войни, защото
така насочват народния гняв към външен и въображаем враг.
И третата добра
новина: ние навлизаме в епоха, когато тираните все по-рядко ще
приключват управлението си на смъртния одър. Доказателство за това
са падането на Милошевич и на Садам Хюсеин. Благодарение на
коалициятаq
нашият свят се опитва да сложи край на реда на узаконената
безнаказаност.
Означава ли
това, че подкрепяте идеята за намеса на международната общност в
политиката на държави, които преследват собствения си народ?
- Тържеството на
тази идея, която преди 30 години бе изложена от група лекари и
учени, ние наблюдавахме по време на операцията за освобождаване на
иракския народ от гнета на тиранина. Основното оправдание на тази
война е в това,
че трябваше да се
защитят човешките права и да се помогне на народ, намиращ се в
голяма опасност. Днес дори противниците на войната са принудени да
признаят, че наскоро арестуваният
бивш господар
на Багдад
трябва да бъде осъден за своите престъпления срещу човечността.
Но в Ирак все
още царят хаос и терор…
- Хората, които
казват това, имат кратка памет. Нима забравиха за огромния брой
масови гробове, които ние намираме там всеки ден? Нима забравиха
неизчислимите изчезвания на хора, депортации и мъчения? Садам
Хюсеин причини много нещастия на своя народ.
Няма ли някои
представители на сунитското малцинство в отсъствието на Садам да
попълнят редиците на Ал Кайда?
- Такъв риск
има. Трябва да се избегне тази опасност. Известна част от
сунитското население, 20% от иракското население, смяташе за
законно управлението на партията БААС, което накърняваше правата
на шиитското мнозинство и на кюрдите. Сега тази група хора е
лишена от власт и изпитва носталгия по времената на Садам и по
време на предстоящия съдебен процес тази група ще трепери заедно
със Садам.
Свободата е
непоносима за тези хора. Шиитите, струва ми се, разбраха това, но
те сдържат
гнева си и не се отдават на мъст. Но не трябва да си правим илюзии
за идилична хармония. След тридесет и пет години под тиранията на
Садам Хюсеин бързото възстановяване на нормалния живот в страната
е невъзможно. Така че иракският народ има две възможности – или
връщане към диктатурата, или движение към демокрация. Тоест или да
тръгнат по пътя на Вацлав Хавел, или по този на Слободан
Милошевич. Днес никой не може да каже със сигурност какво
посттоталитарно бъдеще готвят за себе си самите иракчани.
Възможно ли е
арабите да видят в залавянето на Садам Хюсеин победа на идеите на
неоконсерваторите?
- В европейските
страни имаше повече протести срещу действията на Белия дом,
отколкото в арабските страни. Прогресивните арабски дейци, както
ми се струва, са по-малко идеологизирани от своите европейски
колеги.
Моите алжирски
приятели се радват, когато Буш ги подкрепя срещу
ислямския тероризъм.
Вие смятате, че
Садам Хюсеин и бин Ладен нямат сериозна подкрепа в мюсюлманския
свят?
- Без съмнение
те имат и фанатични привърженици, но и не по-малко ярки
противници. Арабо-мюсюлманският свят се взриви. Толкова по-добре.
Свалянето на Садам и неговият арест са подарък за демократите в
арабския свят от тези, които са наричани “ястребите” на Белия дом.
Може ли
залавянето на Садам да накара Европа да активизира своята позиция
в Близкия Изток и да окаже помощ на усилията на САЩ?
- Ще са нужни
дълги години на активно участие в превръщането на Ирак в
демократична държава. Предизвикателството пред коалицията в Ирак е
да възпита в местното население вкус към нормалния демократичен
живот.
Това предполага постепенно да се създаде
гражданско общество, уважение към личността, да се помогне в
създаването на политическите партии.
Необходимо е
също да се преследват привържениците на Садам и ислямистите. Ще
има нови сражения и нови разочарования. Що се отнася до позицията
на европейците, то аз се страхувам, че щом премине еуфорията от
ареста на Садам, Европа ще попадне наново под властта на любимия
си демон – тя ще търси грешки в действията на САЩ в Ирак и ще
говори за светостта на идеята за суверенитет.
Какво имате
предвид?
- Оста
Париж-Берлин, която разделя Евросъюза, се проявява като
Париж-Берлин-Москва, която е създадена върху враждебността срещу
американската “хегемония”. Тази позиция създава разкол в
Евросъюза.
Защо се случи този разкол?
- Конфликтът,
който противопоставя едни демократични държави на други, не
възникна сега. Френският външен министър Доминик дьо Вилпен каза,
че са се сблъскали “два възгледа за света”. И така, някои страни
говорят от името на международното право и защитават идеята за
държавния суверенитет. Според тях в рамките на своя суверенитет
една или друга държава може да нарушава правата на своите
граждани. При това се отхвърля правото на народите на
самоопределение.
Имате ли
конкретни примери?
- Например
съгласно тази концепция е невъзможно да се възрази срещу
политиката на Путин за унищожаване на “своите” чеченци, срещу
политиката на Пекин за изтребване на “своите” уйгури и срещу
окупацията на “своя Тибет”, срещу сирийската окупация на “своята”
провинция Ливан. Съгласно тази концепция навлизането на коалицията
на иракска територия е грубо нарушаване на международното право и
посегателство върху суверенитета, без значение, че Ирак се
управлява от жесток тиранин. Експертите могат да видят в такъв
възглед за света философията на Карл Шмит, според когото държавата
сама решава кое е Добро и кое - Зло, кой е приятел, а кой - враг.
С други думи –
да живее правото на намеса?
- Аз съм уверен,
че намесата при държави, в които цари тирания, унищожаваща своите
граждани, означава защита на свободата и създаване на условия за
оцеляване на мирното население. И макар такава намеса според
теорията на Карл Шмит да е голям грях, все пак тя е задължение на
международната общност, което е продиктувано от Всеобщата
декларация за правата на човека.
Публикацията
подготви Борислав Скочев
|