31-07-2006

Продължение

В най-добрите си дни като вестител на промяната Желю Желев нарече времето, в което живеехме тогава “великото време на интелектуалците”. Поне такова беше заглавието на една негова статия от 1990. Както за много други неща, и тук г-н Желев се оказа неправ. Тези интелектуалци не само не създадоха своето “велико време”, те така и не се появиха.

Век и нещо по-рано времето роди имена като Ботев, Захари Стоянов и Вазов. Те и хиляди други като тях създадоха и изпълниха със съдържание духовното пространство на новата държава. Днес няма кой да осмисли ставащото около нас. (А драматизмът му е безспорен: такова време се случва веднъж в човешкия живот). Всички отбелязват, че дейността на тези, които се наричат интелектуалци, се свежда до мърморене на битово равнище, а оценката им за ставащото се изчерпва с максимата “всички са маскари”. Пред обществото стои въпросът за неизпълнения дълг на българските интелектуалци.

А може би трябва да стои друг въпрос: има ли изобщо такива?

И откъде ли да се вземат?

Минало

Единственият известен нам опит да се анализира кризата на българските интелекту­алци на страниците на масовия печат принадлежи на Андрей Райчев (“Сега”, 26-01-2002). По липса на друго ще се съизмерваме с него в нашето изследване на въпроса, като пътем ще покажем, че хипотезата на г-н Райчев не е вярна. Ето какво гласи тя накратко:

При комунизма, казва г-н Райчев, съществуват две групи или касти с взаимно допълващи се функции, чиято основна задача е да създават езика на властта: номенклатурата и социалистическата интелигенция. Първата определя формата (?), а втората - съдържанието на този език. Тези две групи отговарят на двете универсални управляващи групи в обществата открай време - воини и жреци. След провала на комунизма в края на 80-те години първата от тях - номенклатурата, се насочва към икономическата власт (и доста успешно си я присвоява). Втората - социалистическата интелигенция, вместо да възстанови ролята си на интелектуален елит, който да върши това, което и всички негови исторически предшественици - шамани, брамини, свещеници, да обяснява света и да поддържа връзки с отвъдното, се насочва към единственото друго останало - политическата власт. И понеже това не й е работа, след като взема властта интелигенцията се проваля и този провал е фатален за нея - обществото престава да иска своя интелектуален елит. Край на преразказа.

Има нещо безспорно вярно в казаното дотук и то е, че корените на нещата трябва да се търсят при комунизма и то в най-типичния му период - сталинизма. Оттук нататък в горния опит за обяснение започват разминаванията с действителността, което е повече от странно, като се има предвид, че авторът му е бил част от описваната система, и следователно, трябва да я познава много добре. (Или може би точно за това – според някои една система може да бъде описана изцяло само от външен наблюдател.)

Преди всичко, при комунизма има само една управляваща класа и това е номенклатурата. Тя определя както формата, така и съдържанието на “властовия език”, т.е., на официално определените рамки, в които се извършва мисленето в системата. Всеки що-годе запознат с тогавашната идеология знае за водещата роля, която се отреждаше на съдържанието и как то определяше формата. Странно е, следователно, да се твърди, че една управляваща класа ще остави главното - съдържанието, другиму, а тя ще се задоволи с решаване на второстепенния въпрос за формата (която, впрочем, в изкуството е предварително определена и се нарича социалистически реализъм). В действителност, дори и в такава трудно идеологизируема област като музиката, както формата, така и съдържанието се определят от члена на Политбюро Жданов, а на композитора Шостакович се предоставя техническата работа по написването на нотите. Може би под форма и съдържание г-н Райчев разбира нещо различно от това, което влагат в тях класиците на диалектическия материализъм, но каквото и да е то, в никакъв случай не можем да говорим за равнопоставеност на номенклатура и социнтелигенция при комунизма.

Комунистическата държава е държава на номенклатурата, което не е необичайно явление в историята. Това е форма на управление, ефективна при държави, които водят експанзионистична политика. Номенклатурни държави са Османската империя в най-добрите си години, а вероятно и някои държави на рицарите-кръстоносци в Средиземноморието. (Интересна би била една съпоставка между османската и комунистическата номенклатури, но това излиза извън нашата тема).

Тогава за какво служи социалистическата интелигенция и изобщо какво явление е тя? За да отговорим на този въпрос, трябва да се върнем към момента на възникването й, успоредно със създаването на съветска власт в Русия, като един от инструментите на тази власт.

Русия е класическата интелигентска страна. Самият термин “интелигенция” е руски. Има разни определения на това що е интелигенция, но нека изберем това, което гласи, че тя е изкуствен заместител на западната средна класа в страни, където тази класа е малка или я няма.

Средната класа е самото отрицание на комунизма. Той се бои от нея и я мрази така, както злата вещица в “Магьосникът от Оз” мрази водата. Защо тогава да търпи нейния заместител? И тя не го търпи. Ленин изразява отношението си към интелигенцията кратко и ясно: “Это не мозг нации, а говно”.

След тези думи не остава друго, освен да се пристъпи към унищожаването й. Една част от т.н. ”научно-техническа интелигенция” е заставена да работи за новата власт. Останалата е разгонена, изтребена и натикана в миша дупка, което става много лесно, понеже в собствената си среда това стайно цвете е силно уязвимо. На нейно място се появява нещо съвсем друго - така наречената социалистическа интелигенция.

На пръв поглед разликата между двете се състои в наличието на едно прилагателно. В този случай можем да продължим една мисъл на Маргарет Тачър и да кажем, че прилагателното “социалистически” има свойството да обезсмисля съществителното, пред което стои.

Социнтелигенцията е нещо съвсем различно от старата руска интелигенция. Макар в нея да влизат някои представители на последната, които официално са сменили убежденията си (но пък и цял живот трябва да доказват това), основната й част се състои от интелигентни лумпени, съзнателно изоставили културата си къде искрено, къде от желание да напреднат в новите условия. Различен е и нейният статут - тя не съществува извън официалната санкция. Не можеш да бъдеш писател извън съюза на писателите, художник извън съюза на художниците и т.н. Що се отнася до функциите й, разпространеното мнение е, че тя “задоволява духовните потребности на населението”, каквото и да означава това. В действителност нещата са по-различни. Въпреки цялото си величие, кастата, наречена още “художествено-творческа интелигенция” заема доста скромно място в плановете на своя господар в Кремъл. Тя е предвидена не толкова за вътрешна, колкото за външна употреба. Главната й роля е да бъде парадното лице на режима, което създава пред външния свят впечатлението, че зад желязната завеса на комунизма живеят нормални хора с нормални културни потребности и че в крайна сметка последният не е нещо чак толкова страшно.

Доколкото външния свят се разглежда от идеолозите на режима като нещо временно, което предстои да бъде комунизирано, то когато и последната част от него влезе в състава на СССР, тази временна, и.д. интелигенция, става излишна и трябва да изчезне, с изключение може би на една малка нейна част, оставена да обслужва вожда и обкръжението му. Духовните нужди на останалото население е предвидено да се задоволяват чрез т.н. художествена самодейност, която е нещо като контролиран фолклор.

Последното твърдение може да звучи пресилено, но е потвърдено от самата действителност. Когато великият практик на комунизма Пол Пот реши, че останалия свят за него не съществува и пристъпи към изграждане на съвършеното общество, в него място за социнтелигенция не беше предвидено. Самата социнтелигенция чувствува своята потенциална обреченост и това е причината част от нея по-късно да подкрепи перестройката. А след падането на комунизма да се обяви и за репресирана.

И тук стигаме до въпроса за отношението между социалистическия интелигент и интелектуалеца. Интелигентът може да бъде интелектуалец и в много случаи наистина е такъв. Може ли да бъде интелектуалец социнтелигентът? Отговорът е: не, не може и това личи от пръв поглед.

Едно необходимо свойство на интелектуалеца е, че той е господар на собствената си мисъл. Но точно това е една от най-строго спазваните забрани в света, който обитава социнтелигенцята. Дори забраната да си господар на труда си, а тя стои в основата на тогавашните икономически отношения, допуска изключения. Разрешено е, например, в някои случаи населението да обработва земя за лично ползуване. Докато свободата на мисълта е забранена без изключение. В интерес на истината, ще отбележим, че има сериозни основания за това. В следсталинските времена, когато режима се поразхлаби и носителят на независими съждения не беше непременно унищожаван, станаха възможни явления като словото на Солженицин, които в крайна сметка водят до гибел на системата.

Очевидно е, че социнтелигентът като човек, доброволно отказал се от собствено мислене и говорещ само езика на властта, по принцип не може да бъде интелектуалец. Средата, в която той съществува е твърде враждебна към този вид човешки представители. В нея интелектуална дейност може да се развива само случайно - ако не бъде разпозната като такава, какъвто е случаят със споменатия по-горе Шостакович. Или пък тайно.

Таен интелектуалец? Не ви ли звучи малко хашековски, нещо като “доброволна екзекуция”?

Такава е причината за интелектуалната оскъдица, която посткомунизма ще получи в наследство.

Настояще

Но ето, че “комунизмът си отива”, а с него и самата причина за съществуването на това странно явление, наречено социалистическа интелигенция. Промените, които настъпват в живота й са драматични, но излизат извън нашата тема и нейната съдба ни интересува само поради една причина: големият й напън, след като цял живот е симулирала интелектуална дейност, да започне наистина да се занимава с такава. И това повдига поредния въпрос: може ли в новите условия от един социнтелигент да се получи интелектуалец?

Друго необходимо качество на твореца ( а интелектуалецът трябва да е такъв ) е, че той никога не би обслужвал съзнателно с творчеството си нечия измама. Той може и да не е честен в частния си живот, макар, че и това е от значение. Все пак и творецът храни тяло, а от другите представители на своя вид го отличава само по-силно развитата му способност за съждение. Но в творчеството си трябва да е честен. Кой иначе ще му повярва? Точно от такава липса на доверие страда социнтелигенцията. Тя е съзнателен участник в една от най-големите фалшификации на нашето време. Дори такива нейни върхове като Йордан Радичков или Тончо Жечев не могат да бъдат интелектуални водачи на нацията. Когато навремето, по думите на унгарския нобелист Имре Кертеш (ако трябва да дадем пример за таен интелектуалец, това е точно той ) те са били изправени пред избора на чия страна да застанат - на страната на палача или на страната на жертвата, те са избрали тази на палача. Направили са го съзнателно, заменяйки вечен живот срещу земни блага.

Така че и на горния въпрос трябва да отговорим отрицателно. И причината за това не е някакво несполучливо участие на социнтелигенцията в политическата власт. Причината си е в самата нея. Една вратичка все пак има, но тя е много тясна. Това е пътят, по който Савел се превръща в Павел - искрено покаяние, последвано от пост и молитва. Във всеки случай явлението не може да бъде масово.

Но огромната маса от останала без смисъл социнтелигенция не само не може да произведе интелектуалци. Тя задушава новите интелектуални кълнове така, както завзелата лехата трева задушава културното растение, посадено в нея. Българската културна леха трябва да бъде оплевена. Българското общество явно няма сили да стори това. Ето защо след тринадесет години преход интелектуалецът е все още рядко срещана фигура у нас. И поради това някои твърдят, че младите напускат страната не толкова от икономическа, колкото от културна недостатъчност. Миналото продължава да лежи върху нас, колкото и да се правим, че не го забелязваме.

Подобни състояния на нещата наблюдаваме и в останалите посткомунистически страни, и те са толкова по-тежки, колкото по-непреодоляно е наследството от комунизма. Но пораженията от него далеч надхвърлят границите на териториалното му разпространение. Той беше практикуван в Източна Европа, но се роди в главите на западните интелектуалци. Много дълго в техните среди обичаят да се плаща данък на левите идеи се смяташе за проява на добър вкус. В определени моменти са го правили дори такива умове като Бертран Ръсел или Арнолд Тойнби. Днес, след рухването на комунизма, тази интелектуална класа е изправена пред огромна криза на доверие. Вероятно е прав Владимир Буковски, когато твърди, че консервативната революция от края на ХХ век ще нанесе тежък удар върху културата. Това ни дава основание да се запитаме: ще повлече ли провалът на левите идеи със себе си и своите създатели? Ще продължи ли интелектуалецът да бъде водеща фигура в бъдещото общество?

Бъдеще

Не сме в състояние да отговорим на тези въпроси. Това, което можем да направим, е да установим има ли той конкуренти с добри шансове между другите представители на днешното ръководно малцинство.

Представата за това ръководно малцинство като състоящо се от две групи - воини и жреци - е по-скоро условна. Още в древността се наблюдава диференциация вътре във всяка от тези групи. Днес, в нашето твърде усложнено общество тя трябва да е още по-голяма. Изменени са и отношенията между тях. Военното поприще днес не е привлекателно. Колцина са спечелилите власт и богатство в борба срещу външния враг? Масовата култура митологизира друг представител на тази група - честния полицай, защитник на обществото от вътрешния враг, но и той по условие е беден. Далеч по-престижна е принадлежността към т.н. политическа класа и особено към едрия бизнес, който също ще трябва да отнесем тук. От другата страна са хората на религията, на науката и на изкуствата. От тези три сфери само науката е в развитие, но е загубила притежавания доскоро ореол на всемогъщество.

Едва ли можем да се съмняваме кой от изброените дотук има най-големи шансове за успех. Ако тя успее, ако водещата фигура, на която обществото подражава стане човекът, който прави пари, ще бъдем изправени пред ново, съвършено различно предизвикателство. Социалният дарвинизъм, при който оцеляват предимно притежателите на икономическа сръчност, е неприемлив не поради липсата на социална справедливост - понятие, което надали някой знае какво точно означава, а по-скоро по биологични причини. Икономическите умения са важно нещо, но не са единственото важно, нито най-важното,  за да бъдат основа на един обществен подбор. Това ще бъде еволюционна задънена улица. Общество, състоящо се от добри предприемачи би било непоносимо скучно място, и вероятно би загинало бързо, доколкото тази категория хора не може да мисли в дългосрочен план.

Дали ще се случи това зависи донякъде и от нас, и в това е главната мисъл на казаното дотук. В случая не сме изправени пред действието на неумолим природен закон, а пред човешко поведение, което има алтернатива. Тя може да бъде пак интелектуалец, не бих го нарекъл десен, защото това значи косвено да го определяме пак чрез лявото, но явно неподатлив на утопии и на желанието да експериментира с обществото.

Ако е възможно да има такъв, разбира се.