|
|
Утре, в
четвъртък, 25 ноември, от 20:00, в
Librairie de l’atelier,
2, bis rue du
Jourdain,
Paris
20ème,
издателят Ерик Ноло ще представи лично най-новото си старо
литературно откритие, произведено от перото на убедения комунист
Анжел Вагенщайн. Поводът е награждаването на третия Вагенщайнов
роман “Сбогом, Шанхай” с награда “Жан Моне”.
Мы все были комунисты
В това да си
комунист няма нищо лошо само по себе си. Поне доколкото става дума
за идеен комунизъм, а не за политическо нагаждане и конюнктурщина.
И Радой Ралин, и Слави Боянов са били убедени комунисти до
момента, в който започват да се прилагат сталинските репресивни
методи в България. А сега най-активните български интелектуалци са
именно тези, които и преди 1989 бяха активни – хора като бившия
литературен цензор и идеологически екзекутор Иван Гранитски, не
дотам прозорливия историк Божидар Димитров (но пък симпатичен и
отворен към младите), вечният кандидат-нобелист за литература
Антон Дончев, всички членове на Съюза на българските писатели
(майка ми е гостувала на Стефан Цанев преди 1989, който при все че
се смята за всепризнат репресиран дисидент е притежавал гигантски
апартамент с два различни звънеца за двете му крила)...
Както и
семейство Вагенщайн. Дядото използва свободното си време, за да
пописва (да пописателствува и той малко на стари години, че не е
имал възможност като по-млад!), синът ръководи едно от двете
най-подсигурени български издателства (другото е естествено на
Иван Гранитски), а внучката превежда пълните произведения на Киро
Кадийски, който пък ламти за Нобелова награда по литература от
страниците на вестник “Дума”, независимо от това, че встъпиш в
отговорната длъжност директор на българския културен център в
Париж, вече само по себе си вече не е никак малко. В крайна сметка
за отсъствието на десни интелектуалци на същото ниво и със същата
аудитория сме виновни всички ние, които се подведохме от желевизма
и кухото понятие “дясно пространство”, които всъщност
възпрепятстваха декомунизацията на обществото чрез налагането на
един ялов политически и културен модел, за който ще спомена
in fine.
По време на
представянето на френското издание на предишния роман – “Далеч от
Толедо”, току що награден с наградата на ЮНЕСКО за най-добър
литературен превод на френски за годината, чичо Анжел си шушукаше
нещо на руски с приятели или гости. Самият аз, в качеството си на
убеден русофил, се възползвах да го попитам – “А вы где
познакомились с Ериком”? Шеговитият отговор, който получих,
съответствуваше напълно на оценката, която типичният преуспял
българин прави за себе си:
“Великие люди встречаются”
Нека си
припомним, че за Алеко Константинов проблематични са не самите
недостатъци на нацията ни, а това, че не виждаме причина да се
стремим към това да бъдем по-добри. Киро Кадийски смята, че щом го
публикуват в чужбина, редно е да говори за себе си в трето лице и
и нормално да си позволява всичко в отношенията си с хората,
защото на “големите поети” всичко се прощава. И няма как
преуспелите личности като чичо Анжел и Киро Кадийски да не са ни
симпатични, защото те просто се вписват и адаптират в една
система, за която сме допринесли и допринасяме всички ние, които
вдигаме ръце и търсим лично спасение от простотията.
Обикновено в
чужбина.
Докато не
престанем да се възхищаваме на тези, които обсебваха всички
командировки до Париж, то ние няма да имаме културен елит,
по-различен от тоя, дето си го имаме. Хаир да е! И тъй ще изтраем,
само не бива да се учудваме от това, че гореспоменатите двама наши
си писатели ще представят българската култура в Европейския съюз
още поне десет години, а току-виж единият от двамата се докопал до
Нобеловата премия, от което цялата ни литература щяла била да
спечели.
Само едно ме
учудва. Ерик Ноло, до който се чувствам много близък по
литературни вкусове и схващания, на чиито памфлети се възхищавам,
вместо да продължава да публикува велики, но слабо известни в
чужбина автори като Йордан Йовков или Йордан Радичков, изведнъж
взе и той да цени комерсиалното, модното и преходното. Трите
Вагенщайнови романа са великолепно преведени на френски – същински
езикови бижута, много по-четивни от оригинала. Г-н Ноло поне с
пълно право може да се смята за отличен стилист, чиято редакция ще
е от полза за всеки преводач (а освен това той дори чете свободно
на български). Въпреки това обаче, всички компетентни френски
приятели, на които съм давал да четат романите на Вагенщайн, ме
помолиха да не им давам да четат повече посредствени български
автори, за да не си развалят предварително мнението за една
литература, която още не познават. И наистина, въпросните романи
не доставят никакво естетическо удоволствие в превод, а още
по-малко в оригинал. Това не е мое мнение, а на всички български и
западни критици, които нямат необходимата смелост или финансов
интерес, за да го напишат. Авторът, разбира се, е на друго мнение:
“За съжаление
човек трябва да напусне за малко България, за да получи
самочувствие.
- Да не би да се
чувствате чужденец в родината си?
- Да. Бих искал
да черпя самочувствие от своя народ и страната си! Оказва се, че
там съм приятелят, а тук - чужденецът... Ако ви кажа, без всякакво
преувеличение, че нямаше германски вестник и списание (от
централните), които да не публикуват цели студии върху "Далеч от
Толедо"... А в България дори не излезе анонс, че такава книга е
пусната на пазара.” (http://www.segabg.com/04112002/p0050007.asp)”
Да се надяваме,
че Ерик Ноло ще мотивира избора си на съвременен български
писател, който да представя страната ни на програмирания за през
2006 фестивал в Северозападна Франция.
Виждам две
възможни обяснения. Или всичко се дължи на еврейското лоби (твърди
се, че дори и г-н Кадийски имал нещо общо с прословутата
Jewish connection),
или пък за ценна във Вагенщайновите опуси се смята Историята.
Историята на издевателствата над евреите в Европа през двадесети
век, както и на борбата на антифашистите против фашизма.
Но за какво
точно се е борил и се бори чичо Анжел?
Ангажираната
литература задължително е продължение на личната борба на автора.
И наистина поне за едно нещо можем да се възхитим на другаря
Вагенщайн – че никога не е отричал миналото и настоящето си на
комуняга, за разлика от други пребоядисани политици и
интелектуалци (малцина знаят, че след Войната Блага Димитрова е
посвещавала стихотворения на “вожда и учителя на българския
народ”, чието фамилно име тя се гордеела, че носи). И ще припомня
тук какво казва Любо Левчев на едно място за себе си: аз не съм се
отрекъл от нито една своя дума, но и думите не се отрекоха от мен.
Затова и Любо Левчев, и интелектуалци на възраст като г-н
Вагенщайн намират вдъхновение да пишат именно сега. Не че
защитатавам българските комуняги-продажници. Но ако те лично не
носят вина за някое престъпление (в това никога не можем да бъдем
сигурни), не бива да смятаме, че те са “за изхвърляне”, защото в
наши дни в България останаха твърде малко интелектуалци без
комунистическо минало. В този смисъл Вагенщайновата трилогия е
нещо като опит за оправдаване на комунистическото минало на
автора, който се опитва да докаже, че комунизмът му е позволил да
оцелее като евреин. Нашата читателска роля е да проследим
фалшификациите и опитите за скудоумна манипулация.
Който и друг да
бе написал трилогия, в която се описва съдбата на европейските
евреи през Втората световна война, би могъл да очаква ангажирано
читателско внимание, най-малкото като опит за романизирана
историопис. Всичко на тази тематика се продава като топъл хляб на
Запад и е нормално трилогията да предизвиква по-голям интерес на
Запад, отколкото у нас. Чисто и просто няма как чичо Анжел да ни
убеди, че проблемите, които той повдига, ни засягат пряко, нас
българите. Ние сме един от малкото европейски народи, който никога
не е страдал от масов антисемитизъм. Това го призна и чичо Анжел
по радио
France culture
преди две години. Тогава за какво ни е да му четем книгите? За да
разберем другите европейци ли? Нима Примо Леви и Хана Аренд не са
хиляди пъти по-ценни в това отношение? Не виждам друго, освен опит
да се реабилитират крайно компрометираните комуняги. Ето как се
започна:
“Не бих искал
по-младите слушатели да си представят картината как Компартията ни
бе измъкната от политическия сандък с нафталин и окачена на
закачалката на властта от армията на Толбухин. Това бе партия,
която прекрачи историческата межда, която разделя Осми от Девети
септември 1944, окървавена, по-точно почти напълно обезкървена от
битката срещу фашистката диктатура, която тя води заедно със
своите съюзници още от далечната 1923 година. И аз лично, командир
на бойна група от "камикадзета", излязох от килията на осъдените
на смърт, а не бях разбуден в леглото от съветски войник, който да
ми предложи ключовете на властта.”
(из дебатите на Кръглата маса, състояла
се от 3-01-1990 до 14-05-1990)
Нека сравним
това “дисидентско” изказване с историчексите проучвания:
“Всенародното антифашистко въстание” беше пълна бутафория.
Правителството
беше дало нареждане да не се оказва никаква съпротива на
навлизащите съветски части, а по тяхно искане да им се предава и
българското оръжие. Местната власт беше в състояние на пълна
дезорганизация. На “героичното” завземане на градове и села от
партизаните всъщност никой не се противопоставяше. Разбиването на
вратите на затворите също не срещна съпротива.” (История на
България, ИК “Христо Ботев”, 1993, стр. 726)
Значи Димитър
Пешев, Петър Габровски, Константин Муравиев, Асен Суичмезов и
много други десни личности, които спасиха младия командир на бойна
група от "камикадзета" от газовите камери, са мръсни фашисти,
достойни за бесилото на “Народния” съд, а малкият митоман сам е
разбил вратите на килията си, зъбейки се на невръстния Симеончо! Е
това ако не е гьонсуратлък!
Анжел Вагенщайн
е участник в Кръглата маса от квотата на СДС (Господи помилуй!).
Неговият случай е много интересен.
Той е троен
агент - на КГБ, на ЩАЗИ и на българската Държавна сигурност. По
поръчение е заел дисидентска позиция и се подвизава в делегацията
на опозицията. В своето изказване Вагенщайн защитава секретните
силови структури: “...Червените барети... могат да се окажат
необходими за сигурността... Предлагам поверителна среща на
представители на СДС... с Андрей Луканов и ген. Семерджиев..., за
да се обсъдят възможностите за хармонизиране сигурността на
крехката още наша демокрация и сигурността на държавата...”
(източник -http://oshte.info/doc/kraglamasa/004.htm)
Малко по-късно
другарят Вагенщайн започна да проповядва тезата, противно на
световната историческа наука, че парламентът на Богдан Филов не
може да е имал абсолютно никаква заслуга за спасяването на
българските евреи, защото евреите от Тракия и Македония са
депортирани, а и не можело фашисти-антисемити да се решат да
направят каквото и да е добро дело. Отхвърляйки и монархистката
теза за приноса на Цар Борис, чичо Анжел чисто и просто смята, че
българските евреи са оцелели “от само себе си”, тоест благодарение
на съчувствието от страна на „прогресивните” българи (разбирай
шепата комунисти преди Войната). А всъщност българските комунисти
не са нищо друго освен мекерета на чичо Сталин и те изобщо не са
изиграли каквато и до било положителна роля в българската история,
като оставим настрана съчиненията на някои талантливи писатели.
Изобщо не може да се прави сравнение с френските и италианските
комунисти, които са имали водеща роля в съпротивата срещу Третия
Райх. У нас самите “фашисти”, както ги нарича чичо Анжел, са си
направили самокритика и са предотвратили депортирането му, защото
българският народ като цяло не е бил на власт, че да го направи.
Звучи очевадно, но червените бабички не го знаят, а и е наша роля
да разясним истината на французите. Трябва да им обясним, че в
България никога не е имало “фашизъм” в италианския смисъл на
думата, и че всъщност комунягите така наричат политическите си
противници, включително и земеделците (!).
Интересът, който
представлява книгата “Сбогом Шанхай” се съдържа преди всичо в
историческия материал, който е използван. Интересно е да се знае,
че в Шанхай са живели евреи през Втората световна война. Това е
всичко. Трябва да поздравим преводачите Краси Кавалджиев и
Вероника Ненчева, и двамата бивши ученици по френски на Ерик Ноло
от сливенската езикова гимназия. Блестящият френски текст е живо
доказателство, че най-добър превод се получава, когато българи,
владеещи великолепно и български, и френски, работят под
редакцията на французин, който също чете български. Сам французин
или сам българин не може да постигне подобен резултат. Освен ако
не е двуезичен и не работи няколко години върху превода, както
Иван Обов върху “Време разделно”.
Поуката, която
трябва да извлечем от тоталния житейски успех на Анжел Вагенщайн
е, че личното и националното благоденствие са почти несъвместими.
Новият стар писател дори не се нуждае от реабилитиране, защото
никога не е бил
out of favour,
нито пък “антифашистите” като него. Наша роля е да се
противопоставяме на манипулацията за мнимата роля на компартията в
България. А затова, че в България няма политическа или културна
алтернатива, трябва да благодарим на основателите на СДС, които от
самото начало се обявявиха против наказването на комунистите за
престъпленията им, както и против всякакво прочистване на
обществото от присадения ни от Москва комунистически екстремент.
Последствията са ни известни.
За сравнение
нека погледнем къде сме сега ние, къде са Полша, Чехия, Естония,
та дори и Словакия. Ето какво казва един историк за пагубната роля
на първия ни демократично избран президент, и за съжаление
единствен бивш дисидент заедно с покойния Радой Ралин: Желю Желев
сочи като един изключително голям принос на Кръглата маса
решението да се забрани каквато и да е организирана политическа
дейност, в това число и пропагандна работа в полза на отделна
политическа работа в армията, полицията, съда, прокуратурата и във
външното ведомство. Служителите на тези структури са
“деполитизирани”. Всъщност “деполитизацията” се състои в
подписване на една декларация, според която тези служители са
задължени да се откажат от членството си в партията ръководителка.
Само толкова и нищо повече. Това, че същите служители са работили
в репресивния апарат на тоталитарната държава, че са участвували в
организирания от нея терор и престъпления, това, че тези хора
остават със старото си мислене и идеология, че продължават да
бъдат обвързани в старите коспиративни структури, изглежда, за
Желю Желев няма абсолютно никакво значение. Важното е, че
престъпниците са подписали декларация за деполитизиране,
който акт не е нищо друго освен лицемерие, защото човек не може
само с един подпис да се откаже от цялото си минало. (проф.
Димитър Сепетлиев,
http://oshte.info/doc/kraglamasa/007.htm)
- - - - - -
Атанас Попов е бивш
възпитаник на парижки classe préparatoire, бакалавър по английско
право и магистър по българска филология в Париж. Редовен сътрудник
на вестник "Парижки вести" (по специално автор на статии за
културната рубрика). Публикува преводи от български за Източна
Европа и Балканите във френския специализиран печат, както и
преводи от български и македонски на френски за електронния
вестник
"Courrier des Balkans".
Новото правителство начело с К. Муравиев, което на 4 септември
1944 г.обявява програмната си декларация за решителен преход към
възстановяване на демокрацията и предприема редица мерки в тази
насока. |
