат
като ученическа шега.
Тях обаче, светът
нито познава, нито желае да научи
Именно срещу
античеченската пропаганда в световните медии, срещу заговора на
мълчанието, срещу приоритета на икономическите интереси пред
общочовешките ценности категорично заема позиция филмът на Ерик
Бергкраут, носещ не напразно подзаглавието «Европа затваря очите
си пред войната». |
