През есента на 2004 пътувах с приятели от Гоце Делчев към село Ковачевица. Пътят минава последователно през селата Гърмен, Лещен, Горно Дряново и Ковачевица. Естествено бе да се замисля – а има ли село Долно Дряново и къде е то? В Лещен се отбихме в галерията за живопис и скулптура и от разговора с поета Борис Христов и съпругата му разбрах, че Долно Дряново съществува [Fig. 01], но лежи далечко, на другото шосе Гоце Делчев – Сатовча – Тешел (http://oshte.info/004/00104/11/0411/01.htm).

Фиг. 01

Казаха ми също, че близо до селцето имало скално светилище. Тогава веднага реших, че ще е добре да намина и да разгледам “обекта”, но събитията се завъртяха така, че и до днес не съм успял да го сторя.

Скалните и мегалитните обекти имат, обаче, едно доста чудато свойство: ако усетят, че ги обичаш – не те чакат да дойдеш, а сами те намират! Така се случи и със скално изсечения паметник край Долно Дряново.

Христо Тодев, автор на чудесния сайт за Родопите (http://www.rodopimap.hit.bg), знаейки интереса ми към древните камъни, докоснати от човешки сечива, ми съобщи, че Тодор Бояджиев (математик, професор) е създал 3 богати сайта със снимки и разкази за светилището (http://is.fmi.uni-sofia.bg/todorlb/BG_God/). Свързах се с Тодор Бояджиев и от разговорите ни се стигна до настоящия очерк. Нямам никакви претенции за пълнота, само ми се иска да насоча вниманието на повечко любители на пътешествията и на старината към този любопитен и внушителен скален обект. Тодор Бояджиев забелязал обекта през 2000г. и оттогава му отделя много време и внимание, многократно го посещава и сериозно го изучава. Всичките снимки от обекта са правени и са ми предоставени от него, за което му благодаря!

Скалният комплекс има достатъчно белези, които позволяват да се третира не като прост набор скали, а като твърде древно светилище. Той обхваща доста голям район и многобройни скални групи. За мене най-забавен е елементът, който наричат “мушилка”, “промушвачка” или “Чистилище” [Fig. 02].

Фиг. 02

Върху два заоблени скални къса е нахлупен трети като каскет, така че се образува малка арка. Мегалитната терминология и досега не е строго дефинирана, така че промушвачката може да се означи като долмен (от бретонски – каменна маса) или като трилит (от гръцки – три камъка). Не е ясно, дали двата носещи камъка са специално забити в терена или са издатъци на матерната скала. Не е ясно дали хора са положили отгоре им третия камък или захлупването им е геологична случайност. Добре балансираната конструкция ми говори по-скоро за човешка намеса.

Други скални елементи са например “патицата” [Fig. 03] и “главата на Тангра” [Fig. 04]. За тях е трудно да се прецени дали са моделирани от човешка ръка или от геологични фактори. Но и те не са градежи, а са оформени в скалата.

Фиг. 03

Фиг. 04

Наред с изброените елементи, където човешкото участие е под въпрос, в скалния комплекс се срещат и други, които са типични за т.н. скално изсечени обекти или светилища. Такива са специфичните неголеми кръгли отвори, несъмнено издълбани от хора и най-вероятно предназначени да дават опора на дървена конструкция върху скалата [Fig. 05]. За древно човешко присъствие говорят и наблюдаваните от Тодор Бояджиев останки от твърде стара керамика [Fig. 06].

Фиг. 05

Фиг. 06

Като сумираме всичко това, смятам, че няма достатъчно основания да наричаме комплекса “мегалитен”, а е по-подходящо да го означим като “скално изсечен” обект. Това е един относително нов термин, употребяван напоследък доста често от наши археолози и историци (В. Фол, Н. Овчаров).

У нас има доста подобни обекти, които се различават по степента, с която човекът е обработил скалата, а съответно и по възрастта си – от неолита през бронзовата до желязната епоха. Общо взето колкото по-слабо е обработена скалата, толкова по-стар е обектът, по-малко време е бил ползван активно и по-отдавна е бил изоставен (не е бил сечен с по-съвършените железни сечива). Като пример нека посоча светилището Белинташ край Асеновград. Обектите, където скалата е силно обработена, са ползвани като свещени места в продължение на хилядолетия и носят следите от усъвършенстването на оръдията на труда (каменни, бронзови, железни). Прекрасен пример е феноменалният Перперикон с неговата 6000-годишна история на обитаване.

Като стана дума за археолозите, нека видим какво знаят и какво ни казват те за светилището край Долно Дряново. Да се издирват в българската археологична книжнина данни за скално-изсечените обекти е много по-трудно, отколкото за мегалитите, понеже липсва обобщаващ труд за скално-изсечените обекти, подобен на двутомника под редакцията на Ал.Фол за мегалитите в Тракия (1976, 1982). Напоследък Н.Овчаров направи опит за обобщение в албума “Перперикон. Цивилизацията на скалните хора” (2006), но от една страна не си е поставил за цел пълен обзор и от друга е засегнал само Източните Родопи.

По волята на съдбата се оказа, че разполагам с две тънки книжки с лошокачествен печат, където са събрани все пак данни за скално-изсечените археологични обекти и светилища в Зпадните Родопи. Там конкретно за светилището край Долно Дряново е записано съвсем малко и затова направо ще цитирам:

“Забележителен фолклорен паралел на коментираните култови практики откриваме при скалната арка от тракийското мегалитно светилище в м. Поп Симонов мост край с. Долно Дряново, Гоце Делчевско. Арката и тук е насочена на североизток, а фрагментираната ръчно изработена тракийска керамика свидетелства за следи от древни култови обреди (обр. 14)”. (Васил Марков “Следите на Бога”, Благоевград, 2002)

“Забележителен фолклорен паралел на коментираните култови практики откриваме при скалната арка от тракийското мегалитно светилище в м. Попминчин камък край с. Долно Дряново, Гоце Делчевско (обр. 7). Арката и тук е насочена на североизток, а фрагментираната ръчно изработена тракийска керамика свидетелства за следи от древни култови обреди.” (Васил Марков, Алексей Гоцев, Ангел Янков “Сакрално пространство в Древна Тракия”, Благоевград, 2003)

Както се вижда, авторите не са си правили никакъв труд да се задълбочават. Не само са преписали целия пасаж от първата книга във втората, ами са дали и две различни имена на местността и/или обекта! Това не е качествена наука. Но за мене отговорът е прост – те не обичат скалата! Правят рутинни археологични проучвания и цялата работа не минава през сърцето и душата им, археологията за тях не е призвание, а изкарване на хляба. Затова им е безразлично...

Все пак неизвестно как и защо са решили да ни светнат, да ни заслепят с рутинираната си ерудиция, да споделят вътрешна археологична информация с бедните и непросветени български читатели.Във втората книга е репродуцирана с отвратително качество карта, озаглавена Тракийски култови обекти в Западните Родопи (стр. 45). Естествено няма как да знаем дали са включени всичките познати обекти или само някои от тях. На всичкото отгоре имената са изписани с латиница, т.е. тази карта е била предназначена да радва очите на чуждестранните археолози, а не на обикновените български читатели! Нейсе. И за това благодарим.

С доста усилия доведох картата до поносим вид и сега я споделям с всички любители на старините в България – [Fig. 07].

Фиг. 07 Тук интересуващото ни скално светилище е дадено под номер 9 като “Попминчин камък”. Тодор Бояджиев я разгледа внимателно и отбеляза, че има твърде интересна и вероятно неслучайна концентрация на древни археологични обекти северно и южно от Долно Дряново. Тогава се сетих за някои факти за този район, които съм събирал през годините поотделно, но сега взеха да се сглобяват и да придобиват някакъв общ смисъл. Ще ги изброя. Преди всичко обектите сякаш очертават някакво древно трасе, комуникационна артерия. Доколкото знам пътищата могат да се запазят хилядолетия наред – те са доста устойчиви археологични образувания. Запитах се – ако е път, какво би свързвал? Приятно се изненадах, че има какво да свързва и то хич не е за пренебрегване. Почваме с траките! В северния си край трасето стига до околностите на гара Септември. Там, в землището на село Ветрен на левия бряг на река Марица през 1988 е открито голямо селище, което се оказва гръцко търговско средище (емпорион), носещо името Пистирос. Било център на рудодобив и металургия през късножелязната епоха V-ІІІ век пр. Хр. Емпорионът Пистирос бил основан от търговци от о. Тасос и играл огромна роля в икономическия и културния живот на древна Тракия. (Дипляна “ПИСТИРОС”, издание на археологичния музей в гр. Септември, 2004?; статия от Д. Катинчарова в сборника “Земите на България – люлка на тракийската култура”, ІІ том, С 2005, стр. 188). Става

дума преди всичко за медни и железни руди, но не е изключено да е имало и добив на злато (Ст. Авдев “История на златодобива по българските земи”, С 2005, стр. 38. Мога да добавя само следното. Гърците винаги са предпочитали морския бряг за своите колонии – не само заради удобството при транспорт на стоките, но и от съображения за сигурност: при нападение откъм сушата винаги може да се извърши бърза евакуация на населението с кораби! При това положение можем да си представим колко голям е бил интересът на търговците от Тасос, че да се решат да основат търговското си средище дълбоко навътре в сушата. Естествено е да се замислим и по какъв път и закъде са превозвали стоките. Ето как опираме до гореспоменатото трасе, маркирано от свещени скални обекти от най-дълбока древност. Работата е там, че от север то тръгва на юг срещу течението на Чепинската река и се насочва по днешното шосе Велинград – Сърница. Достигайки извора на реката, трасето преодолява една съвсем лека седловина (защитената местност „Меандрите”) и се спуща на юг в долината на река Доспат. По нататък следва р. Доспат, която в днешната гръцка територия се влива в река Места и покрай нея трасето стига до бреговете на Бяло море. Кое превръща устието на р.Места в южен край на предполаганото трасе?

Ами ето какво - само на 10-тина км източно от устието на р. Места (Нестос) се е намирал цветущият навремето град Абдера/Авдира (ABDHPA). А точно срещу устието на р.Места и град Абдера пак на не повече от 10 км е разположен и гореспоменатият о-в Тасос, чиито смели и амбициозни търговци основали емпориона Пистирос!!! Това не е ли достатъчно да подкрепи предположението за специалното трасе през планината? То очертава най-удобния и най-късия път между Пистирос и Абдера.

Ще обърна внимание на два знаменателни факта около град Абдера, които илюстрират неговото богатство и слава в древността. Там са сечени едни от най-красивите и разнообразни сребърни монети в целия елински свят (“Кратка енциклопедия тракийска древност”, С 1993, стр.1) – като тази, намерена на близкия остров Тасос - „Сатир и вакханка” [Fig. 08]. От него произхождат също и значителна част от прекрасните луксозни сребърни съдове, които попаднали като военна плячка у царете на тракийското племе трибали и станали част от прочутото днес Рогозенско съкровище (пак там, стр. 237) – например сцената „Херакъл отвлича атинската жрица Авге” [Fig. 09].

Фиг. 08

Фиг. 09

От тракийско време по тези места (село Плетена, недалеч от гр.Доспат) има още поне 2 изключителни находки – 2 тракийски бронзови шлема с фантастично красива изработка [Fig. 10] [Fig. 11].

Фиг. 10

Фиг. 11

Има и други интересни факти, групирани около предполагаемото трасе, но те датират от съвсем далечна древност - много преди трако-елинския период.

В прочутия варненски халколитен некропол (VІ-V хил. пр. Хр.) освен златото, от което светват лакомо очите на повечето днешни хора, е открито и глинено блюдо с великолепна позлата, чийто основен мотив прилича на комета [Fig. 12]. С огромна изненада разбрах, че край велинградското село Ракитово бил открит глинен съд от същата епоха (V хил. пр. Хр.). Изумлението ми дойде от факта, че ракитовският глинен съд също е украсен с мотив, напомнящ комета [Fig. 13]! А уверявам ви - прерових доста литература! - този мотив не среща често! С други думи – цивилизован, културен живот в околностите на въпросното трасе е съществувал от прастари времена и на всичкото отгоре изглежда е бил свързан с едно от най-старите цивилизационни огнища в Европа – варненското.

Фиг. 12

Фиг. 13

В цялото трасе има едно ключово място, което е критично за ориентацията – прехвърлянето от Чепинската река към Доспатската. А точно там има един чудесен знак-ориентир: т.н. побит камък до едноименното селце на Доспатската река. Под въпрос е дали той е природно образувание (стърчаща скала, формирана от ерозията) или е забит и обработен от древните хора скален къс (т.н. менхир). Във всеки случай никак не е изключено освен всичките си други възможни функции вертикалният камък/скала да е бил много отдавна и знак за ориентация (http://oshte.info/004/07/3007/02.htm).

Съвсем наскоро ми направи впечатление още нещо около споменатия камък. Археолозите често търсят опора за хипотезите си в топонимите. Да опитаме и ние. Да се вгледаме в картата до селцето Побит камък. Съвсем близо, на 1 км от побития камък (менхир?) днес има кръстопът: шосето, което идва от север откъм Велинград, се разклонява - на югоизток към гр. Сърница, а на запад към селцето Побит камък. На поляната с разклона има няколко изолирани стопански и жилищни постройки, но те не образуват дори махала, а камо ли някакво селце. И тази най-обикновена (макар и по родопски очарователна !!!) местност носи странното и неочаквано име Селище. Какво селище е имало тук?! Кога? Защо именно тук?

Засега това е всичко, което мога да споделя по повод светилището край с. Долно Дряново. Сигурно Тодор Бояджиев има да добави още много неща, защото той го проучва отдавна и задълбочено. Предполагам, че ще сподели с всички нас своите виждания и тълкувания на светилището. Може би като напише част 2 от настоящия очерк?

© Л. Ц., 08-09-2006