|
|
Силен поплак се е надигнал в
българското публично и всякакво пространство, по медии, форуми,
партийни събрания и кафенета. Предмет на оплакване е българина
въобще и българския избирател в частност. Оценките за него се
движат от “чипът му е сбъркан” (официално становище на
министър-председателя) до “преходно звено от маймуната към човека”
– мнение, изказвано в разговори между частни лица.
Защо ли пък да не се включим в общия
хор - толкова поводи има? Преобладаващото чувство, което изпитва
човек след последните парламентарни избори, е отвращение.
Избирателите наградиха с власт небивало досега количество
политически предприемачи, някои от които сами и без капка
притеснение заявяват, че политиката за тях е бизнес като всеки
друг. Когато попадне на политически спор в някой форум или в някое
превозно средство човек изпитва импулсивен ужас при мисълта, че
всички участници в него имат избирателни права. Поведението и
мотивите на този избирател като че ли не подлежат на разумен
анализ. Единствените закономерности, които могат да се установят,
са следните:
-
Склонност да се гласува най-вече
за политическата сила, която най-дълго не е управлявала. (Принцип
на добре забравеното старо)
-
За да получат гласове на избори,
даден политик или партия трябва само достатъчно дълго да са се
мотали на политическата сцена. Никакви други качества не са
необходими.*
(Принцип на познатото зло)
-
Горното не важи в случай, че някой
излезе с неотразими послания, като например всеобщо забогатяване
за 800 дни или сваряване на сапун от телесата на определена
етническа група. Тогава неизвестността на кандидата дори го
прави по-привлекателен. (Принципът “нова булка – нов късмет”).
Този подход изглежда абсолютно
печеливш, но на практика среща някои трудности.
-
За да има посланието нужния ефект,
то трябва да погъделичка избирателя на определено място по
определен начин, като засегне и ерогенната му зона, т.е., то
трябва да притежава всички качества на бестселър. А както знаем,
бестселърът е случайно явление. Всички искат да напишат
бестселъри, но за това се изисква повече късмет, отколкото
желание. (Принцип на бестселъра)
Но да спрем дотук. Нашата цел не е
анализ на последните избори, както личи и от заглавието. Нашата
цел е да покажем, че този поплак е грешно насочен – не избирателя
трябва да бъде оплакван, а някой друг.
Нека сравним българския избирател с
друг такъв, който може да бъде даден като положителен пример. Да
речем, с британския избирател. По-тъп ли е българският избирател
от британския? Определено не. Навсякъде по света, както казва д-р
Чирков със свойствената си прямота, интелигентните хора са около
8% от населението, и този процент е малко по-голям само сред
недокоснатите от цивилизацията племена в джунглите на Амазония или
Централна Африка, където естествения подбор е жесток и ниската
интелигентност се наказва с гибел в ранна възраст. Интелектуалният
багаж на средния британски избирател може да се види по стадионите
и той съответствува на багажа на средния български такъв. Част от
британските избиратели желаят да избият друга част от същите, само
защото последните посещават друга, а не тяхната църква – нещо,
от което българския им събрат се въздържа. Българският избирател
притежава дори повече житейска сръчност – той знае около двеста и
двадесет сравнително приемливи начина за укриване на данъци,
безплатно пътуване в обществения транспорт или кражба на
електроенергия, докато британския, подозирам, не знае и три.
И въпреки това, коалиция, скалъпена
два месеца преди изборите от ексхумирани политически трупове, няма
шанс да попадне в британския парламент. За британското политическо
ухо звучи като виц възможността някоя политическа сила първо да
спечели изборите и чак след това да се учреди като партия.
Британският избирател беше способен да държи десетилетия
Лейбъристката партия далеч от властта, докато тя не се отказа от
налудните си идеи за социална държава и избра Тони Блеър, чак
когато той обеща да бъде по-консерватор и от Тачър. (Нека
отбележим и това, че в Англия е прието политическите обещания да
се изпълняват.)
Докато хитрият български избирател
беше излъган от бившия си цар по същия начин, както Пена от
пощенския раздавач, и въпреки това на следващите избори за този
цар гласуваха 20% от избирателите.**
Дали пък не им е харесало?
Къде е причината за тези два
толкова различни типа поведение? Въпросът, разбира се, е чисто
риторичен. За да функционира едно общество като такова, а не като
сбирщина от индивиди, то трябва да бъде ръководено от някакво
малцинство, което различните автори наричат елит, ръководно
малцинство, творческо малцинство и пр. Известният П. Бицили,
например, нарича явлението “закон за малкото число” и го приема
като основен исторически закон:
“Никога мнозинството не
господствува над малцинството. Винаги е обратното. Защо? Просто
защото умните, смелите, силните и затова – успяващите, винаги са
малко... Външната, т.н. физическа власт предполага власт вътрешна,
власт над съзнанието, над хорските души.”***
Малцинството трябва да налага своята
власт не с принуда, а с пример и авторитет. Т.н. “гражданско
общество” всъщност е част от този процес. Какво друго означава
наличието на гражданско общество, ако не готовност на мнозинството
да следва идеите на ръководното си малцинство? Защото това
мнозинство не може да произведе тези общи идеи само, то трябва да
ги получи от някъде.
Поведението на британския избирател
показва, че ръководното малцинство в неговата страна върши своята
работа и поддържа нужната социална дресировка. Объркаността и
хаотичното поведение на българския избирател показват наличието на
сериозни проблеми в собственото му ръководно малцинство.
Било е време, когато българите са
следвали своите елити. Дори при липса на собствена държава по
време на Възраждането, въпреки ограничените си тогавашни
възможности, тези елити са вършили огромна работа. Защо не могат
да я вършат и днес? Причините за това са две.
Първата е, че българите вече
не вярват на ръководното си малцинство. Години наред те бяха
водени от едно натрапено отвън малцинство, използуващо предимно
принудата. При това през цялото време твърдеше, че ги води някъде,
където ще има много и за всички. Накрая се оказа, че то ги е
завело на бунището. Тогава това малцинство изостави мнозинството
си насред лайната и се разбяга. Как да вярваш на такива хора?
Втората причина е, че това
малцинство не вярва само на себе си. То няма идеи, които да
предложи на обществото. А няма идеи, защото интелектуалците, които
са част от него, не искат и/или не могат да го снабдят с такива
идеи. Затова са се спотаили и мълчат. Няма ги никакви.
Между многото обяснения за тази
творческа немощ можем да изберем едно, с което категорически да не
се съгласим: тежкото положение, в което днес са поставени
интелектуалците. Открай време затрудненията пред интелектуалеца са
били стимул за творчество, докато охолството и липсата на проблеми
– причина за леност на мисълта. Най-доброто, което можем да
пожелаем на един творец, е лично нещастие. Така, че
днешните изпитания на интелектуалците са по-скоро добра почва за
растеж, отколкото препятствие.
(Между другото, това е едно
потвърждение на факта, че не съществува такова нещо като
“социнтелектуалец”. Пред какво вълнуващо и неповторимо
предизвикателство би трябвало да е изправен той: гибелта на
духовния му мир! Както знаем, изкуството може да извлече от
поражението много повече, отколкото от победата. Какъв импулс за
творчество! Но няма я песента за новия Роланд, загинал в борба с
идеологическия противник. Няма го новият Мещрович, който да
въплъти в камък мъката по загиналата идеология. Защото няма мъка,
както не е имало и вяра.)
Така, че би трябвало да очакваме
днешните интелектуалци, свободни и гладни, да се нахвърлят като
вълци върху действителността. Вместо това те демонстрират нещо
като мълчанието на агнетата.
Не можем да предложим рецепта за
справяне с този проблем. Нито да кажем със сигурност до какво ще
доведе. Може би, погледнато в мащаба на историческото време, той
ще се окаже временно състояние, а може би и начало на упадък,
чиито край се губи в далечината. Във всеки случай, разкъсването на
връзката между двете части на обществото не е технически проблем,
който може да бъде отстранен с рутинни действия.
Това вече е сериозна причина за
плач.
Следва
продължение
- - - - - -
* Така например, неколцина кошлуци и кошлучета,
обединени в партия, получиха над 100 000
гласа на последните избори, въпреки, че не представляват никаква
политическа ценност - откъдето и да ги
погледнеш. Единственото обяснение на този феномен е пребиваването
им във властта в продължение на четири години.
**
Историята е следната: пощенският раздавач предложил на Пена
известна сума пари ако му се отдаде. Пена приела. След като
консумирал сексуалната услуга, раздавачът подал на Пена
съобщението за пощенски запис с думите: “ще си получиш парите в
пощата.” Невероятно е, но същия номер беше приложен на изборите
през 2001. Царят обеща на всички rp/r,dje.r
нисколихвени заеми за развитие на бизнеса. Когато след изборите
някои хора проявиха интерес, великият му везир им обясни, че могат
да се обърнат за това към банките.
***
П.
М. Бицилли, Избранное. София,
1993 т.І стр. 139 |
