>> Продължение

Минаха две години.

В края на август 2004 група приятели ме поканиха да се разходим с кола в района на Чудните мостове. Събираме се четирима: Владо, приятелят му от детинство Коко със съпругата си Надя и аз. Владо ще ни вози в своята непретенциозна, но героична Шкодичка 120L. “Чудесно! – рекох. – Още повече има там някои обекти, които съм си набелязал отдавна да посетя допълнително.”

Към 11 бяхме вече при Чудните мостове. Приятелите ми бяха поразени – естествена реакция на всеки, който ги види за пръв път. Аз пък се заприказвах с помощник-хижара (Любо) и му посочих огромните дървета, израснали около варовиковата арка. Те много пречат на туристите да видят моста, няма ли да отсечете няколко смърча, поне най-високите! Човек иначе и свястна снимка не може да направи. Адашът рече: Вече 2 години молим за разрешение, ама еколозите от министерството не дават. Ма-а-а му стара! А през това дървената мафия сече до голо прекрасните и неповторими гори на централните Родопи! Полека-лека разбирам смисъла на българската държава-мащеха: Пази горите от туристите, за да ги секат спокойно мафиотите! Колко просто се обяснява тогава поведението на “институциите”!

Следобеда с колата отидохме до село Орехово и се настанихме в уютния и красив дом на Атанас Калинов за нощувка. Но не останахме до вечерта там, а само извадихме от колата повечето багаж и решихме веднага да посетим каньона Костен камък в Коилов дол, южно от селото. За да пестим време, Владо настоя да ни вози с шкодичката, макар че пътят в планината е лош – както ни описа домакинът. Е, какво пък – докъдето можем да се повозим – все е кяр.

Пътят бе постлан с камъни, но действително доста разбит. Владо е голям майстор, ама след 30-тина минути въздъхна и рече: Дотук. Нали не носехме раници, продължихме пеша нагоре с лекота. Като излязохме на билото, на юг се разпростря в цялото си величие Коилов дол. За щастие там има някакви стопански постройки (обори, сеновали), заради които е прокаран почвен път. Той е хоризонтален, а природата наоколо е тиха и прелестна, така че вървяхме с удоволствие. След половин час наближихме постройките – те са в южния край на дола и според нашия домакин каньонът се виждал само оттам. Силно и упоително миришеше на сено и билки. Тревичката по косените ливади бе плътна, ниска и тъмнозелена. Стърчаха тук-там магарешки тръни с техните великолепни лилави цветове – целебен чай за хора с проблеми на сърцето… Показваха се и лилави минзухарчета “кърпикожух”.

Дочухме шуртене, но това не бе река – зад последната постройка клокочеше чешма. Заобиколихме я и нагазихме във висока и буйна зеленина. Насреща ни сурово се издигаше сивата стена на каньона. Едно-две завойчета, отместваме с ръце няколко надвиснали клона, да не пострадат очите и изведнъж излизаме на ръба! От нашия бряг стената на каньона е навярно 50м висока, докато отсрещната е към 70-80м! Отдясно се вижда дълъг, изобилен и побелял от буйното течение поток, който всъщност не пада, а се плъзга по скалата в много тесен улей със стратотна скорост.

одопадът в каньона Койлов дол

Склоновете са от гладка скала и е опасно да се спускаме по тях. Нищо не можем да видим, обаче, по дъното на каньона – гъсто е обраснал с високи смърчови дървета, цяла дънна гора! Явно и тук Министерството на околната среда и водите ще трябва да разреши малко изсичане, за да се разкрие карстовият улей в цялото си великолепие…

Сядаме да починем. Мълчим дълго и съзерцаваме. Слушаме с наслада клокоченето на водопада и на скритата от погледите река в дъното на пролома. По едно време в отпуснатото ми съзнание лениво се ражда следната мисъл: “Предполагам, че общество, което нарича Природата с името околна среда, е обречено да загине…”

Доволни сме си от разходката. Но взе да смрачава, а никой не бе взел фенерче в трескавата суетня на потеглянето. Затова макар и с неохота тръгваме обратно към селото. Отпуснати и преситени от хубости. С неизбежното желание да се върнем пак някога по тези чаровни места. Просто усещаме, как от нашата земя се протегнаха към сърцата ни множество нови нишки на възторжена привързаност. Те ще ни дават сили на живеем. Невидимите безплътни нишки на обичта, които са най-здравите в света…

Прибрахме се късно, към десет вечерта и вечеряхме в селската кръчма с пържолки и благодатна бира. Налегна ни умората. Краката ни се бяха подбили. Малко преди полунощ си легнахме и мигом заспахме.

Едва на другата сутрин, тъй като се събудих много освежен и много рано, още преди изгрев, успях да разгледам къщата на Калинови.

Домът на сем. Калинови в с.Орехово

Тя сякаш е излязла от приказките. Домакините са я украсили с много мерак и вкус. Теренът е стръмен и тя е едноетажна откъм улицата, но триетажна откъм двора. Измазана е и е боядисана в ярко оранжево, като около прозорците стената е измазана в бяло. Навсякъде стопанката е развъдила чудесни цветя. На най-горния етаж, където са нашите стаи, на източната страна има тераса, от която се открива просторна гледка към насрещните била на юг, а в низината до селската река кокетно се извисява бялата сграда на черква с камбанария. На терасата също ни се усмихват многобройни цветя в саксии, тенджерки, тенекии от сирене и какви ли не съдове.

Постоях така около 40 минути, без да смея да шумя, за да не събудя приятелите и за да не наруша светостта на утрото. По едно време слънцето надникна и безшумно пусна своите златисти прожектори над покривите в ниското, после постепенно огря и горите над тях. Никога не мога да се наситя на подобни чудесии, които природата ни предоставя щедро, но ние твърде често ги подминаваме сред градската бързаница.

Утрото, гледано от терасата в дома на сем. Калинови

В 7 всички се събираме на тераската да закусим. В този момент се появява синът на хазяите – Божидар, момченце на 7-8 годинки, смутено усмихнато, с големи очила – който ни носи стъклена кана с току-що издоено козе мляко, чиния с изкрящо бяло козе сирене на нежни шупли и тавичка с нарязана на парчета плодова пита: майка му ни пращаше закуска!

“Приятели от всички страни, съединявайте се и гостувайте на сем. Калинови в с. Орехово!”

Вътре по стените на цялата къща са окачени картини – дело на самия Атанас. Някои по-неумели, други, обаче, изпълнени с поразителна увереност и размах. Когато изказахме възхитата си пред домакина, разбрахме, че той пише и стихове! Подари ни една своя скромна стихосбирка, озаглавена “Глухарите умират ранко…” Чувствате ли музиката в това заглавие?

Целта ни през втория ден бе да се изкачим до билото на рида Чернатица, точно над селото, където се издигат върховете Малък и Голям Персенк, и двата малко над 2000м н.в. Пак поехме нагоре с многострадалната, но героична Шкода. Чакаха ни 12км чакълиран път до хижа Персенк (1750 м н. м. р.).

Владо отново прояви своя пословичен инат и усърдие, но на 9-тия километър не издържа: “Ега ти пътя, ега ти урвите и коловозите! Все пак не бива да трошим колата, че ни чака път до София!” Съгласни бяхме. Взехме по една дрешка и еднодневка и потеглихме нагоре пеш. И какво се оказа: пътят стана много по-качествен, неравностите изчезнаха! Цели три километра, докато се изкачвахме си повтаряхме на глас: “Ех, сега да се бяхме върнали да вземем колата…” Но така и не го сторихме.

На билото до хижичката има малко барче, където се подкрепихме с кафе и газирана напитка за освежаване.

Компанията ни отдъхва в кафенето на х. Персенк

След 20-тина минути тръгнахме по хоризонталната главна билна пътека на юг, с намерение да стигнем поне до подножието на Голям Персенк (2091м н.в.). Иначе върхът не си струва да се покорява, понеже целият е гъсто обраснал с вековна смърчова гора и не предлага никакви гледки.

Ето тук ни очакваше голямата изненада! Цели 3 километра маркираната пътека всъщност вървеше по древен път, застлан с огромни каменни плочи! Античен калдъръм. Билен път от преди 20 века!!!

Трако-римският път по билото между връх Персенк и едноименната хижа

Накрая, когато стига до подножието на Г.Персенк, калдъръмът изчезва. Но там има табела със следния надпис: “Тракийски път от І-ви век. Поправен и използван от римляните.” Какъв късмет, а? Може и другаде из България да има останки от тракийски път, ама цели 3 километра? При това общо взето в отлично запазено състояние.

Изключително прецизно зидан с едро трошени камъни, често с размери на днешна торба цимент!. Добре подравнени. На някои места пътят е подзиждан, за да се преодолее неравността на естествения терен.

Подзиждането на трако-римския път

Самото трасе е прекарано виртуозно, така че да се избегнат значителни денивелации, но и да не се губи време в дълго заобикаляне. По осевата линия има понижение – очевидно, за да се стича дъждовната вода именно по средата и така да не подронва бордюрите! Впечатли ме удивително приятно подбраната ширина на пътя и дълго си мислех – защо именно такава ширина са избрали? По едно време се сетих – ами че това е типичната ширина на колесниците и волските коли от онези далечни времена! Рядко има възможност за разминаване – тогава трафикът не е бил толкова бесен, колкото днес. Прекарването на пътя именно по билото, вместо както днес – по речните клисури, осигурява първо добра видимост и ориентировка на пътниците и второ добра сигурност на военните колони или търговските кервани сещу нападения от засада.

При неописуемото удоволствие да ходя по път, граден преди 20 века, ми хрумна и заглавието на настоящия пътепис: “НАКЪДЕТО И ДА СЕ ОБЪРНА – ВСЕ ТРАКИ!?” Боже, с колко хубава и богата земя си ни дарил! Защо ли не сме достойни за нея?

Обходихме трасето два пъти – от хижа Персенк до подножието на вр. Голям Персенк и обратно. При това всеки от нас – четирима души - събра по 2 големи найлонови торби с отпадъци, хвърлени из тревите край пътеката… Туристите, които ни срещаха, носеха торбички с гъби или изобщо нищо не носеха (дори и душа?). Гледаха ни с нескрита почуда и дори с насмешка: “Тия пък софиянци, пак се правят на нещо по-така!” Как да им обясниш, че София тук няма нищо общо.

С колата слязохме бързо в селото. Торбите изхвърлихме в контейнерите. Сбогувахме се със семейство Калинови и след кратко традиционно спиране пред Бачковския манастир се прибрахме у дома.

Продължение >>