13-09-2004

Няма човек в България, който да не се съгласи с факта, че живеем в абсурдна действителност. Стана безпощадно ясно, че в ключовата 1990 когато историята, а не ние, ни даде шанс да се присъединим към цивилизацията, за която винаги сме мечтали, на нас не ни достигна енергия. Енергия на възмущение, на антикомунистически радикализъм и на желание за по-честно битие. Много от нас (може би по-далновидните) просто се изнесоха из корен от тази земя. И повече не се върнаха. Не се обърнаха дори назад. Потънаха в своята борба за оцеляване в големия свят. Ако бяха останали, може би щеше да е по-различно. Но те занесоха със себе си и част от онова възмущение, което не ни достигна, за да започнем начисто.   Оттогава имам усещането, че започнахме да градим някаква мека

Мека конструкция с варен боб  (Предчувствие за гражданска война), Салвадор Дали, 1936, Museum of Art, Philadelphia, PA, US

конструкция, наподобяваща невъзможната композиция в картината на Дали. Мека конструкция от лъжи и издевателства над естественото ни чувство за справедливост и истина. Мека конструкция, която създаваме в душите си, в семействата си, в трамвая и на работа. Тя e причината за нашите предчувствия, сънища и страхове. Тя е основата на онова усещане за аморфност и преходност на битието ни, на политиката ни, на договорите ни и на гнева ни. Тя е източник на хаос.

В парламента, например, меката конструкция, наричаща себе си НДСВ, започна да произвежда хаос, какъвто и БСП в най-добрите си години не е произвеждала. Интересно е, че тя самата (НДСВ) има стремежа да се оформи, да се втвърди, да придобие по-ясни очертания, но нейният създател не й позволява това. Защото целта му очевидно е да направи от цялата ни държава една мека конструкция с варен боб (който, впрочем много обича).

Този текст е опит в някаква степен, макар и лаически – да очертае някои от елементите, изграждащи тази конструкция, имаща пряко отношение към витаещото във въздуха предчувствие за настъпваща катастрофа. 

Ще започна с морала. От началото на прехода до този момент в България няма нито един осъден за националната катастрофа, която народът ни преживя. Делото за лагерите например се точи толкова дълго, колкото е необходимо да измрат всички свидетели. Политическите убийства, външния дълг, ограбването на банките и пр. – нищо до този момент не е приключено. С малки изключения. Съдът не работи – това е толкова очевиден факт. Прокуратурата все повече се превръща в репресивен инструмент за възвръщане на тоталитарния страх (за него ще стане дума по-долу), а действията й не довеждат до естествения завършек на повдигнато обвинение.  

Лъжата. Съществува критичен праг на натрупването на неистини и издевателство над естественото чувство за справедливост, заложено във всички ни. У нас като че ли някой си прави психологически експерименти с тестове за толерантност на народа към лъжа. Например голямата лъжа, че Симеон идва да помогне на народа си, да го избави от смучещите силите му корумпирани властници. Вместо това доведе със себе си цяла камарила от студенокръвни и нагли, обиграни в лъжата младежи, чийто вълчи апетит за пари е толкова очевиден, че те самите вече не го крият (нищо, че Андрей Райчев не вярва в това). Самият премиер пък се държи като командирован за 800 дни в някаква страна от третия свят.  

Играта с фалшивите герои. Те заемат важно място в този гигантски експеримент.  Жорж Ганчев, Богомил Бонев, Емил Димитров-Ревизоро, Бойко Борисов... - все герои. Един по един медиите ги творят буквално пред очите ни. Любопитното е, че напоследък периодът на полуразпад на образа прогресивно се скъсява.

Един не толкова забележим, но съществен елемент на конструкцията е порнографията. Когато човек се движи по софийските улици и на всяка стена го гледат задните части на ухилена красавица, когато на всяка будка за вестници трябва да внимаваш дали не си с петгодишното си момиченце, тогава нещо не е наред. Скандалът с детската порнография в Интернет потвърждава това.

Насилието. Вестници и телевизия се надпреварват да митологизират някакви дивашки образи като Скалата, Гробаря и пр., методично набивайки ги в съзнанието на децата. Клубовете за електронни игри, насилието на малкия екран, видеотеките провокират непрекъснато първичните инстинкти на агресия, които стават модели на социално поведение. Обществената реакция срещу всичко това е вяла, омаломощена и граничи с безразличие. Въобще претръпването към ежедневното зло, било то виртуално или реално, може да се окаже подготовка за събития от по-голям мащаб, когато няма да ни правят впечатление трупове по улицата или стрелбата от покривите. От друга страна, разпадането на тоталитарната система, която за няколко десетилетия изкорени традиционните религиозни механизми за вътрешен контрол и ги замени със свои, породи вакуум. В съзнанието на новото поколение този вакуум  се населява хаотично с разнообразни модели и ценности, често в противоречие помежду си. Липсата на гражданско общество означава липса на споделени ценности и общи цели в колективното битие. Така се появяват “шерифите” и “ревизорите” на държавата - мъжкарите, които ще набият най-сетне лошите като в евтин екшън.  

Мощен фактор за натрупване на социално напрежение е срамът. Срамът е особен психологически феномен. Никой не може да живее дълго време в състояние на постоянен срам. Срамът или се оттича в разкаяние и катарзис, или се трансформира в агресия. Чувството за срам е резултат от действия, намерения или мисли, които на съзнавано ниво са неприемливи. Потиснати в дълбините на подсъзнанието, те могат да се проявят като проекции или инверсии – така например, когато Любка Качакова обявява “срам ме е от вас”, тя всъщност ни казва: “срам ме е от себе си, защото знам какво смятам да направя...” Това, което тя после направи, знаят всички. Когато екипът на Дарик радио обявява “не ни е срам”, всъщност казва “срам ни е...”, знаейки неща, за които публиката може само да се досеща по неочакваните завои в тяхната публична визия.

За нашия народ срамът е архетипно чувство – т.е. исторически заровено в колективното подсъзнателно. Той има свойството да се появява метафорично на челото ни – като казармена въшка. Не се знае обаче докъде може да доведе народният срам от направения избор по гореописания механизъм. Ако разбира се не се окаже, че сме предимно народ от табан суратларъ.[1]

Съчетанието на някои допълнителни фактори също подхранва мрачни предчувствия. Например вътрешната освободеност на населението от тоталитарния страх и степента на въоръженост. Според министър Петканов са необходими 5 млн лева за изкупуване само на излишното оръжие. А “необходимото” само за столицата се изчислява на около 60 хил. единици... Може би там някъде в кабинетите на истинските господари на тази държава този факт се взема предвид, след като напоследък имаме откровен опит да се възкреси страха чрез прокурорски самосезирания, показни акции на полицията, настъпващата цензура в държавните електронни медии и авторитарния стил на премиера.  

Друг фактор е обедняването на населението. То е значително по-сериозно от това, което беше през класическата луканова зима. Днес зад гърба си имаме няколко много сериозни ограбвания на населението в национален мащаб. Срутването на банковата система и хиперинфлацията през 1997 унищожи всички запаси на обикновените хора. Сегашното драстично поскъпване на живота няма да може да се поеме от населението чрез скрити резерви. Скандали тресат страната един след друг – поскъпването на лекарствата, парното, тока, данъците. Здравната реформа е под въпрос. Тече процес на масова чистка на всички нива във всички институции. Десетпроцентовите съкращения едва ли напълниха бюджета, но определено създадоха напрежение сред значителни маси от населението. Стана ясно, че всичко това се прави с една цел – да се подмени целият кадрови апарат на държавата и да се сложат верни хора на всички ключови постове.

Сривът на държавността. Правителството открито и безпардонно нарушава законите и конституцията. Няма в най-новата политическа история на страната управление, чиито решения и нормативни актове са били отменяни или коригирани толкова често от съда. Същевременно прокуратурата е блокирана, тя не се занимава с друго, освен да друпа досиета, чрез които да контролира манипулативно всички сфери на живота.

Дали е рисувал своята картина през 1936 в навечерието на гражданската война в Испания. Снабдил я е с текст, който допълва впечатлението от нея. А то е болка, изтерзаност, отчаяние и смърт. Горещо се надявам, че това няма да се случи, защото живеем в други времена, а преувеличението на метафората тук всъщност има за цел да провокира повече гражданско отговорно мислене и действия, отколкото да отразява реалното състояние на нещата у нас.

Досега страшните събития ни заобикаляха и като в оня виц за дявола и старата карта на България удряха съседите. Дай Боже винаги да е така. Тъжното е, че меката конструкция с варен боб е онова, от което трудно ще се отървем, тъй като очевидно е част от националния ни характер.