Продължение

*    *    *

И така, денят бе 6 декември 2004. Сравнително топъл за този месец. Тръгнахме с Пежото в 8 сутринта по магистрала Тракия. Небето – намусено, полето – мъгливо. Ръми, както само при Ихтиман може да ръми – безутешно. Тунелът Траянови врати. Отбивка на юг, надясно, към Велинград. Гара Варвара и ръждясалите релси на любимата ми теснолинейка. И когато пътят почна да лъкатуши нагоре из пролома на Чепинската река, настъпи онова великолепно родопско чудо, което безмълвно очаквах и призовавах от самото начало на пътуването ни – мъглата и облаците изчезнаха без следа и ни се усмихна широко ненатрапчивата синева на зимното родопско небе!

Към 10 паркирахме в центъра на Велинград. С удоволствие се поразходихме, вдишвахме с възхита разкошния леко мразовит въздух, усещахме нежната милувка на декемврийското слънце по бузите, докато ръцете ни се бяха сврели на топличко по джобовете на якетата. Край малолюдния пазар спряхме да похапнем в неголяма гостилничка. После се придвижихме до южния квартал Чепино, където се помаяхме половин час около бистрите води на езерото, пълнено от големия карстов извор

Езерото на извора Клептуза във Велинград

Красиво обагрени в кафяво, бяло, оранжево и сребристозелено, двайсетина патици плуваха кротко по маслиненозелените прозрачни води на езерото, наоколо надвисваха пожълтели върби, а нагоре по склона тъмнееха притихнали тъмнозелените корони на боровете. Като се нагълтахме с възторг, към 12 и половина продължихме спокойно на юг.

Шосето Чепино – Сърница е асфалтирано. Макар в началните 5-6км да е поразбито от камионите, които извозват дървесина, не е голямо препятствие за обикновен лек автомобил, а камо ли за Пежо Партнър! После се оправя и в съвсем добро състояние стига чак до град Сърница. Най-напред се изкачвахме по тесен усоен пролом, осеян с наронени златножълти листа, на юг срещу течението на р. Бистрица, която е южният “ръкав” на Чепинската река (източният й ръкав е р. Мътница от язовир Батак, а западният й ръкав е р. Ябланица от гара и село Цветино). В билната област, при вододела Велишки дял между водосборните басейни на Чепинската и Доспатската река, долината се разширява, горите се отдръпват настрани и по блесналите насреща ни оранжево обагрени зимни родопски поляни реката прави чудесни и спокойни кривулици – тук е защитената местност “Меандрите”. Предполагам, че тя е ослепително красива и през другите сезони!

Следва кратко спускане и ето ни на разклона в местността Селище: на ляво (на югоизток) има път 5 км до гр. Сърница, а надясно (на запад) – 2 км до село Побит камък, а после още 8 км до с. Медени поляни (Боже, какво име, а? Какви ли са тези приказни медени поляни в сърцето на Западните Родопи?). Това вече е районът северно от вр. Беслет и при изворите на р. Вищерица, която се влива в р. Канина, която пък минава покрай с. Ковачевица и се влива на свой ред в Места при гр. Гоце Делчев (Вж. Пътеписа за село Ковачевица в 4 части от 2004г.!).

            Сигурно не не съмнявате – завихме надясно и след 10-тина минути пред нас бе селцето Побит камък. Сърцето ми затупка силно: Ох, къде ли е скалата, която искрено подозирам, че всъщност е менхир? Преди входа в селото надясно поехме по черен път – той върви между грамадната слънчева поляна и боровите гори на десния склон. И само след 3-4 минути видяхме скалата – сама-самичка насред пустата ливада!

Днешен вид на с.Побит камък на Доспатската река. Вижда се кандидатът за менхир насред селската ливада

Спряхме колата. Аз, естествено, хукнах най-нетърпеливо. И веднага почнах жадно да разглеждам скалния обект и да го фотографирам. Скоро дойдоха и другите пътешественици. Поляната бе много голяма и равна (да речем 1000 на 300 метра, селцето бе дръпнато в южния й край), но съвършено безлюдна. Слънцето грееше несъмнено приветливо, а въздухът бе (извинете ме за клишето) кристално бистър и свеж. Постояхме там около час, като обсъждахме видяното.

Гого небрежно, както си умее, подхвърли: “Деца, на какво ви прилича този камък?” И децата, слава Богу, необременени с предразсъдъци, веднага честно определиха: “На пишка”. Точно така си е. И нека читателите да не примижават от свян, ами да вземат да изключат тъпия си телевизор!

Предполагаемият менхир на р.Доспат. Фигурата на детето отзад дава представа за размера на скалата

Измерих с рулетката: каменният монолит се извисява на 4 м над тревистия терен, наквасен от скорошни дъждове, и има обиколка приближено 8 метра, т.е. диаметър към 2.5м. Той е от гранитогнайс – скала, изграждаща съседните склонове и, общо взето, мека, податлива на ерозия. От същата порода са създадени долмените в Източните Родопи (1 при Харманли) и в Сакар планина (около 50-60). [Долмените в Странджа са главно от мрамор – също мека скала, което е позволило на предците ни да я дялат с примитивните си сечива. – бел. м. Л. Ц.] Монолитът при с. Побит камък е толкова отдалечен, изолиран от околните полегати планински гнайсови склонове (най-малко на 50-60метра), че за себе си се убедих - той не е естествено образувание, а е създаден от хората, той е менхир, който е бил откъртен някъде от съседните скали, дотътрен с голямо усилие, забит тук, после дори дообработен от траките или пратраките поне 15 века пр. Хр. След тази проверка на място вече си позволявам да твърдя сериозно, че менхирите в България са два! В това се състои и моето първо малко откритие след двугодишно скитане по мегалитите в българските земи.

Менхирът е одялан цилиндрично в долната си половина, така че там е по-тесен. После леко се разширява и постепенно се свива във височина като пресечен конус до върха. Самият връх на грамадния камък е заоблен и леко раздвоен от едно малко напречно врязване... С други думи, анатомичната прилика е доста старателно търсена и постигната.

Друг е въпросът как ние, обременени от цели 20 века културни наслоения през Новата ера, приемаме тази несъмнена демонстрация на чувственост и жизненост, която са създали тук далечните ни предци – като признак на искреност и духовно здраве, или като нарушаване на нормите за приличие. Не смятам, че е наша работа да съдим древните по такъв тъп начин. Тук явно е била означена и обожествена по тогавашните разбирания оплодотворителната, родителската способност на човека, а защо не и в природата изобщо? Кръговратът на живота в нея? Активното творящо начало изобщо? Подобни каменни знаци мегалитните хора (на английски би звучало rocky men – аз обичам да си ги наричам така!) са оставили и другаде по света и дори у нас. Така че място за изненади няма. Нещо повече. Наред със значителната отдалеченост на колоноподобния скален къс от околните гнайсови склонове, несъмненият му фаличен вид е още един аргумент за предположението ми, че е човешко творение, а не ерозионна природна формация.

А може би днес вече сме забравили и съвсем сме пренебрегнали тази страна от живота - като експлоатираме безпощадно природата, без да мислим за възраждането й. Или да разсъждаваме от друг ъгъл – може би просто сме сменили изразното средство, за да изразяваме същото в основата си чувство, което е вълнувало и древните хора - от чисто хедонистични подбуди изобразяването на мъжкото начало сме заменили с изобразяването на женското. Нейсе.

Има над какво да помъдрува човек, докато си отдъхва при менхира до с. Побит камък край р. Доспатска… Ако изобщо обича да мъдрува от време на време, естествено. Докато вдишва с лекота чудодейния насмолен боров въздух, слуша припекливата тишина и наблюдава отсреща белите пушеци над каменните коминчета.

            Връщането извършихме по друг път – през гр. Сърница.

Язовир Доспат – поглед от гр.Сърница на юг към гр.Доспат

Почти бяхме стигнали до гр. Доспат, когато чудовищно разбитият път се отклони наляво (на изток) от брега на язовира, качи се стръмно нагоре и излезе върху нормалното шосе Доспат – Батак. Завихме наляво, на север - към Батак. Не след дълго, към 4 следобед, до една крайпътна чешма с 5 чучура, под нетоплещите лъчи на залязващото слънце, усетихме глад и обядвахме юнашки: нарязан хляб, консерва с 50-60 лозови сармички и накрая баклава. Абе, знаем и ние да живеем, не ходим само по камънаците…

После доста бързо притъмня. През Велинград се прибрахме в София към 20 часа. От Ихтиман чак до София, естествено, пак ръмеше. Но ние си го знаем софийското време. Нали затова с удоволствие честичко бягаме от него?