01-08-2004

егалити

Начало

Либертариум

Документи

Галерия

Проектът

Правила

Контакт

Българският Индиана Джоунс и трите градинарки (3) >>

Българският Индиана Джоунс и трите градинарки (2) >>

Българският Индиана Джоунс и трите градинарки (1) >>

Първо пътуване за 2004 >>

Миналогодишните пътувания >>

Здравейте отново любители на пътешествията по дирите на древните паметници! Годината вече е 2004, а Индиана Джоунс BG продължава да кръстосва из BG.

Започвам с разказ за това как прекосихме с Владо до Сакар за един ден на 26-04-2004. Той имаше път към Бургас и се уговорихме да пътувам с него до Елхово, да потърсим някои тракийски мегалитни обекти наоколо и да ме остави там надвечер – след това щях да се прибера в София с влака, а той -  да продължи към Бургас.

Тъй като бащата на Владо бе професор по география, не бе нужно да го убеждавам колко интересни са подобни археологични паметници. Той с жар се съгласи да тръгнем, взе си и цифровия фотоапарат. И двамата сме наясно (надявам се и вие, ако сте чели пътеписите ми за Странджа и Сакар от 2003), че тези паметници са изложени на безмилостно рушене от днешните българи, кандидат-европейци. Затова колкото по-скоро се наканим да ги разгледаме, толкова по-вероятно е, че ще ги намерим все още здрави… Това се отнася и за всички вас – родолюбиви читатели и пътешественици. Владо има и едно голямо предимство спрямо мене: едно чудесно мощно Волво, което - макар и не съвсем ново - върши безценна работа в подобни случаи, т.е. когато не можете да отделите много време за пътешествие, а искате да видите повече неща.

Пътят от София до Харманли не се нуждае от специално описание – шофирате и не се отклонявате. Дори малко отегчава. Колкото по-бърза е колата и по-добър шофьорът – толкова по-добре. Да речем 3.5 часа. После пресичате Марица и поемате на изток и нагоре по западните склонове на Сакар планина. Не след дълго можете да забележите отбивка наляво (на север) към село Овчарово. Ще се запитате какво пък може да има интересно в такова “овчарско” село за пътешественици като нас? Отговарям веднага: там се намира единственият запазен до днес единичен менхир – стълбовиден камък, забит на равна площадка от праисторическите времена на каменната епоха, да речем ХV века преди нашата ера. Описан е още от българския историк Георги Бончев през 1901. Той твърди, че при селото видял 2 долмена, но до днес е оцелял само единият. При това, забележете: този менхир е единствен не само в България, но и в цяла Източна Европа! В Западна Европа има хиляди, в Кавказ и в Арменските планини може би десетки или стотици. Но този, нашият, е уникат за Източна Европа. Ето затова си струва труда да го видите.

От главния ни път Харманли–Тополовград отбивката не е голяма - само 4 км. Менхирът си стърчи самотен и величав вдясно (източно) от шосето още преди да влезете в самото Овчарово. [Фиг.1] Спираме колата и му се любуваме. Правим снимки. Към нас се приближават бабка и дядо. Сладкодумно ни разказват за съдбата на уникалния мегалит. При строежа на асфалтовия път строителите отместили менхира от старото му място на 10-тина метра на запад и го забили на сегашното му място. Преди около 5 години от историческия музей в Хасково поискали да го откопаят и да го занесат в града, където да го забият в тревната площадка до музея, под предлог че така ще го запазят от рушене. [И без това на тази тревна площадка има вече един еднокамерен долмен, пренесен заедно с крепидата си от западносакарското село Оряхово. Това разбрах в средата на юни от археолога в музея. Пренасянето е била

Фиг.1, Щракнете върху картинката, за да я видите по-добре  © Авторът

 аварийна спасителна операция, понеже местните люде почнали да събарят наред цяла редица долмени с булдозер!!!] Добре, ама бабите и дядовците на селото от незапомнени времена на определени празници в годината правят веселби и играят хора около менхира. Обичат си го хората, разбирате ли, скъпи читатели? Не знаят кой го е забил и защо, но уважават това анонимно човешко усилие. Обичта не се нуждае от обосновка. Градивното усилие изисква уважение. Та тези хорица се дигнали на граждански протест и не позволили се пренесе менхирът от Овчарово в Хасковския музей.

През това време до нас се приближава мъж на средна възраст, набит, с едро издялано лице. Той ни послуша, после добави интересна хипотеза за произхода на този “камък”: той служел да отбелязва средата на пътя Одрин – Стара Загора. Стана ми забавно – тоя пък се шегува, пак избиваме някакви комплекси за национална малоценност. Да, но по картата сякаш този факт се потвърждава! С една малка забележка – че камъкът е бил забит навярно по време, когато едва ли е имало толкова оживен трафик на хора и стоки точно между тези две селища, пък и никой не знае дали тогава те въобще са съществували, та да се налага да се обозначава половината от пътя…

Както и да е. Разглеждаме менхира по-подробно. По него има знаци с кафява блажна боя, които бележат посоките на света. Явно нашите славни пътни строители не само са го преместили малко, но и са го позавъртели така малко около вертикалната му ос. По наша преценка - с около 45 градуса. Дреболия! Знаците май са поставени от хасковските археолози…

Аз съм добре екипиран от София – нося си ксерокопие от студията на Г.Бончев от 1901. Там има снимка на менхира. Като я погледнахме с Владо, се убедихме, че наистина има завъртане спрямо оригиналната позиция.

Зачетох се в текста на статията. Там пише, че височината му е 230 см. Като застанах до него – менхирът има днес моята височина, т.е. 180 см, не повече. Разбирате ли за какво става дума? Строителите освен преместването и завъртането около оста, са забили менхира на новото място с 50 см по-дълбоко в терена. Ей на това българско явление му се вика “полуавтентичен археологичен паметник”. Но не бива да сме максималисти – все пак старината си е налице. Можете да й се полюбувате.

Около менхира в песъчливата почва виждаме множество малки ямки – колко ли проклета и неизтребима трябва да бъде иманярската жажда за злато, че да рови така налудничаво около този самотен камък, който се подиграва безмълвно на тъпите човешки напъни за лесно забогатяване от висотата на своите 3-4 хиляди години…

Правим малка разходка наоколо. В края на април Сакар е чудесна планинан, тревата е буйна и тъмнозелена, тихо текат мънички поточета, край които бърза да израстне тръстика преди жестоките летни засухи и жеги. Празнично цъфтят разнообразни жълти и синкави цветенца – усещането за пролетна празничност заличава границите между полезни билки и бурени. Нека всичко цъфти и радва очите. Често в затревените склонове на ниските хълмове се забелязват скални групи от вездесъщия гнайс – не много твърда скала, която има посоки на лесно цепене. Тя изобилства по Сакар и дава удобен материал за мегалити, особено за долмените, които до края на ХІХ век по тези места са били неколкостотин, а до днес са оцелели горе-долу има-няма 20-тина…

Сбогуваме се със селяните, като им пожелаваме все така да си пазят “камъка”, какъвто няма друг по цялата Източна Европа. Продължаваме пътя си.

Излизаме пак на шосето Харманли – Тополовград и продължаваме на североизток. В пътеписите от 2003 споменах за двойка долепени (с обща надлъжна стена) двукамерни долмени само на 100-тина метра южно от това шосе между селата Българска поляна и Хлябово, в местност, наречена Нъчеви чаири, на левия склон на река Доган дере или Соколица. Посетих ги и ги заснех през август 2003 и ми направи неприятно впечатление колко са запуснати и обрасли с бодливи храсти (къпини, глог). Сега дори си носех ножовка, та сам да ги поразчистя от тази досадна растителност, след като ямболският музей не може да го стори… Исках да ги покажа на Владо – той щеше да ги оцени и да им се порадва, още повече че тази двойка е в определен смисъл уникална – ако не за Европа, то поне за България днес. Не случайно пиша “днес” – още една подобна долепена двойка, но от еднакви двукамерни долмени (сиамска двойка, както я наричам) е имало и в Странджа, но тя е била бутната с булдозери през 60-те или 70-те години на миналия век при строежа на асфалтовия път Бургас–Звездец–Малко Търново.

Подминаваме с.Българска поляна и след около 3 км ни очаква приятна изненада. Край дясната страна на пътя е направена очевидно нова отбивка за паркиране, от която до долменната двойка води чудесна пътека, застлана с каменни плочки. На циментовата замазка анонимен строител бе надраскал датата ХІ 2003. На всичкото отгоре могилата на долменната двойка бе перфектно почистена от паразитна растителност, така че ми спестиха усилията, които специално се бях подготвил да положа. Така паметникът бе придобил, да ме прощават в Брюксел, европейски вид. [Фиг.2]

Фиг.2, Щракнете върху картинката, за да я видите по-добре © Авторът

Боже! Нима ще доживея да се прояви интерес от обществото към загиващите долмени най-сетне? По-късно разбрах, че парите са били отпуснати по някаква програма на ООН за опазване на паметници на културата, т.е. не са заслуга нито на български институции, нито на български граждани или меценати. Поради това са изразходвани не особено разумно, което си е вече наш принос към световното културно наследство. Със същите пари, но с по-малко цимент, можеха да се почистят и подходящо експонират още поне 2-3 долмена в района, които са в окаяно състояние. Нейсе.

Бъл-га-ри! Ю-на-ци!

Ако смятате, че това е всичко, което можете да видите само с едно прекосяване на Сакар по диаметъра й от запад на изток, лъжете се. Най-смайващото предстои!

Продължаваме по шосето на изток и след като подминаваме с. Хлябово (безспорното средище на най-сложни и интересни долмени в Сакар, но и най-много допринесло за унищожаването им...) наближаваме Тополовград. Буквално на стотина метра преди да видите крайпътната табела с името на града, попадате на разклон: наляво (на север) към Тополовград, а надясно (на юг) – към билните части на Сакар и първенеца му - връх Вишеград (около 840 м н.в.). Точно преди разклона отдясно има малък ресторант, където има и 6-8 места за нощувка. Там спряхме. Разпитахме една весела ловджийска група, която си пийваше в задевението, къде се намира тракийската старина Палеокастро. Те ни посочиха на северозапад. Там се виждаха 2 еднакви по вид и височина зелени хълма, левият (югозападният) - залесен с иглолистна гора и затова по-тъмен на цвят, а десният (северозападният) – покрит с широколистна и затова по-светлозелен. Та на левия

хълм по-близкият до шосето, било тракийското светилище и укрепление Палеокастро. Благодарихме и потеглихме пеш натам. Минахме през малка вилна зона на тополовградчани и за около 30 минути бяхме на върха. Гледката е поразително красива. Крепостта-светилище е разположена по ръба на остър скален гребен по върха на планината в направление СЗ/ЮИ, дълъг около 200 метра. Много ми напомня на крепостта Устра край село Устрен, ЮЗ от Джебел в Източните Родопи. Доста неща за светоусещането на траките можете да научите, просто като видите и съзерцавате местата, където са правили своите крепости и светилища. Има много дива красота, сила и непристъпност в тези места. Няма нужда учените да ви обясняват, преживейте усещането сами! Хребетът е наклонен на запад, така че източният му склон е по-полегат, а западният е практически отвесен. [Фиг.3] На запад се простира зеленото надиплено

Фиг.3, Щракнете върху картинката, за да я видите по-добре © Авторът

одеало на землището на село Хлябово. На изток Сакар постепенно се снишава към Тунджа, а оттам неусетно почват полите на Странджа – другата магична българска планина, където траките са оставили мегалитните си следи.

 скалния гребен. Малки (от 25 см диаметър) и големи (стигат до около 1 м диаметър). Поотделно или на групи. Допиращи се или вписаниедин в друг. Вдлъбнати като тепсии или изпъкнали като готварски шапки. Вдлъбнатите стигат до около 70-80 см дълбочина, т.е. вече се възприемат не като врязани в камъка кръгове, а като цилиндрични дупки. Тук еднородни, там с пукнатини. Повечето се виждат изцяло, но има доста затрупани частично от натрупана почва. Колкото повече ги наблюдавате, толкова повече ви обладава Тайната. Загадка и очарование. Никаква систематичност! Никаква подредба! Едно изригване на страстно, бурно и непотушимо желание да врязваш в скалата кръгове – десетки и стотици. Сякаш човешката сила се е изплъзнала от контрола на разума и е попаднала във властта на обожанието към кръговата форма. Впрочем нека вметна, че на някои места си личи колко грижливо, бавно и трудно са очертавани кръговете. Най-напред по окръжността са пробивани множество дупки с диаметър около 1-2 см, които просто очертават фигурата в камъка. После по някакъв начин всичките тези дупчици се свързват с бразда, изчертаваща окончателно линията. Геометрията е овладяна много добре.

Върху два блока, които в незапомнени времена са се откъртили от хребета при земетръс и са паднали в западното му подножие, с Владо открихме още кръгове – те са били врязани от източната страна на тези блокове още преди това силно земетресение.

Мога да разбера възхищението на Ал. Фол, който описва смайването на водената от него експедиция в Сакар през 70-те години на ХХ век. Особено красива била гледката сутрин, когато първите лъчи на слънцено докосват и позлатяват именно този хребет и именно тези кръгове. Никъде другаде в Сакар не са намерени подобни кръгове! Няма ги и в Източните Родопи. Но ги има поне на 4 места в Странджа: 1) в м. Камъка между М.Търново и с. Граматиково; 2) при с. Сливарово, точно на границата ни с Турция; 3) на 2-3 км западно от Царево, т.е. някъде край с. Изгрев; и 4) край с. Белеврен, западно от пътя Бургас – Звездец – М.Търново, по посока на Боляровската селищна система. Но тук, при Тополовград, са най-много и най-потресаващи.

Сред траколозите от кръга на проф. Ал. Фол е разпространена хипотезата, че това са изображения на слънцето – като се има предвид слънчевият култ у траките. Затова ги наричат соларни кръгове. Сред някои други археолози и според геолози (вижте напр. публикацията на доц. Руслан Костов в сп. "Вселена, наука и техника" от октомври 2003) това не са култови изображения на слънцето, а … каменоломни за производство на каменни дискове!

Изрично ви съветвам, скъпи читатели, да не хващате вяра на никого, преди да сте видели, преживели и осмислили лично тези загадъчни кръгове. Там просто трябва да медитирате дни наред. И пак не е сигурно, че ще намерите спокойствие, че ще разберете нещичко...

Соларната хипотеза не ме удовлетворява поради странния безпорядък на кръговете. Твърде много са, а няма никаква подреденост в тях. От едно светилище с такъв грандиозен мащаб очаквам някаква поне минимална системност. Не хаоса, който констатират потресените ми очи. Впечатлението е за нещо, започнало стихийно, без определен план, и внезапно е оставено недовършено от нашите далечни предци. Една мегалитна импровизация, вариация на тема “кръг”, като в джаза - без правила и система.

От друга страна, хипотезата за каменоломната също не ми изглежда убедителна. Първо: из целия Сакар има подобни гнайсови образувания; защо само тук ще има каменоломна? Второ: добиваните камъни трябва да са все пак еднородни, а тук скалната порода е с множество естествени пукнатини, т.е. тя не е здрава за градежни елементи. Трето: никъде не са намерени такива каменни дискове като част от някакъв построен от траките обект. Четвърто: не са еднакви; все пак каменоломните не са за единични образци.

Но съвсем независимо от десетките въпроси, които ви възбуждат и си остават без отговор, този обект - скалното светилище Палеокастро при Тополовград – несъмнено е туристически обект от световна класа. Не вярвам в скорошното развитие на енигмотуризна и археологическия туризъм по нашите земи – много е заспало населението. Но ви съветвам, скъпи читатели, направете своето индивидуално усилие и идете да поразгледате чудесата на Сакар планина, докато все още ги има. Толкова много хора (от Освобождението насам поне) рушат и никой не пази, и никой на съзижда. Поклонете се на градежа!

Чао и до нови срещи!

Ваш: Индиана Джоунс BG

16-06-2004