|
|
Адв. Иван
Груйкин
1.
Кратък преглед
на изминалите 15 години след политическата промяна в страната.
Падането на тоталитарния режим през 1989 г. завари
едни силно деформирани отношения между държавата и религиозните
общности. Последните в продължение на повече от 40 години бяха
подложени на неотслабващ натиск от страна на държавната
тоталитарна машина. Независимо, че правото на религиозни убеждения
беше формално закрепено и в двете действуващи по това време
конституции /от 1947 г. и от 1971 г./, възможностите за
действителното му упражняване бяха класически случай на
тоталитарна демагогия. Очевидно бе, че действителна свобода на
религията е несъвместимо с тезите за ръководната роля на
комунистическата партия в обществото /чл.1, ал.3 от Конституцията
на НРБ от 1971 г./ и за задължението на обществото да възпитава
младежта в комунистически дух /чл. 39/. Практиката на държавните и
съдебни органи категорично задушаваше всеки опит за действителна
независимост на религиозните общности. Очевидна държавна политика
бе поставянето под контрол на тяхната дейност, като задължителен
етап от постигане на една от крайните цели на развитото
социалистическо общество – “отмирането на религията”. Атеизмът бе
официална държавна политика, като се използуваше всяка възможност
за заклеймяване на вярата в Бога с всички произтичащи от това
морално – психологически последици.
Отношенията в
религиозната сфера се регулираха от приетия през 1949 г. Закон за
изповеданията. Философията за административен контрол над
вярващите бе реализирана чрез създаването на специален орган –
първоначално към Министерство на външните работи /Комитет по
въпросите на БПЦ и религиозните култове/, а впоследствие –
Дирекция по вероизповеданията при Министерски съвет. Този орган
имаше твърде широки и на практика неограничени правомощия -
регистрирането на изповеданията и на техните централни
ръководства, назначаване и отстраняване на членове на централните
ръководства, оттегляне на одобренията на уставите /означаващо
автоматично прекратяване на изповеданието/, извършване на
административно – наказателна дейност и др. Регистрацията на
ръководствата на местите поделения на изповеданията бе поверена на
местната изпълнителна власт.
На този фон след
политическата промяна през 1989 г. съвсем естествено бе едни от
най-спешните законодателни промени да са именно в сферата на
религията. И тъй като приемането на нов закон явно изискваше
по-сериозно време, непосредствено след приемането на новата
Конституция създаденият с нея Конституционен съд бе сезиран с
искане за тълкуване на чл. 13 и чл.37 от Конституцията във връзка
със Закона за изповеданията /Решение на № 5 по К дело № 11 от 1992
г./. Важно от гледна точка на правоприлагането бе и
обстоятелството, че по силата на Закона за нормативните актове
/поради факта, че ЗИ е заварен от новата Конституция/ всеки съд
по повод на висящ пред него правен спор би могъл да констатира
противоречието между текст на ЗИ и Конституцията, като не прилага
съответната противоконституционна норма.
В тази
обстановка на либерализация на правната рамка, в която действуват
религиозните общности, бяха регистрирани и пререгистрирани
повечето от сега съществуващите вероизповедания. Към 10.11.1989 г.
техният брой бе едва 4 /официално регистрирани/. Този малко
известен факт може да се обясни с възприетата непосредствено след
1949 г. политика на държавата да не утвърждава уставите на
заварените и фактически съществуващи вероизповедания. Същите се
ползуваха с т.нар. “статут на търпимост”, като формално от гледна
точка на чл.6 от ЗИ не притежаваха качеството юридическо лице, но
след 1962 г. много от тях получиха регистрации на ръководствата на
местните си поделения по чл.16 от закона. В периода 1991-1994 г.,
след утвърждаване на уставите на тези изповедания, и след
първоначалното регистриране на някои нови за страната религиозни
общности, броят им нарасна на 28. През този период бяха проведени
многобройни демонстрации на непознатата до този момент религиозна
свобода – религиозни чествувания, панахиди, евангелизации,
посрещане на чуждестранни мисионери, проповедници, евангелизатори
и др.
Като специфична
реакция на определени обществени кръгове и политически сили срещу
непознатия до този момент религиозен плурализъм може да се
разглежда приемането през 1994 г. на чл.133 “а” от Закона за
лицата и семейството. Този текст предвиждаше регистрирането на
религиозна или религиознопросветна организация с нестопанска цел
/сдружение или фондация – под каквато бяха регистрирани повечето
от новите религиозни общности/ - да става след предварително
разрешение на Министерския съвет. Този текст бе отменен с влизане
в сила на настоящия Закон за вероизповеданията. За 8-те години на
своето действие чл.133 “а” се оказа основният инструмент, с който
държавата влияеше на възможността за регистриране на религиозни
нестопански организации.
Към влизането в
сила на Закона за вероизповеданията /02.01.2003 г./ в България
бяха регистрирани 31 вероизповедания. Българската православна
църква, която имаше утвърден устав /т.е. – призната за юридическо
лице съгласно чл.6 от Закона за изповеданията/, посрещна новия
закон без регистрирано централно ръководство.
2.
Обстановката
непосредствено преди и по време на приемането на Закона за
вероизповеданията.
На всички бе
ясно, че приетият през 1949 г. Закон за изповеданията е остарял и
не може да отговори на съвременните стандарти в религиозната
сфера. Периодично се повдигаше въпросът за неговата отмяна. По
време на мандата на 38-то Народно събрание бяха внесени 4 проекта
за нов закон. След консолидацията на три от тях в един общ
законопроект същият бе изпратен за експертиза в Съвета на Европа.
Тази задача бе възложена на водещи европейски експерти /проф. Л.
Л. Кристиан, Университет в Льовен-ла-Ньов, Белгия, проф. Малкъм
Евънс, Бристолски университет, Великобритания, и проф. д-р Р. А.
Лосън, в сътрудничество с д-р Б. К. Лабушанье и г-н К. Голюке,
Университет в Лейден, Холандия/, които през януари 2001 г.
излязоха с три отделни доклада. Крайният общ извод бе за сериозни
разминавания между принципите на ЕКЗПЧОС и българския проект. Този
негативен резултат предопредели неприемането на закона в рамките
на това Народно събрание.
На този фон бе
донякъде изненадващо, че първият внесен в 39-то Народно събрание
законопроект бе този за вероизповеданията. Необичайната бързина на
това действие /първият работен ден на новоизбрания парламент/,
първоначалните гръмки декларации на вносителя за основната цел на
законопроекта /преодоляване на “разкола” в БПЦ/, както и
издаващите недостатъчно познаване на материята формулировки на
законопроекта, подсказваха по-скоро за една акция с рекламна цел,
отколкото на действителна загриженост на състоянието на
религиозната свобода в страната. По-късно бяха внесени още два
законопроекта за вероизповеданията, и след приемане на първо
четене и на трите се взе решение за тяхното обединяване, с оглед
приемането на консолидирания законопроект на второ четене.
Разбираемите очаквания на религиозните общности в страната бяха за
прилагане на приетия вече модел на съгласуване със Съвета на
Европа. Противно на това очакване, а и на многобройните декларации
на представители на управляващото мнозинство в този смисъл, и
въпреки категоричните протести на повечето от вероизповеданията
/връчена бе протестна декларация до президента с искане за
неподписване на указа за обнародване и за упражняване на
президентско вето/, законът бе приет за изключително кратки
срокове в края на 2002 г.
Четири от
текстовете на закона бяха атакувани с конституционна жалба от
група народни представители. Въпреки мнението на повечето от
конституционните съдии /6 “против” срещу 5 “за” закона/ поради
липсата на предвиденото мнозинство от 7 гласа законът остана
действуващо право.
3.
Кратка
характеристика на основните положения на закона от гледна точка на
досегашната практика.
По време на
приемането на закона и непосредствено след това многократно бяха
правени подробни анализи на неговите текстове. Днес, отдалечени от
първоначалните емоции, и въз основа на натрупания опит, можем с
неудоволствие да констатираме основателността на повечето от
отправените към закона критики. Без да навлизаме в подробности,
очевидна е липсата на каквито и да е концептуални или практически
достойнства на коментирания нормативен акт. Глава първа /Основни
положения/ преповтаря конституционни текстове и части от Решение №
5 по Конституционно дело № 11/1992 г. на Конституционния съд / за
тълкуване на разпоредбите на чл.13, ал.1 и 2 и чл.37 от
Конституцията/. Глава втора /Право на вероизповедание/ се опитва
да даде легална дефиниция на правото на вероизповедание. Очевидно
е, поради характера му на естествено /”божествено”/ право, че
какъвто и да е опит за неговото стандартното му дефиниране ще има
ограничителен характер, което може би е и целта на чл.5 и 6. Такъв
е характерът и на разделението на възможността правото да се
упражнява частно и публично. Спорни са и текстовете на чл.7, ал.4
и чл.8. Основният проблем е свързан с текста на чл.10, представян
от авторите си като разрешение на проблемите на БПЦ. Той
представлява интересна смес от конституционния текст на чл. 13 и
чл.37, исторически констатации, озадачаващо и противоречащо на
принципа за разделеност на църква и държава закрепване на
актуалността за държавния живот на традиционното вероизповедание
/каквото и да означава това/, противоконституционното му
отъждествяване с едно конкретно вероизповедание, и буквална
рецепция на части от Устава на Българската православна църква.
Една безсистемна смес, създаваща възможности за произволни
интерпретации от идеологически, богословски и логически характер.
Единственият нов и положителен момент в тази глава на закона е
текстът на чл.13, закрепващ неприкосновеността на тайната на
изповедта.
Глава трета
регламентира регистрацията на религиозните общности. Досегашната
практика не отговори положително на въпроса за наложителността
регистрацията на вероизповеданията да се извършва единствено в
Софийски градски съд. Основен проблем се оказа и липсата на ясна
регламентация на правомощията на Дирекция “Вероизповедания” да
дава експертни становища във връзка с регистрацията на
религиозните общности като юридически лица. По какви въпроси може
да се произнася този орган, какви са критериите, по които съдът
решава дали да поиска такова становище или не, в какви срокове
следва да се развие този допълнителен етап от регистрационната
процедура? В досегашните анализи на закона не се обърна достатъчно
внимание на процедурата за съдебна регистрация на местните
поделения на вероизповеданията по чл.20 от закона.Този текст на
практика въвежда задължителна централизация и административна
зависимост между местните поделения и централните ръководства.
Тази принудителна йерархичност и централизация е в противоречие с
традициите и вътрешните правила на много от вероизповеданията,
което вече създава несъществуващи до този момент проблеми по
места. Показателен за юридическите достойнства на уредения в тази
глава регистрационен механизъм, а и на закона като цяло, е
абсурдното от юридическа гледна точка препращане към Глава
четиридесет и шеста от Гражданскопроцесуалния кодекс /ГПК/,
уреждаща общите правила на охранителните производства и
предвиждаща развиването им пред районния съд. Очевидно е /а такава
е и съдебната практика до момента, която в движение “коригира”
някои от очевидните недоразумения в закона/, че производството по
регистрацията следва да се развива по реда на глава петдесет и
втора от ГПК, регламентираща вписването във фирмения регистър пред
окръжния съд на юридически лица и еднолични търговци.
Глава четвърта
/имущество и финанси/, с изключение на преразказването на
безспорни положения, произтичащи от основни принципи на правото и
от статута на вероизповеданието като юридическо лице, включва
неясния и позволяващ произволни тълкувания текст на чл.27. При
положение, че т. нар. “публично практикуване на вероизповедание” е
право и на нерегистрирано като юридическо лице вероизповедание,
остава неясна логиката и основанието на забраната юридическите
лица с нестопанска цел да извършват такава дейност. Не е ясно и
дали законодателят има предвид всички юридически лица с
нестопанска цел или само тези от тях, които са създадени с цел
подпомагането и популяризирането на определено вероизповедание.
Чл.25 за
възможността държавата да подпомага регистрираните вероизповедания
остана единствено пожелание. Наличието на специален Закон за
вероизповеданията прави излишна приложената в случая
законодателната техника за препращане в други закони и подлага на
съмнение действителната воля на законодателя да реално подпомагане
на вероизповеданията. Факт е, че до момента такива позитивни за
верските общности промени в данъчните закони не са приети, което е
основен проблем за финансирането на тези организации. Лишена от
логика е например неравнопоставеността между вероизповедание с
хиляди членове и последователи и една новорегистрирана фондация в
обществена полза.
Глава пета –
“Лечебни, социални, образователни дейности на вероизповеданията” –
съдържа норми с изключително декларативен и пожелателен характер,
без да създават реални възможности и конкретни механизми за
реализирането на права, които вероизповеданията така или иначе
притежават като юридически лица, без това да е заслуга на самия
закон. Факт е, че година и половина след приемането на закона
ситуацията около получаване на пълноправен статут например на
Висшия евангелски богословски институт е по-неясна от законова
гледна точка, отколкото при стартирането на проекта при действието
на отменения Закон за изповеданията.
Редица въпроси
без ясен отговор повдигат и Преходните и заключителни разпоредби
на закона. За какво “служебно” вписване на заварените местни
поделения говори Параграф 2, ал.4, когато още в същото изречение е
предвидено подаване на заявление за това от централното
ръководство? “Служебно” по дефиниция означава “по инициатива на
съда”, а не на заинтересованата страна. Будещо недоумение
противоречие само в едно изречение, даващо сериозни аргументи на
тезата за вътрешни логически и юридически противоречия в самия
закон и между закона и други нормативни актове. Това подлага на
сериозно съмнение възможността за реално прилагане на много от
текстовете на Закона за вероизповеданията! На подобни изводи
навежда и предизвикалият много спорове текст на Параграф 3 от ПЗР,
предвиждащ забрана за отделилите се от регистрирана религиозна
институция лица да използуват идентично наименование и да ползуват
или да се разпореждат с нейно имущество. Независимо от очевидното
противоречие на цитирания текст с принципа на ЕКЗПЧОС и практиката
на Европейския съд за плурализма в религиозната сфера, включващ и
правото на вътрешно разделение, този текст се представяше като
гаранция за разрешаването на проблема с разделението в БПЦ. Но
чл.10 от закона изключва регистрацията на Православната църква, а
принципът на Параграф 3 е въведен само за регистрираните
религиозни институции! Много съществена подробност, която
очевидно също е убягнала от погледа на авторите на законопроекта в
бързането около спешното му приемане. Т.е. – ако се абстрахираме
от противоречието му с ЕКЗПЧОС и практиката на Европейския съд,
Параграф 3 може да се използува за всички останали случаи, но не и
по отношение на БПЦ, с каквато цел беше създаден според
изявленията на вносителите!
Абсурден от
гледна точка на прилагането му е и Параграф 5 от Преходните и
заключителни разпоредби. Очевидно на авторите на текста не е била
известна разликата между реституиране на собственост по силата на
закона /ex
lege/
и по административен път, приложим при отнети имоти съгласно
териториалноустройственото законодателство.
4.
Последици от
прилагането на Закона за вероизповеданията. Отражението на Закона
за вероизповеданията върху вътрешноорганизационния и религиозен
живот на отделните религиозни общности в страната.
а/ общо
състояние на религиозната свобода в страната;
Изминалият вече
повече от година и половина период на прилагане на новия Закон за
вероизповеданията ни дава повод за обща равносметка на неговите
резултати. Общият поглед върху дейността на основните
вероизповедания в страната не показва промяна на съществуващите
преди приемане на закона тенденции, с изключение на изключително
неблагоприятни процеси в мюсюлманското вероизповедание, за които
ще стане въпрос по-долу. Както и оставането в едно критично
състояние на разделението в БПЦ, получило нови измерения след ясно
изразеното вземане на страна от държавата в този дългогодишен
спор. Основната промяна, която реално засегна верските общности, е
предимно в организационно – административен аспект и е свързана с
предвидените регистрации в Софийски градски съд, окръжните
съдилища и кметовете на общините, съгласно чл.15, чл.19, чл.20 и
Параграф 2, ал.3 и 4 от ЗВ. Вписването на вероизповеданията и
местните им поделения в специалните регистри ангажира значителни
техни организационни и финансови ресурси, въпреки афиширането на
някои от регистрационните процедури като служебни. Констатира се и
известна липса на готовност от страна на съдилищата за
извършването на дейност, за която те нямаха какъвто и да е опит и
практика. На фона на напредналата дискусия за реформа в
гражданското съдопроизводство и все по-реалната перспектива
фирмените регистрации да се извършват от несъдебни органи,
въпросът за обосноваността на приетата радикална промяна в
регистрационния режим на вероизповеданията стои все по-актуално.
Вече е очевидно, че за реализиране на новата система на
регистрации на вероизповеданията и местните им поделение се
ангажира значителен обществен ресурс, което едва ли е оправдано от
гледна точка на липсата на каквито и да реални положителни
промени, свързани с тази промяна.
Факт е, че при
нито едно от основните вероизповедания не се наблюдават
положителни последици от прилагането на закона.
б/ отражението
на ЗВ за БПЦ;
Основният по
значимост въпрос е свързан, разбира се, с отражението на закона
върху Българската Православна Църква. Взимайки повод от гръмките
декларации на авторите на законопроекта за основната му цел,
поставяме въпроса
дали държавата
има правото
да разрешава проблемите на което и да е вероизповедание.
Независимо
от степента на участие от страна на същата тази държава в
създаването на проблемите
в миналото.
Зад
сложните и на практика нищо неозначаващи конструкции
за
признаването на Православната църква по силата на закона /при
положение, че тя съществуваше като юридическо лице и при
действието на стария закон/ се крие нееднократно заявяваната
решимост за
узаконяването на
единия от двата спорещи от години синода.
Нещо, което
можеше да се стори
и по стария закон с акт на Министерския
съвет.
Съзнавайки
възможността за директно атакуване на подобно признание по реда на
Закона за върховния
административен съд, вносителите на законопроекта избраха
един
“по-силен”
ход – узаконяването на
този синод
чрез закон.
Както е
известно, макар и чрез непрецизни и донякъде спорни формулировки,
Законът за вероизповеданията изключва БПЦ от общия механизъм за
регистрация в СГС. За местните поделения такова изключване няма,
но отново заради неяснотите в закона съществуващата до момента
практика на окръжните съдилища е противоречива. Липсата на
безспорен охранителен акт относно представителството и
легитимността на Църквата и на местните й поделения създава
сериозни пречки пред
участието
на БПЦ в обществения и граждански живот и в оборота. Кой е
законният представител на вероизповеданието, кои са законните
представители на местните поделения на БПЦ
/църквите/,
които, съгласно нейния устав, са самостоятелни юридически лица и
могат да придобиват и да се разпореждат с имущество, и т.н. При
липсата на т.нар. регистрация за БПЦ /за местните й поделения от
друга страна няма каквито и да е разпоредби/ как например един
нотариус ще провери дали явилият се пред него свещенослужител или
пък друго лице представлява съответния храм или настоятелство, за
да извърши валидно правното действие, което желае. По този начин
се отваря възможността за беззаконие и хаос в отделните звена на
БПЦ и същата е лишена от възможността за нормален организационен и
административен живот.
От началото на
мандата си настоящото парламентарно мнозинство и излъченото от
него правителство демонстрират подкрепата си един от спорещите
синоди на БПЦ, и то в условията на съществуващ и неразрешен от
години спор.
Факт е, че именно
поради това
разделението в ръководството, а оттам и в целия клир на БПЦ никога
не е било толкова сериозно. Със своята осезателна намеса в тлеещия
от години спор чрез фактическото признаване на
единия Синод
държавата отстъпи от конституционния принцип за
ненамеса в църковните работи и за отделеност на църквата и
държавата.
Така тя окончателно пропусна възможността да подпомогне /или да не
попречи на/ инициирано от самата църква трайно разрешаване на
съществуващите проблеми.
Държавната
подкрепа на
едната от страните в църковния спор всъщност
катализира множество случаи на насилие и явна конфронтация в
рамките на Православната църква. Налице са
редица случаи на насилствено завземане на православни храмове,
на
физическа саморазправа със свещенослужители и дори
на
убийство на православен свещеник. По време на
действието на Закона за вероизповеданията
насилствено се нахлу в православни храмове във Варна, Добрич,
Поморие, с.Осиковица и др. Навсякъде сценарият е един и същ –
използуване на сила и принуда, без каквото и да е сезиране на
съответните съдебни и административни власти. Очертава се
тенденция за силово разрешаване на проблемите в БПЦ под предтекст
прилагането на новия закон. Напълно се игнорира обстоятелството,
че по този начин насилствено се нарушава съществуващото
от години статукво, което е класически случай на самоуправство.
Озадачаващ
е
фактът, че в нито един от тези случаи държавните институции и
по-специално Прокуратурата не се намесват,
за да възстановят самоуправно нарушеното статукво. В много от
случаите
полицията с бездействието си
на практика окуражава
нарушаването на
закона. При всеки от коментираните случаи бездействието на
полицията и прокуратурата се осигурява от писма, подписани от
директора на Дирекция “Вероизповедания” на Министерския съвет и
удостоверяващи, че Максим е законен патриарх и глава на БПЦ. Това
се схваща като основание всички действия, предприети от неговите
съмишленици, следва да се считат за законни! Тук е мястото да
отбележим, че Дирекция “Вероизповедания” на Министерски съвет
съгласно сега действуващия закон /за разлика от предишния/ няма
каквито и да е правомощия относно правосубектността и
представителната власт на вероизповеданията и местните им
поделения. Издаването на подобни актове е нарушение на закона.
Считаме,
че случаи
като споменатите току-що способствуват за засилване на правния
нихилизъм в българското общество и по този начин индиректно се
превръщат в един от основните фактори за
незадоволителното състояние
на правовия
ред и
в катализатори
на престъпността
в страната.
В този контекст
може да се разглежда и подетата в последните седмици кампания за
връчване на свещенослужители от Синода на БПЦ с наместник –
председател Софийския Митрополит Инокентий на нотариални покани
за освобождаване на храмовете, в които същите служат. Имайки
предвид досегашното мълчаливо съдействие на органите на
прокуратурата при самоуправно завземане на църковна собственост
/особено фрапиращи са случаите във Варна и Добрич/, има основания
предприетата кампания да се счита като подготовка за нови
насилствени нахлувания в православни храмове, за което в момента
се създават правдоподобни псевдоюридически конструкции.
в/ тук е мястото
да обърнем внимание и на дълго тлеещите конфликти във второто по
значимост вероизповедание в България, избухнали с особена сила в
последните седмици в резултат на неприкрития натиск от страна на
участвуваща в изпълнителната власт политическа сила. Концепцията
на Закона за вероизповеданията за отношенията между държавата и
верските общности дава своите логични резултати. Непризнаването на
суверенитета на религиозните общности и правото им на независим от
държавата верски и организационен живот доведе до разделение на
мюсюлманското вероизповедание на три спорещи крила, които
понастоящем не дават никакъв признак за помирение. Вече се чуват
гласове, че и тук трябва да се приложи модела за разрешаване на
вътрешнообщностни конфликти, както при БПЦ, т.е. чрез премахване
на регистрацията. Очевидно е, че подобна липса означава
узаконяване на позицията, подкрепяна от държавата. Като оставим
настрана конституционната забрана държавата да се меси във
вътрешните работи на вероизповеданията, философията на “липса на
регистрация” обрича религиозните общности на пълна политическа
зависимост. Перспектива, срещу която силните на деня очевидно
нямат нищо против.
г/ отражението на новия закон за
евангелско – протестантските вероизповедания.
Единствената
осезателна промяна в дейността на евангелско-протестантските
вероизповедания е сериозното административно – финансово бреме,
свързано с регистрирането в съда на многобройните им местни
поделения. Само като пример можем да посочим Българска Божия
църква с нейните над 300 на брой местни църкви, които съгласно
устава на вероизповеданието са самостоятелни юридически лица. При
цена на една регистрация в порядъка на 50-100 лв. /включваща
съдебна такса, такси за нотариална заверка на документи,
последваща статистическа пререгистрация, без да се включва
адвокатски хонорар/ общата сума, която това вероизповедание следва
да заплати, възлиза на 15 – 30 хиляди лв. Това е действителната
причина голяма част от местните поделения на много вероизповедания
да не могат да узаконят статута си на юридически лица, с всички
произтичащи от това неблагоприятни последици.
5.
Тенденции в
дейността на централната и местни администрации, касаеща правото
на вероизповедание.
а./ Дирекция
“Вероизповедания”;
Независимо от
генерално променените от закона правомощия на тази специализирана
администрация, реалните й функции, с изключение на регистрациите,
остават практически непроменени. По информация от
вероизповеданията, същите получават необходимото съдействие при
освобождаването на хуманитарна помощ, получаване на разрешение за
пребиваване в страната на чуждестранни мисионери и др. При тези
отношения са създадени добри взаимоотношения, съответствуващи на
конституционните задължения на държавата по отношение на
религиозните общности. В сравнително бързи срокове се изготвят и
предвидените в чл.16 от закона експертни становища при
регистрацията на нови вероизповедания.
Изключение от
прецизната дейност на Дирекция “Вероизповедания” са коментираните
по-горе актове на Директора по повод на конкретни вътрешноцърковни
спорове в БПЦ, издадени извън правомощията на този орган по Глава
Шеста на закона. С оглед на значимостта на традиционното
вероизповедание за страната този факт се отразява изключително
неблагоприятно на цялостната оценка на дейността на Дирекция
“Вероизповедания” и повдига основателни въпроси за стриктното
спазване на критериите на Закона за държавния служител при
назначаването на ръководни служители в администрацията. Срещу
коментираните по-горе действия са подадени жалби до Министъра на
държавната администрация и лично до Министър-председателя, както и
тъжби до Прокуратурата. Има заведени и няколко съдебни дела по
реда на Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени
на граждани.
б/ местни
администрации;
Не се наблюдават
промени в дейността на общинските администрации и кметовете след
приемането на Закона за вероизповеданията. Правомощията им по
вписването на местните поделения на вероизповеданията по реда на
чл.19, при условията на уведомителен режим, са аналогични на тези
по чл.16 от отменения Закон за изповеданията. Налице са известни
изолирани случаи на превишаване на служебни правомощия от страна
на кметове, които се
възприемат като особени юрисдикции с правото да извършват събиране
и преценка на доказателства при регистрацията на местните
поделения – право, каквото в действителност нямат.
в/ Президент на
Републиката.
Независимо от
тясната конституционна рамка на президентските правомощия, в
рамките на досегашния си мандат държавния глава се очерта като
важен инструмент на държавната намеса в делата на Българската
Православна Църква. Формално се използуват всички възможности на
държавния протокол за легитимирането в общественото пространство
на едно от спорещите крила в БПЦ. Важни моменти са получаването на
наградата за единството на православните народи от “Фонда за
единството на православните народи” за 2002 г. от руския патриарх,
показното афиширане на т.нар. “принос за отстояване единството на
БПЦ” /включително и от държавни глави на чужди държави/, липсата
на каквато и да е реакция след изпратения му протест в края на
2002 г. по повод приемането на Закона за вероизповеданията. При
зачестилите посещения на държавния глава в Русия заслугите му за
приемане на Закона за вероизповеданията и разрешаването на
проблемите на БПЦ се споменават в контекста на сближаването на
православните народи и образуването на православна общност в
рамките на Европейския съюз. Всичко това налага извода за
използуване на религиозната проблематика като инструмент за
постигане на политически, и то разминаващи се с официалните
приоритети на България, цели!
6.
Заключение.
Последвалите
приемането на Закона за вероизповеданията събития потвърдиха
дълбокото ни убеждение, че действителната причина за прибързаното
му и в известен смисъл силово приемане в края на 2002 г. е
единствено желанието да прекрати съществуващото разделение в
Българската Православна Църква чрез принудителното й привеждане
под общо, ползуващо се от одобрението на държавата, ръководство.
По този начин на практика се реанимира тоталитарния модел на
отношенията в религиозната сфера. Модел, силно наподобяващ
познатото ни преди 1989 г. статукво, при което правото на свободно
изповядване на религия бе конституционно закрепено, но дейността
на правоохранителните органи не допускаше каквато и да е
религиозна свобода. Днес тази практика, по отношение на двете
най-значими български вероизповедания, е наследена от
комбинацията между ясни конституционни принципи, пожелателни
формулировки на специалния закон и реална дейност на
изпълнителната власт и прокуратурата, недопускащи какъвто и да е
реален верски избор извън фаворитите на управляващите. Класически
тоталитарен подход по отношение на прояви на верски плурализъм и
независимост, при която на практика е все едно какъв е законът за
вероизповеданията и дали изобщо има такъв закон.
Всичко това ни дава основание да заключим, че приемането
на Закона за вероизповеданията в края на 2002 г. въпреки
категоричното несъгласие на повечето от религиозните общности в
страната,
сериозните му пропуски като философия и от формално
– юридически характер, както и естествено последвалата приемането
на закона противоконституционна практика на държавните институции
в религиозната сфера, представляват едно тъжно постижение на
българската държава в сферата на законността и човешките права с
дългосрочни и неблагоприятни за цялото общество морално –
психологически последици.
|
