08-07-2004

Прочетох с интерес “Само "Левски", долу ЦСКА и обратно, или без носталгия за соцфутбола” – тази  своеобразна “рецензия” за моята статия “Левски - с духа на името” (публикувана в Още.инфо първоначално със заглавието “Левски – с духа на времето” – редакторска грешка, която бързо беше отстранена). Смятам, че естеството на направените от г-н Петър Грозев коментари изискват публична реакция от моя страна, тъй като става дума за принципни и в този смисъл - сериозни неща.

Право на г-н Грозев е да не симпатизира на футболния клуб Левски. Дори да изпитва и неприязън към него. Същото се отнася и за това дали му харесва или не конкретен публицистичен текст – в случая въпросният мой. Мисля обаче, че г-н Грозев няма право да твърди неща просто ей така или защото са удобни за желана от него теза. Мисля и че няма право да борави манипулативно със статията ми.

Ще започна с няколко дребни фактологически корекции, отнасящи се до написаното от г-н Грозев. А именно: Петър Жеков не е старозагорец, а от Димитровград отива в Берое. Христо Стоичков не е харманлиец (в Харманли той е войник), а е пловдивчанин и съответно е юноша на Марица Пловдив. Пламен Гетов не е плевенчанин, а израства във Варна и е юноша на варненския Спартак. Също така - Пламен Гетов игра в Левски в началото на 90-те години, а не преди това. И в Левски само за един сезон 33-годишният Гетов “възкръсна” като футболист, и то какъв! Тук става дума за подробности, но те имат връзка с критическите претенции на г-н Грозев, а и с това, което ще изложа по-надолу.  И още нещо - не толкова важно, но показателно. Още встъплението на г-н Грозевата публикация събужда следните въпроси: Неуспешното представяне на българския национален отбор на европейските футболни финали в Португалия може ли да бъде причина да не се прави ретроспекция (включително публицистична) на 90-годишната история на един клуб? И това представяне омаловажава ли достойнствата и успехите на този клуб в тази му близо вековна история. Освен това, не е ли изключително елементарно да се твърди, че всички (естествено, участвали в мачовете) в Португалия футболисти от националния ни отбор са се представили “еднакво зле” , както и не е ли елементарен и прозиращият зад тази оценка критерий – ако печелим сме добри, ако губим сме зле.

Но нека премина към по-важното - с което са свързани основните ми възражения. Във връзка с тях ще задам още няколко въпроса на г-н Грозев.  

1. С какви конкретни данни (а не презумпции) разполага, че Левски (и под името Динамо) е бил “без никакво съмнение” милиционерски (тоест ведомствен клуб на МВР) в периода от края на 1949 до самото начало на 1969.

2. Както основните столични клубове - в различна степен и мащаб! – обираха част от каймака на футболистите от провинцията, същият принцип на  “централизацията” не важеше ли и за действията на провинциалните клубове от окръжните градове спрямо по-малките местни (пък и не само местни) клубове, и т.н. надолу по йерархията? И нима “вписването” в други по-големи клубове винаги е било против волята на футболистите, по съвсем един и същи начин, без “абсолютно никаква разлика”? И още нещо: спекулирането с тезата за лошата и покварена готованска столица, която ограбва благата на онеправданата, трудова, едва ли не патриархално-идилична провинция не бе ли и допълнително, целенасочено и упорито провокирано и култивирано по времето на комунистическия режим - като важна част от един от основните му принципи: “Разделяй и владей!”

3. Къде в статията си изобщо (и “изключително наивно”) съм казал или внушавам, че Левски е бил “ръководен от опозиционери” или пък е бил “оставен извън вниманието на “органите” през периода на комунистическия режим.

4. И най-важното. От това, че България беше тоталитарна държава г-н Грозев прави извода, че през цялото това време и Левски в същността си е бил тоталитарен клуб. Да попитам - означава ли това и че през времето на “народния” комунистически, тоталитарен, милиционерски режим в България всички нейни пълнолетни граждани, намиращи се на територията й, са били “народни” тоталитаристи, комунисти и милиционери. Този въпрос важи и обърнат конкретно към г-н Грозев за неговия съзнателен живот при комунизма.

Смятам, че подобна логика е несериозна. Но точно заради това използването й е и още по-обидно. 

Смятам и че би трябвало да е обидно за самия г-н Грозев да твърди по повод статията ми “Левски – с духа на името”, че “седмици преди отбелязването на 60-ата годишнина от съветизацията на България - една тема, подета достойно от "Още инфо" и "Декомунизация" - написаното от г-н Янакиев зазвучава особено странно.” Може много неща да са подразнили г-н Грозев в написаното от мен, но да каже, че то представлява израз на носталгия по соцфутбола... И за да стъкми този извод - да разглежда и коментира статията ми съвсем фрагментарно, избирателно и, меко казано, фриволно. А може би статията ми е израз на носталгия и по комунизма изобщо... Ще се огранича да отбележа само това: в тази статия са посочени събития, имена на хора и факти от живота им, чийто драматизъм и трагизъм не предразполага към подобна “интерпретационна” дързост. Мисля, че добрият тон би трябвало да не допуска да твърдим нелепости, дори и да имаме някакви свои причини страстно да желаем те да са истина. Уви...