25-07-2006

Бе тихо и прозрачно съботно утро в края на септември 2002. Събудих се в 6 съвсем отпочинал и спокоен. Погледнах към просветляващото ясно небе на изток и ми се прииска да пътувам. Идеята за една малка екскурзия в района на Чудните мостове в Родопите отлежаваше у мен отдавна. И изведнъж дойде денят, както твърди Васил Акьов в партизанските си мемоари.

Хвърлих в раницата фотоапарат и пуловер, обрах каквото имаше случайно в хладилника (хляб, буца сухо сирене и кило прекрасно черно грозде) и тръгнах. Успях да взема автобуса за Смолян в 8 часа. Въздухът бе прохладен и усещах “чудната лекота на битието”.

По шосето Асеновград – Смолян малко след спирка Хвойна има едно Синьо ханче. На 1-2км след него има отбивка на запад – там слязох от автобуса. Останах на пътя съвсем сам и съвсем спокоен. От разклона тръгва тясно асфалтирано шосе, което след 9км се раздвоява като буквата У. Наляво (на югозапад) след 3 км стига до селцето Забърдо, а надясно (на запад) след още 12км пристигате до Чудните мостове и до едноименната хижичка.

Психически се бях подготвил, че ще ходя пеш 21км. Изядох една вафла-трепач и потеглих бавничко. Небето се заоблачи, така че слънцето не ме мореше. Но не щеш ли след 20-тина минути ме задмина микробус и ме качи на стоп, дори без да съм го молил. Така още към 13 часа бях щастлив и съвсем бодър на хижлето. Платих на шофьора и му благодарих.

Оставих си багажа в стаичка в едно от бунгалата и обядвах на открито, на дървените пейки и маси току пред хижата. После обиколих самите Чудни мостове.

Това е една гигантска варовикова арка, която свързва двата бряга на стръмна и дълбоко врязана речна долина.

Големият скален мост от изток

Главният й отвор има овална форма и диаметър около 30м. От страната на хижичката арката се опира на брега като една единична колона, но на отсрещния бряг на дола тя стъпва чрез 3 подпори, т.е. там към главния отвор се добавят още два, значително по-тесни отвора. Тъй като арката е много къса – не повече от 40-50м, тя се усеща именно като природен мост, а не като тунел. Трудно е за човешкия разум да приеме, че малката рекичка, която църцори по дъното на скалния мост би могла някога сама да пробие толкова дебела и могъща скала. Но толкова по-зле за човешкия разум.

Долът е силно обрасъл с разнообразни дървета – иглолистни и широколистни. Така през есента (края на септември плюс октомври) местността се обагря в ярки контрастни наситени цветове – топло жълто, студено и огнено червено, бледозелен фон на тревите и тъмнозелената мантия на смърчовете. Над цялото цветово великолепие се възправя бялата огромна дъга, по чиято снага тук-там са очертани тъмнокафяви или дори черни вертикални ивици от водата, която се процежда от скалата. Ако имате късмет небето над вас да е чисто и плътно синьо, а есенното пронизително слънце да огрее поне за миг това чудесно място, ще го помните цял живот с възторг. Фотографиите не дават добра представа за величието на арката. Трябва да усетите лично, с всичките си сетива застрашителната й огромна маса, която обаче от хилядолетия с невъзмутимо спокойствие и устойчивост е обтегнала прекрасната си снага над клисурата. На всичкото отгоре докато я съзерцавах наблизо бе седнала група студенти и един от тях свиреше на някаква много простичка свирка от рода на флейтите. Съвсем непретенциозна мелодийка – тъничка, плаха, ту затихваща, ту усилена. Сигурно така медитират дзен будистите в някой скален храм в Китай…

Хижа Чудните мостове, гледана от гърба на Големия мост.

Към гпи следобед се наситих на Моста и реших да се поразходя по практически хоризонталната пътечка към с. Забърдо. През повечето време тя върви през стара гора по дебел килим от иглици. На едно място излиза на открито, върху настлан с чакъл път. И тук именно изчезват заедно и пътечката, и маркировката… Все пак реших да следвам дългата извивка на горския път, вместо да опитвам да скъсявам маршрута, газейки напосоки през гъстите треви. Така е по-безопасно. Скоро видях отново маркировката, която сега вече ме канеше да напусна пътя и пак да поема по тясна пътечка. След общо час и половина подсякох един величествен скален венец, подобен на крепостта на хълма Царевец в Търновград, и в далечината зърнах живописното селце Забърдо.

С.Забърдо, ако го наближите откъм х.Чудните мостове.

Спрях се възхитен и направих няколко снимки. Сред нагънатата тъмнозелена покривка на околните хълмове и била се белееха къщички с червени керемидени и сиви плочести покриви, пръснати “по родопски” по склоновете. Почна да препръсква, но не ми се напускаше красивото място. По едно време ме доближи козар със стадото си. Явно бе от селото. Възрастен, но сух и с тъмнокафяв загар по лицето. Имаше закачлив поглед. На ръката си носеше някакъв часовник. Побъбрихме кой откъде и защо – традиционната терапевтична процедура, която планинците прилагат към изтерзаните граждани, особено полезна за софиянци с техните истерии. Накрая козарят ме попита колко е часът. Отговорих му – четири и половина. Защото – добави многозначително той – днес не съм си сверявал часовника. И повдигна ръка, за да ми го покаже с най-сериозната възможна физиономия. И какво да видя! Това бе електронен часовник, куче марка, но му липсваше целият дисплей и отдолу се виждаха чарковете му – жички, чипове и други “мъниста” от азиатски произход. Особено ме очарова, че в тялото на часовника имаше кухини, през които се виждаше и косматата ръка на притежателя. Ухилихме се и двамата. Какви ли не чешити бродят из планината…

Денят в края на септември е забележимо по-къс от летните. Затова побързах да се прибера в хижата преди 6. Докато вечерях, поразпитах един човек, който обслужваше туристите като хижар или иконом, какви интересни неща мога още да видя наоколо. Той ми спомена, че ако отида на север към х. Кабата и оттам почна да слизам към село Орехово, вдясно от черния път (т.е. на изток) ще видя едно обширно хлътване на терена, наричано Коилов или Койлов дол. По неговата източна граница се врязвал в терена страхотен карстов каньон, наричан от местните хора Костен камък. Бил практически непристъпен за обикновени туристи. Да-а-а. А на Любо Цонев точно това му трябва! Вече предчувствах удоволствието от такова природно чудо!

Легнах си както бях облечен с якето, завих се с всичките 4 вълнени одеала в бунгалцето и заспах като къпан. Студеният нощен горски въздух е еликсир, който обожавам!

На следното утро небето бе мрачно и навъсено. През нощта бе валнал дъждец и гората бе много влажна. Това не наруши вътрешното ми спокойствие – аз ще си върша моята работа, пък нека Господ да има грижа за неговата! Не се бавих много, а потеглих по маркираната пътека към съседното било на север, където трябваше да е разположена хижа Кабата.

Настигнах едър мъж с бавна походка, облечен със зелено камуфлажно яке, гумени ботуши, преметнал пушка през рамо. Оказа се, че е софиянец и при това арендатор на хижата. Май беше млад пенсионер – военен от някакви части с много специално предназначение, обучавани от руски инструктори през 70-те и 80-те години. Сега ползвал малкото здание на хижата като ловна резиденция през уикендите (бях забелязал новия луксозен черен джип на паркинга до хижичката), обзавел я с добър фризер, хладилник, кафе-машина, цветен телевизор. Уредил (как ли?) асфалтирането на последните 5-6 км от пътя до нея, така че пътниците да пристигат удобно. Похортуваме си любопитни неща за живота, за прелестта и тишината в планината, за трагичната съдба на отряда Антонивановци от другата страна на рида Чернатица, за вестникарски клюки и за тукашните дивотии. Местните общински служби не искали да сключат с него (Пфу! Софиянец! Аман от тези софиянци! Тука всичко си е наше!) договор за аренда за по-дълго време, да речем за 10-15 години, а настоявали да го подновяват на всеки 1-2 години. Така човекът няма никакъв стимул да инвестира повече за удобството на туристите.

На билото се разделихме – той зави обратно към Чудните мостове, а аз продължих към Кабата.

ижа Кабата е в съвсем окаяно състояние, а билните ливади, сред които е разположена, са преддверието на самия рай!

Великолепната поляна при х.Кабата.

Хем усещаш чрез немирния вятър необятния родопски простор, хем си защитен от стихиите чрез старата иглолистна гора около поляните. Господ помага на смелите – точно като възлязох на билото, плътната облачна покривка се разкъса от ветрищата и блесна чаровното септемврийско слънце, чиято ласка толкова обичам. Разбрах, че облачната покривка е твърде тънка, много близо над нея си стои съвсем спокойно приветливата синева на небесата. Сякаш с ръка мога да я докосна – толкова близо изглежда. Сега вече съм сигурен, че излетът ми ще протече по най-добрия начин.

Заслизах по едн горски път на север към с. Орехово. Пътят беше черен най-напред само поради тъмния цвят на глината и камъните. После стана черен от човешката простотия и дивотия – разоран с булдозери, вероятно за целите на нелегалния дърводобив някъде наблизо… Вдясно наистина се откри приказна гледка – обширният Коилов дол, а в източния му край сред гъстата смърчова гора надничаше отвесната синьобяла стена на каньона Костен камък.

Койлов дол над с.Орехово. В дъното се вижда сенчестата стена на каньона

Каньонът бе дълъг към 300-400м, а стената бе висока поне 50-60м! Не ми беше много ясно как да стигна дотам, а се притеснявах, че ако тръгна да го изучавам подробно, няма да успея навреме (не по-късно от 17 часа ) да се добера до спирка Хвойна, за да сколасам за последния обратен автобус към София.

Затова реших: посещението на каньона ще оставя за друг път. Засега ми е достатъчно, че го издирих и се убедих, че е наистина грамаден. Такива неща особено много обичам! Но съвсем не е популярен като туристически обект – Чудните мостове хвърлят своята медийна сянка над всякакви други чудесни обекти наоколо. И този проблем, естествено, не се дължи на Мостовете, а на човешката ограниченост или по-ясно - простотия.

Малко по-надолу срещнах наскоро белосано параклисче. Като се изкачих на малкия хълм до него, направо ахнах – пред очитеми се разкри една от най-възхитителните гледки в живота ми.

С.Орехово, гледано откъм Койлов дол

Наляво тъмнееше масивът на Голям и Малък Персенк в тъмнозелено, като цвета на черните маслини. Там падаха сенките на облаците. По-надолу се стелеха голи склонове с южно изложение в сивозелените тонове на тревичката и скалите. Те бяха огрени от слънцето. Под тях, в низините на котловината блестяха ослепително белите къщи на село Орехово, потънали в златистата и червената шума на широколистните гори! Не бе килим, не бе халище, не бе родопска носия!

След 20-тина минути горският път направи рязък завой наляво, за да слезе в с. Орехово, а аз реших да продължа направо дори без път, за да изляза по-бързо на шосето към с.Хвойна (докъдето ми оставаха да ходя още 8км). И добре се наредих! Скоро се озовах на върха на отвесна и потънала в хладна сянка скална стена, висока поне 20м – под нея течеше Оряховската рекичка, а по насрещния бряг примамливо и невъзмутимо лъкатушеше така нужното ми асфалтово шосе. Ами сега? Бях глупаво безпомощен, надвесен над този неочакван нов каньон… Почувствах се като Вазовите хъшове в Румъния: тях САМО Дунав ги дели от Родината, а мене САМО тази висока скална стена ме дели от нормалния път. Една крачка и съм там! Ама крачката ми трябва да е дълга 30метра!

 Нейсе, няма да се паникьосвам. Не ми е за пръв път. Поразходих се внимателно насам-натам и попаднах на изоставена пътечка, която с няколко серпантини слезе безопасно до реката. Абе, чувствам си ги аз тези изоставени пътечки! Както кучето надушва отдалеч злосторника. Минах реката по голямо паднало напреки дърво и се озовах върху гальовния тревист насрещен бряг.

До шосето – слънчева топла полянка, беседка и чешмичка! Направих царски обяд. Комбинацията от сиренце и грозде обожавам от малък. А сега на всичко отгоре бях и много щастлив, че си изпълних програмата и се отървах щастливо от разни препятствия.

Тръгнах полека по пътя към с. Хвойна. Чакаха ме 8км. В ранния следобед (около 15 часа) нямаше нужда да бързам. Не щеш ли ме задминава вишневочервено Ауди-комби. Безшумно. На 10-тина метра забавя и спира. Приближавам озадачен. Дясната предна врата безшумно се отваря. И какво да видя? Шофьорът е най-класическата мутра, която съм срещал: едър и доста пълен, ниско подстриган, но с четинеста брада, със златни гривни по ръцете, в дънково елече. Поглежда ме безмълвно – с поглед който безпокои със своята неопределеност - и ми сочи седалката до себе си с едва забележим жест на дясната ръка. Ами сега? Кани ме да се кача!! Ами ако одраскам нещо в колата? Или ако я изцапам с маратонките? Леле! Ама на такъв тип отказва ли се лесно?

Стиснах грижливо раничката на коленете си и внимателно седнах. Колата също така безшумно потегли. Опитах да заговоря, подхвърлих няколко реплики – пълно мълчание. Няма дори поглед или жест за коментар. На задната седалка седи няма една симпатична жена, която притиска и гали нежно красиво куче коли. Ясно, рекох си – жена му е така наплашена, че не смее и дума да пророни!

Той сигурно би ме закарал до Пловдив или дори до София, ама ми беше толкова притеснено, че едва изчаках да стигнем до автоспирката при с. Хвойна, благодарих му за помощта и слязох да си чакам аз автобуса. На раздяла същото – никаква дума, никакъв жест, само оня поглед, който плаши със своята несъмнена тежест и неопределеност. Майко мила! Мило автобусче, добре, че те има! Направо си ми олекна!пната поляна при х.Кабата.

Продължение >>

Снимки: © Любомир Цонев

Следва продължение >>