20-09-2004

3 август 2004 16:20

Българският Индиана Джоунс из Сакар през юни '2004 (1)

Петото пътуване на Инди БГ за годината

Любомир Цонев

Българският Индиана Джоунс и трите градинарки (3) >>

Българският Индиана Джоунс и трите градинарки (2) >>

Българският Индиана Джоунс и трите градинарки (1) >>

Първо пътуване за 2004 >>

Миналогодишните пътувания >>

Репортаж 5:

Село Хлябово, Тополовградско – средище на най-интересните и запазени тракийски долмени и мегалитни паметници в Сакар планина днес

През май помагах на съседа ми в блока да си облицова банята с фаянсови плочки. Обичам тази работа, а и обичам да помагам изобщо. Когато разбивате гипсовата шпакловка или махате блажната боя от стените всичко добива доста гаден и безнадежден вид. За щастие, когато почнете втората, градивната фаза и залепите 5-6 реда плочки, вече почвате да усещате как ще изглежда хубавичка банята след ремонта и настроението значително се подобрява.

И така, както си бъбрехме в приятната фаза на ремонта, споделих със съседа, че искам да ида в Сакар, за да посетя запазените до днес долмени в района. Бях чел, че веднага след Освобождението археологът Георги Бончев е наброил само в землището на с. Хлябово, Тополовградско, към 100 долмена и една скална гробница. А днес Ямболският музей води на отчет само 6-7 долмена и гробницата. Просто исках да изпреваря простаците и иманярите, които ги рушат непрестанно и да видя и заснема тези паметници от преди три-четири хиляди години. Голямата и приятна за мен изненада беше, че майката на съседа имала много добра и дългогодишна приятелка, която живеела… в самото с. Хлябово!

Той ме свърза с нея, даде ми телефона й и се уговорихме. Оказа се, че леля Златка Караманова е учителка по история и извършва краеведски проучвания. Дори е написала първата книга за селото – “Хлябово от древността до наши дни” (изд. ЕТ Саша, София 1998). Е, от това по-добро – здраве! Там прекарах 4 чудесни дни в средата на юни 2004, за които искам сега да разкажа.

Ден 1 (10-06-004)

На 10 юни отидох с автобуса до Хасково, където се прекачих на друг – за Тополовград. Към 14 часа слязох на площада в с. Хлябово. На сянка край едната от четирите кръчмици бяха седнали на бира група зевзеци на средна възраст, в момента очевидно без работа. Като видяха, че освен раницата на гърба нося и малка чанта в ръка, ме подпитаха с един свойски безцеремонен тон, който винаги ме е дразнел: В чантата прибори за откриване на злато носиш, нали? Веднага отвърнах, че очевидно са напълно изкукали, щом ме питат за такива щуротии. Разпитах ги за Караманови и ми казаха, че са в гория (южния) край на селото. Тръгнах бавно по пустата улица, която

Моите чудесни съмишленици, помощници и приятели от с. Хлябово – семeйство Златка и Петър Караманови и внукът им Пепи

се изкачваше на юг – натам се виждаше заобленото главно било на Сакар. След малко – насреща ми идат една жена и едно момче. Махнах им с ръка за поздрав и не сбърках – леля Златка бе тръгнала с внука си Петърчо да ме посрещне. "Как позна, че това съм аз?" – попита ме леля Златка. Е, викам, Индиана Джоунс си има своите секрети… Сприятелихме се моментално и с внука й, който се оказа много любознателно момче. На двора пред къщичката ни посрещна бай Петър – усмихнат и сърдечен. Болеше го крак и не биваше много да излиза и да ходи, а повечко да лежи; затова ни бе чакал там. Той пък бил кмет на селото цели три мандата! Е, няма що – случих на домакини, както в странджанското село Заберново, ако сте чели пътеписите ми от 2003. Точно от такива хора мога да разчитам на информация и съдействие.

С леля Златка веднага си разменихме интелектуални подаръци: подарих й пълния текст на пътеписите от Странджа и Сакар от 2003 (на разпечатки от "Още инфо"), а тя ми подари екзепмляр от книгата си за историята на Хлябово. И като почнахме едни разговори за история и за мегалити четиримата – нямахме спиране. Темата беше приятна за всички ни и неизчерпаема. Обясних за какво съм дошъл и те веднага се сетиха къде са два от долмените и скалната гробница. За другите щели да поразпитат някои съседи дали знаят къде се намират.

В момента те не можеха да ми осигурят подслон, така че щях да нощувам в дома на баба Иванка Кулчева, недалеч от центъра на селото. Синът й Янко Кулчев живее в Ямбол, така че къщата й през повечето време е празна.

Янко бе там в момента. Посрещна ме много сърдечно. Вечерта викна и братовчеда си Тодор, та хубаво си побъбрихме на салатка и хлябовска домашна ракийка.

На другия ден дойде вече ред на деловата част от посещението ми.

Малко отстъпление

Но преди да опиша какво и как сторих, искам накратко да ви запозная с Хлябово, като ще наблегна, естествено, на мегалитите и тяхното състояние. Ще ползвам статията на Г. Бончев от 1901 “Мегалитни паметници в Сакар планина”, книгата на Карел Шкорпил от 1925 “Старини в Черноморската област. Част І”, “Мегалитите в Тракия Част І и ІІ” под ред. на Ал.Фол и Ив. Венедиков, С 1976 и 1982, както и споменатата книга на Златка Караманова.

Най-напред искам да изясня турските и българските имена на сакарските селища, понеже е много трудно да се ползва старата научна литература в днешно време – старите турски имена масово са заменяни с български в първата третина на ХХ век. Ето ги накратко, изброени общо взето в посока от североизток към югозапад:

По традиционния начин бих могъл да опиша появата на По традиционния начин бих могъл да опиша появата селото по следния начин. Най-старият документ, където се среща името на с. Гердиме (Хлябово) е турски данъчен регистър от 1618, когато селото е наброявало към 1200 души. Има основания да се предполага, че селото се е образувало още през ЭІV век чрез сливането на няколко близки махали. Забавно е, че въпреки звучното име Хлябово, тук никога не са добивали пшеница в значителни количества. Традиционният поминък е отглеждането на тютюн и… чубрица!

Долмените, обаче, които са били в изобилие в землището му, скалната гробница и съвсем близкото великолепно скално тракийско светилище Палеокастро при Тополовград свидетелстват, че мястото е било населено хилядолетия наред, като населението от ХХ-Х век пр. Хр. е проявило много силно изразена мегалитна активност. Районът именно около днешното Хлябово е бил непрекъснато в продължение на хилядолетие средоточие на високо развита мегалитна цивилизация от медно-каменната епоха (= енеолит, халколит). В периода ХІІ-VІ век пр. Хр. е бил истинският исторически звезден час на тези земи, бих казал направо “Мегалитната Света гора на Тракия”.

За разлика от менхирите, които са били много малко на брой, и от кромлехите, които не са изучавани много грижливо след Г. Бончев и братя Шкорпил, най-внимателно и продължително са изследвани многобройните долмени. През целия ХХ век с тях се занимават от Г. Бончев, Карел и Херман Шкорпил, Васил Миков, Георги поп Аянов, Ал. Фол, Ив. Венедиков и др. Да вземем двата края на този интервал – съпоставката им е много поучителна.

През 1901 Г. Бончев изброява в цял Сакар всичко 474 долмена в разпознаваемо състояние (410 еднокамерни и 64 двукамерни), от които почти половината – 208 са само в землищата на трите съседни села Сакарци/Крушово, Хлябово/Гердиме и Българска поляна/Кавуралан!

През 70-те години експедициите, водени от проф. Ал. Фол и Ив. Венедиков регистрират в Сакар планина всичко 52 долмена в разпознаваемо състояние, от които в землищата на споменатите три села – 24. Виждате катастрофалната тенденция към изчезването им. Понастоящем може би са общо под 40, т.е. за един век са намалели 10 пъти!

Днес именно около Хлябово и Българска поляна са останали и са групирани в най-малка по размери област най-сложните и най-запазените сакарски долмени, които имат и най-голяма привлекателност и ценност като туристически обекти. Ще ги изброя според сборниците “Мегалитите в Тракия, Част І и ІІ”, София 1976, 1982 (ще ги бележа съответно с М1 и М2), заедно с белезите на тяхната уникалност или поне оригиналност.

В землището на с.Хлябово (Гердиме):

В землището на с. Българска поляна (землищата са днес доста условно понятие; споменатият тук долмен е равноотдалечен от двете съседни села):

Долменната долепена двойка №3 до пътя между Хлябово и Българска поляна бях посещавал вече през 2003 и пролетта на 2004. Най-големият, сложен и запазен долмен - №1 - при Българска поляна също бях посетил през 2003 с неоценимата помощ на бай Делчо Стайков (вж. пътеписите ми в сайта http://oshte.info/ , рубрика “Мегалити”). Този долмен реших за себе си да наричам “Царски”, понеже няма равен на себе си по съвършенство и добро състояние от известните ми днес в България. Той може да служи като образец, по него децата (а и възрастните!) погат да получат най-добрата представа за долмените изобщо.

Сега вече разказът си продължава по реда.

Ден 2 (11-06-2004)

По съвета на леля Златка се запътихме към обектите 5 и 5а от таблицата. Тръгнах, естествено, заедно с Петърчо, който много се запали по идеята за такава разходка. Той не бе ходил по долмените. Дядо му ни връчи по една тояжка (“В планината без тояжка не се ходи!” – точно както ме съветваше миналото лято бай Тодор Горов в странджанското село Заберново), обясни ни подробно как да стигнем в местността Евджика и ни пожела на добър час. Много съжаляваше, че здравето не му позволяваше да ни води лично.

За пръв път ще издирвам долмен не просто сам, без водач, но и под любопитния поглед на Малкия Инди, т.е. трябваше да браня високото си, световно реноме на опитен пътешественик, приключенец и почти археолог.

Бяхме в много добро настроение. Денят бе облачен и прохладен. Тръгнахме полека да изкачваме склона на юг от селото. Там минахме по стената на микроязовир и поехме по черния път, който заобикаля отляво, от изток, изкуствено залесения с бял бор хълм. Така на изток погледът ни свободно се рееше над обширните ливади в землището на село Сакарци (бивше Крушово), а по-нататък опира до върха със светилището Палеокастро (на 7-8 км); на юг се въздига полегатото и гористо главно било на Сакар. Сакар е общо взето безводна планина, реките са малобройни, маловодни и къси. Затова местните хора ценят водата и я пестят. Изградили са 30-40 микроязовира, които им позволяват добре да си напояват целогодишно нивите. Повечето язовирчета са и зарибени. Така че има чудесни условия за риболовен туризъм - стига риболовците да знаят това и да се наканят да дойдат (четеш ли, Белчо, четеш ли, Любо?).

Възвишението, по което полека се изкачвахме, е именно посочената в литературата местност Евджика. След двадесетина минути видяхме вдясно просека и черен път, който се отклонява от нашия и навлиза в гората. По него за пет минути стигнахме до двуетажно наскоро ремонтирано здание – ловната хижа “Звезда”. Петърчо бе идвал там и ме разведе из постройката. Няколко спални с по дви-три кушетки, долу – трапезария и кухненски бокс. Още малко усилия и почистване и хижата ще стане напълно подходяща за гости.

Върнахме се на пътя по края на горския масив и продължихме да качваме на юг. След още двадесетина минути пътят почна да прави плавен завой надясно, на запад. Стигнахме до малка седловина с чудесни поляни. Повече не биваше да се движим на юг. Леля Златка ни бе предупредила, че долменът и скалната гробница са в гората и недалеч от хижата.

Затова заслизахме обратно на север, но вече направо по поляните, без пътека. Взирахме се внимателно между дърветата – дано да видим някакви “големи камъни” (megaliths). На първо време видяхме две-три доста едри и съвсем пресни гъби пархутки, които прибрах веднага под учудения поглед на Петърчо: “Пепи, долмена я го намерим - я не, но гъбки, пръжнати в масълце, ще хапнем довечера със сигурност!” “Знаеш ли, чичо Любо – отвръща той. – Когато преди време ти се обади от София и баба ми каза, че тука ще дойде един физик от София да постои няколко дена и да търси долмени, си помислих, че сигурно си някой скучен човек, който никак не обича да се занимава с деца. А сега виждам, с тебе е много приятно да се ходи.” “Ами така си е - отвръщам скромно. – Много обичам да бродя по планините с приятели, особено ако и те се интересуват от долмени. Ти не си виждал още такова нещо, ама ми се струва, че скоро ще го намерим”.

Най-напред, обаче, Петърчо зърна една костенурка, която бе наполовина завряна в дебелата покривка от борови иглици и вероятно мътеше своите малки – защото не помръдна, дори когато съвсем наближихме. Направих й снимка, а Петър сложи наоколо й още няколко клонки, за да я скрие по-добре.

обект (през 70-те години на ХХ век?). Поразчистихме го и направих няколко снимки.

От солидното издание “Мегалитите в Тракия. Част І” (1976) помнех една снимка, на която се вижда този долмен и недалеч от него – скалната гробница (обект 5а от таблицата); помежду им има само едно-две дървета. Да, но оттогава бяха минали цели 30 години! Гората е израснала и силно се е сгъстила. В момента никаква гробница не виждаме наоколо. Когато в 1901 Г.Бончев публикува снимката й, се вижда, че цялата околна местност е била гола и гробницата отдалеч лесно се е откроявала с каменната си снага. Все пак трябва да е наблизо и затова не се тревожехме. Просто се разходихме малко наоколо и на около 50 м я съгледахме сред високите храсталаци и гъсто израслите борове.

съвременници, както и парчета от счупени бутилки – вино и ракия, ако се съди по гърлата им. Спретнахме се и изчистихме “помещението”.

После се заехме да го огледаме отгоре. Там съзряхме три не особени големи ямки, които приличаха на жертвеници – имаха улейчета. Значи не е само гробница – било е и нещо като малко светилище! С ножовката, която бях предвидливо донесъл от София, прочистихме всичките бодливи къпинови храсталаци по гърба на скалата. Тъй като там има естествени пукнатини, растенията се прихващат лесно. На едно място в скален процеп бе поникнало и израснало цяло борче, високо вече към 2 м! То определено може да руши скалата с коренищата си, ако продължи да расте там. Затова го отрязахме – без санкция от Горското стопанство или Историческия музей…

След като така щастливо си бяхме изпълнили задачата – открихме, почистихме и заснехме цели два обекта наведнъж! – седнахме на буйната и мека пролетна трева и си хапнахме хляб, кашкавал и доматки. Слънцето проби облаците – сякаш ни поздрави за успеха.

Недалеч от гробницата видяхме на земята дървена табелка с избледнял надпис с блажна боя “Към долмените”. Взехме я, излязохме на черния път, който – както може би помните - заобикаля гората от изток (той е само на 150 м от гробницата или 200 м от долмена!), и заковахме табелката на едно дърво да се вижда лесно от пътя. Казах на Петърчо, че непременно трябва наесен да направим туристическа маркировка от селото до тази обекти. За да може да ги посещават по-лесно туристите.

Върнахме се при леля Златка. Дремнахме следобеден сън. Надвечер тя ни приготви боб на фурна – хлябовски специалитет, описан в нейната книга.

Преди това, обаче, за мезе настоях да пръжна пархутките. Леля Златка ме гледаше тревожно, докато готвех. Но апетитният мирис на масълцето и пресните гъби изпълниха кухничката и младият Инди ми повярва. Двамата си боцкахме кехлибаренохълтите меки парченца и отпивахме блажено арианата. Леля Златка плахо посегна и бодна едно. Не бой се, казвам, лельо Златке! С такива гъби и двегодишни деца съм хранил в София. Абе може и така да е, рече тя, ама се чувствам много отговорна за Петърчо – нали не е мое дете, а ми е внук! Права си – отвърнах. Опитайте сега малко.

След вечерята бай Петър отиде да гледа мач от Европейското първенство, а аз тръгнах към дома на леля Иванка. Пътьом обърах още една студена бира в прохадния мрак в кръчмицата на площада. Бе към 11 часа, нямаше луна. Не ми се искаше веднага да си легна. Бе ми толкова спокойно и пълно в душата…

Побъбрих с местните хора, които седяха там отдавна. Пийнали бяха всичките. Мнозина се хвалят, че знаят къде има долмени. Но никой не се наема да ми ги покаже…

Позната работа.

Следва продължение >>