|
|
В последния
брой на “Седем” Явор Дачков ми задава въпроса как съчетавам
подкрепата си за Софиянски с изострената си съвест относно морала
в политиката. Като пръв главен редактор и като фигуриращ все още
сред издателите на същия този вестник, не бих могъл да откажа
отговор – какъвто, надявам се, новият редакционен колектив ще
благоволи да публикува без манипулации и съкращения.
Преди всичко
моята подкрепа не беше персонална – ставаше дума за реалния
политически избор на СДС в ситуацията при балотажа на изборите в
София. При всичките си резерви към този лидер не намирах и не
намирам никакви основания – нито политически, нито морални - за
подкрепа на кандидата на левицата Стоян Александров. И ако става
въпрос за корупция, не е зле все пак да бъде припомнено, че той
беше финансов министър в правителството на Беров: времето на
кредитните милионери, тайната приватизация на банки и
безконтролното им рефинансиране от БНБ.
Тази
подкрепа щеше да бъде реализирана и ако седесарите бяха стигнали
до абсурда да гласуват за червения кандидат, и ако просто си бяха
останали вкъщи, за да накажат “предателя” Софиянски. Но тъй като
ми се отправят морални обвинения,
бих искал да припомня един разговор, в който участваха както Явор
Дачков, така и главният редактор на “Седем” Люба Кулезич – и при
който д-р Николай Михайлов, живата връзка между Иван Костов и
вестника, защитаваше тезата, че Надежда Михайлова трябва да бъде
провалена на всяка цена, както и надеждата, че тя ще изгуби от
Стефан Софиянски, за което всички ние трябвало да помогнем. Ще
припомня и думите, които бяха казани тогава и които после бяха
превърнати във верую на в. “Седем”: “Обединението на десницата
минава през трупа на Иван Костов, а той не иска да бъде
политически труп.” Точно тези думи, а не нещо друго, станаха
причината за моето оттегляне от вестника.
Аз подкрепих
Софиянски не защото съм очарован от него като кмет и политически
лидер. Подкрепих го, за да не се допусне възможността за абсолютна
победа на БСП на тези избори. Защото подобна победа е опасна не
само за СДС, но и за България. Защото егоистичният отказ да се
търси обединение на десницата автоматично означава следващ мандат
за наистина нереформираната БСП в най-решаващия за България момент
– и изборните резултати категорично доказват тази перспектива.
Защото спечелването на София би означавало БСП да преяде с власт –
и след парламентарните избори да има и парламентарната, и
изпълнителната, и президентската, и местната власт на свое
разположение. Защото в периода на усвояване на присъединителните
еврофондове наистина ще се постигне чувствително повишаване на
жизнения стандарт, което предполага левицата не само да изкара
мандата си, но и да спечели следващия такъв.
Не смятам,
че е морално бившата комунистическа партия да управлява страната
ни в периода на интеграция с НАТО и ЕС. И не смятам, че е достойно
да се провежда политика, която предполага това. За съжаление
политиката на “Седем” е точно такава – и го знаете много добре.
Логиката е: нека комунистите дойдат на власт, с тях знаем как да
се оправяме.
Не, не
знаете. Този път няма да повторят грешките.
Упованието в
този вариант е хотентотска вяра.
Истината за
корупцията в Столична община трябва да бъде казана публично и
виновните за нея да понесат своята политическа отговорност. Но ще
си позволя и аз един въпрос, имайки предвид пък вашите изострени
съвести: а как стои проблемът с корупцията в държавата по време на
управлението на Иван Костов? Въобще нямам предвид скандала с
прословутите 200 хиляди долара, при който Иван Костов си позволи
публично да замазва и лъже относни фактите, поставяйки на карта
престижа на СДС в надвечерието на съдбовни за партията избори.
Имам предвид
например факта, че цената на “Мобилтел” се вдигна от 30 млн.
долара на 600 млн. долара в рамките на мандата на Иван Костов – на
гърба на българската държава, благодарение на пазения от това
правителство монопол и за сметка на БТК, която пък се обезцени с
няколкостотин милиона благодарение на провалената приватизация –
което обслужваше съвсем директно интересите на Чорни.
Бих искал да
ви попитам също чий персонален политически избор бяха Евгений
Бакърджиев, Богомил Бонев, Стефан Софиянски, Петър Стоянов, Данчо
Ментата?
Кой месеци
след като беше сменил кабинета си говореше, че всички слухове за
корупция на негови министри – включително за Евгений Бакърджиев,
били неверни?
Или – като
става дума за местни избори – кой е отговорен за това, че Варна и
Бургас от сини градове се превърнаха в червени крепости?
Или – като
става дума за корупция – как стана така, че след развихрянето на
компроматната кампания за кръга “Олимп” Славчо Христов стана шеф
на БРИБанк, приюти в трезора и парите на НЕК, на ДЗИ, на
Булгартабак, на митниците, на пощите и за капак на всичко
половината от парите на НОИ – като само те бяха над милиард лева
годишно? Как стана така, че с тези ресурси бяха финансирани
подставени РМД-та – като например това, което купи “Златни пясъци”
– само заради черните му очи ли?
Чии приятели
бяха братя Джанкови, източили шест милиона долара от РВД срещу
нищожна услуга в любимия за синия елит хотел на Копитото; в който
между впрочем Иван Костов и сините лидери посрещнаха тържествено
Цар Симеон Втори през 1996 – кой около чия трапеза се увърташе
тогава?
Кой нареди
на Вилхелм Краус “Балкан” да бъде продадена на Гад Зееви и пазеше
стратегическо мълчание дълги месеци след това – когато бе пределно
ясно, че това е компания-вампир, занимаваща се с източване на
активи и сметки?
Кой носи
отговорността за превръщането на координаторите на СДС в партийни
брокери, осигуряващи между впрочем възможността доставчиците на
“Нефтохим” да останат същите, както по времето на Виденов – фирми
като “Юкос петролиум”, ръководени от червени ДС-генерали?
Кой продаде
самия “Нефтохим” на “Лукойл”, след като бе пределно ясно, че
енергийната зависимост е главното геостратегическо оръжие на
Русия?
Кой одобри
газовия договор с Газпром, който по най-скромни изчисления струва
на страната 200 милиона долара загуба плюс практическото затриване
на цялата химическа промишленост?
Или всички
тези неща не са в компетенциите на един министър-председател? Но
що за министър-председател е бил тогава?
И накрая
един персонален въпрос. Защо продължавате да държите в главата на
вестника надписа “свободен вестник”, след като той отдавна вече не
е такъв, а обслужва една персонална и точно поради това –
неморална кауза? Как се вързва този надпис с публикуването на
дадзибао*
– защото точно това е определението за списъка ви от бр. 29, в
който поставихте името ми редом с Чорни и Димитър Иванов. В крайна
сметка ваш морал – ваш избор. Но съм длъжен да заявя категорично,
че моят избор не съвпада с вашия. Защото няма никакъв морал в това
активно да помагаш на БСП да се върне на власт.
-----------
*
В предишния (29-и) брой на
"Седем" на цялата си последна 16-а страница седмичникът
е публикувал "Списък на
лицата, участвали в публичния погром срещу българския експремиер
Иван Костов от 2 до 28 октомври 2003". Както уточнява
неподписалият се автор, "редът (в списъка - бел. ред.) не е нито
азбучен, нито хронологичен". Той включва следните имена: Майкъл
Чорни ("...силно емоционална личност, отмъстителна на тема "Какво
си въобразява Костов?"...), Тодор Батков, Асени Мичковски
("...строи елитни хотели по морето и завижда на Костов..."), Тошо
Тошев, Валерия Велева, Иван Кулеков, Слави Трифонов, Евгений
Михайлов ("...премина от синьо към царско жълто, за да остане
завинаги в Киноцентъра..."), Илия Петров ("...бивш отговорник по
информационната политика на СДС по времето на Иван Костов, но под
крилото на Христо Бисеров..."), Александър Томов ("...писател с
неуморимо перо..."), Ахмед Доган, Богомил Бонев, Евгений
Бакърджиев, Кеворк Кеворкян, ... Вежди Рашидов, Милен Велчев,
Румен Петков, Любен Гоцев (бивш шеф на първо главно на ДС),
Димитър Иванов (бивш шеф на шести отдел в шесто главно на ДС), ...
Христо Манчев (заместникът на Филчев!), самата Надежда Михайлова,
после "Едвин Сугарев - наш приятел" и след него
накрая -
"Милен Семков, професор, член на движението "14 декември". |
