03-07-2003

Безспорно е, че за да бъде обществено и финансово оправдано съществуването на която и да е  държавна институция, нейната дейност трябва да се концентрира около проблема за  по–качественото обслужване на нейните клиенти, към проблемите на конкретните граждани, които ползват нейните услуги. Когато става дума за държавните органи за противодействие на престъпността, конкретни клиенти са най-вече жертвите на тази престъпност. При такива традиционни престъпления като кражбата, грабежа, нанасянето на телесна повреда, убийството, изнасилването, измамата и пр. гражданите, пострадали от тях, могат да бъдат конкретно посочени, а вниманието на полицията, на съдебната ни система и на други органи - насочено към тях. Но при други деяния, определени за престъпления от нашия Наказателен кодекс, положението с конкретната жертва е доста объркано – при тях на пръв поглед липсва конкретно пострадало лице. Това положение на нещата поставя под съмнение целта и смисъла на инициативи като, например, тази на президента за създаване на нов независим орган за борба с корупцията.

От досегашните изявления по темата не става ясно какви ще са конкретните задачи, организацията, правомощията и дейността на подобен орган, но тази инициатива се подкрепя от дълго време и от главния ни прокурор, а и самият премиер преди няколко месеца спомена по свой начин за подобна инициатива. Междувременно за никого не е тайна дългогодишния и упорит натиск в тази насока от страна на САЩ и Европейската Комисия, които в годишните си доклади за нашето развитие редовно споменават корупцията като един от основните проблеми на прехода ни. Публична тайна е, че предприемачите и инвеститорите от тези страни са директно засегнати от нея, поради което и техните институции настояват за справянето с този проблем, предимно и най-вече - в съдебната ни система.

Но нека помислим върху проблема за корупцията в страната и като начало –да дефинираме сами за себе си проблема, за да можем разумно да изградим позицията си спрямо предложението на президента.

Има виждания в криминологията, че съществуват безжертвени престъпления, сред които се посочват корупцията и някои по-рядко срещани престъпления в икономиката. Според  застъпващите това мнение, при подкупа няма конкретни пострадали лица, тъй като това е сделка, в която и двете страни не са понесли щети и дори са доволни от постигнатите резултати. Даващият подкуп е платил реалната пазарна себестойност на търсената от него услуга, която приемащият подкуп му е предоставил като монополист в тази сфера. Дори, когато става дума за деликатно изнудване от страна на приемащия подкуп, имаме съгласието на даващия, който добре е калкулирал какво ще спечели и загуби в тази сделка и колко ще му струва отказа от нея. “Пазарните цени” на всяка една услуга, била тя и административна, са реален и обективен факт на нашето ежедневие и те не могат да бъдат законово променяни или снети, например като “безплатни услуги” от страна на държавата в областта на здравеопазването, образованието и компенсациите за безработица, или пък - с намалена цена, поради водената от държавата социална политика. “Безплатен обяд” не съществува, а за качеството на стоките и услугите с намалени цени – всички ние знаем. Плащането от наша страна на данъци, на социални и здравни осигуровки, които би следвало да осигурят по-икономичното ни предоставяне на подобни услуги, се явява в съзнанието на корумпираните служители “социалната помощ”, която те получават от всички нас под формата на ниската си заплата. Истинските им доходи са гарантирани от процесите на корупционна размяна.

Така, съвсем скрито, в това криминологично виждане се промъква твърде неприятната за нас констатация, че проблемите на корупцията не са нищо друго освен наказателно преследване, предизвикано от недоволството на хората без възможности. Били те – “завистливата маса” от низшите и средни неплатежоспособни прослойки, към които ние безспорно принадлежим, съзнато или не, или пък - от страна на малцината платежоспособни хора от висшата прослойка, които са неуспели конкуренти в същата корупционна сделка. И в двата случая, меко казано, някой по-умен, по-активен и по-адекватен на ситуацията от нас “ни е прецакал”. Единственото, което ни остава, е утехата, че до гроб ще преследваме “по-успешните” от нас, заклеймявайки ги като корумпирани чрез законовите наказателни механизми в страната.

Тезата за безжертвеността на корупцията е една доста спорна криминологическа теза, която в цялостния си завършен вид не споделя и автора на този текст. В своята същност, корупционните сделки са дисфункционални по отношение на пазарното стопанство, застрашават съществуването на конкуренцията, утвърждават скритата икономика, заплашват съществуването и спазването на социалните, правните и моралните норми, засилват потенциала на организираната престъпност и уронват устоите на демократичните механизми. Могат да бъдат изброени още ред последствия, ощетяващи отделните граждани или обществото като цяло, които са “невидими” на всекидневно ниво. Всичко това индиректно влияе върху качеството на живот в тази страна и хората няма как да знаят за първоизточника на това видимо влошаване, без планирано и ефективно пропагандиране на примерно - “нулева толерантност към корупцята” или каквато и да е PR-кампания за превенция на участието им в този процес.

Необходимо е да осветлим и един по-малко  обсъждан аспект на проблема “корупция”. Самата тема за корупцията, така както пребивава и съществува в публичното пространство, в това число и в медиите на съвременното ни общество, е мощен инструмент в политическия живот и в борбата за разпределение на политическата власт. Нещо повече – тя е арсеналът на управляващите за налагане на политическа воля над опонента, когато механизмите за контрола върху корупцията са властово централизирани в техни ръце. В политическия предизборен маркетинг на всяка политическа сила, на електоралните единици се гледа предимно като на станали, или пък потенциални жертви на “чудовищни” корупционни сделки от страна на прежде- или в бъдеще – управляващите, които са предимно от другите политически партии. Или пък на хората им се внушава това. Т.е. темата за корумпираността на политическия опонент е най-често срещания арсенал на всяка една политическа сила; тема, която е доказала високо поразителната си индоктринираща мощ сред гражданите на която и да е страна. Всяка една предизборна борба е битка за това  кой  ще бъде посочен като по-корумпиран. И кой ще излезе накрая по-виновен!

Всичко това отчасти е положително, доколкото е негласно признание, че действителните жертви на корупцията са всички граждани и обществото като цяло, а политическия елит е загрижен за това положение на нещата и прави това, което е по неговите сили явлението да бъде ограничено (в повечето случаи – най-вече по отношение на политическия опонент).Това има и един вторичен положителен ефект - противопоставянето на политическите сили в демократичното публично противоборство гарантира поне отчасти осветляването на “тъмната част” на феномена корупция за обикновения гражданин, който е крайната жертва. Темата за корупцията, обаче, усилва характера си на мощен инструмент за влияние, а от там – и на източник на власт, в т.ч. и политическа, от момента, в който напусне всекидневната политическа риторика и стане обект на консумация от “деполитизираната” ни съдебна система в лицето най-вече на прокуратурата в страната. Към която, рано или късно, политиците ни по закон е необходимо да се обърнат, а в последно време – и да не се обръщат - тя сама избирателно се самосезира. Засилването на ефекта се дължи отчасти на факта, че прокуратурата като част от съдебната система е институция натоварена с произвеждането на “обективната истина” и това, което тя поднася на обществото като дискурс по темата корупция е със значително по-високо ниво на безкритична възприемчивост от страна на гражданите в сравнение с политическия дискурс, който е по презумпция “субективно” обременен. Тук темата излиза от полето на дискусията и навлиза в полето на едноличните решения, излиза от своята публична осветеност и навлиза в мрака на тайната на разследването, от която избирателно на публиката се показват отделни фрагменти. Т.е. освен с нарастването на индокриниращия си ефект, от този момент “темата за корупцията” като инструмент за разправа увеличава и антидемократичния си потенциал. Все пак, това положение на нещата е ограничено от закона и от решенията на съда и може да продължи единствено в рамките на досъдебното наказателно преследване. От друга страна общественото мнение в България по стечение на обстоятелствата изразява едно твърде ниско доверие в институцията на самата прокуратура.

Какво би станало обаче, ако се създаде специално оторизиран орган за борба с корупцията, имащ разследващи функции извън прокуратурата и следствието и абсолютен монопол върху публичното предоставяне на “истината за корупцията”? Да приемем дори, че чисто формалния проблем за неговата неконституционност по отношение на разследването бъде решен със съответна промяна в основния закон. Защитаваната тук теза, е че създаването на подобна структура, логично погледнато, не може да промени нищо в състоянието на корупцията в страната ни и дори съществува (поне теоретично) възможност чрез корумпиране именно на върховната структура за борба с това явление, нещата да се влошат. Същата структура обаче ще има освен големи правомощия и шанса да влияе директно върху политическия живот в страната.

Първо да погледнем фактологията, която е  налична и предоставена от изследващите корупцията институции в BG. Това ни е необходимо за да си отговорим на въпроса доколко инициативата на държавните ни мъже по създаването на поредния орган е инспирирано от безпокойството им по отношение на някакво действително нарастване на нивата на корупция в страната.

Членовете за подкуп в нашия Наказателен кодекс (чл.301-307а) са “полумъртви” от години, според съдебната статистика (т.е. няма значим брой осъдени  по него лица; например за 2001г. са осъдени 26 лица за 29 престъпления по тези членове, което е 0,12% от всички престъпления, завършили с осъждане. За периода 1989г.-2001 г. осъдените престъпления по чл.301-307 средногодишно са 0,20% от всички осъдени за периода престъпления, а осъдените за подкуп – 0,17% от всички осъдени лица за периода). В опита си да внуши по-голяма сериозност на проблема, прокуратурата често добавя към числото на осъдените за подкуп и числото на осъдените за други престъпления с “корупционен характер” (по нейна терминология) - престъпления по служба, длъжностни кражби и присвоявания, обсебвания, измами и дори изнудвания, вещно укривателство, безстопанственост, сключване на неизгодни сделки, престъпления против кредиторите, паричната, кредитната и данъчната система, документни престъпления и др. стопански престъплeния. Но дори и безкритично да приемем това спорно широко тълкуване на феномена корупция, се оказва, че делът на осъдените остава незначителен, поради малкия брой осъдени лица и при изброените допълнително престъпления.

Преследването на корупцията е в състояние на “предсмъртна кома” и в данните от полицейската статистика (Например за 2002г. от полицията са регистрирани 60 престъпления по чл.301-307а от НК, което е 0,04% от всички регистрирани престъпления. Това  е 0,8 престъпления на 100 хил. жители на страната). В данните на официалната статистика на полицията и съда не се наблюдава значимо нарастване през последната отчетна година - 2002. Дори такова да се е случило през 2003-та, държавниците ни няма откъде да го знаят, за да вземат решението си за създаване на нов орган за борба с корупцията.  Нещо повече, ако се приемат за меродавни, данните на полицейската и съдебната статистика водят до извода, че или корупция в BG не съществува, или тя не е обект на значимо полицейско и наказателно преследване и поради това - предприемането на изключителни мерки спрямо това престъпление е най-малкото финансово неоправдано.

“Коалиция 2000”, “Прозрачност без граници”, “Трансперанси интернешънъл” и др. неправителствени организации, локализиращи и изследващи корупцията в страната, говорят обратното – че корупция има и тя е достойна за изследователско наблюдение. Въпреки това и в техните последни данни не може да бъде открито обезпокояващо нарастване на корупцията в страната, което да е предизвикало необходимостта от създаване на нов орган за борба с корупцията. Например Витоша рисърч, която провежда от 1999г. мониторинг на корупцията чрез емпирични социологически изследвания на всеки 3 месеца и поддържа постоянни корупционни индекси, предлага данни от октомври 2002г., според които делът на хората, посочили корупцията като най-сериозен проблем на българското общество, се е понижил чувствително в сравнение с януари 2002г. Това означава, че идеята за създаване на нов орган за борба с корупцията едва ли е инспирирана от натиска на общественото мнение и желанията на данъкоплатците. Още по-малко - от притеснителни данни на Витоша рисърч или друга агенция. Като цяло техните индекси показват ниски нива, "принципната допустимост на корупцията, притежава едни от най-ниските стойности” към октомври 2002-ра, “което е показател за трайно установена морална нетърпимост към корупционните действия”, както и за “възприемането им като социално недопустими”; “стойностите на индекса за податливост към корупция са относително ниски и трайно се задържат около едно сравнително постоянно ниво”; през тази година се регистрира тенденция към намаление в стойностите на индекса за реалният брой на корупционните действия.

От всички данни, посочени дотук, става ясно, че не може да се говори за каквото и да е нарастване на корупцията през последната 1-2 години, което да е предизвикало желанието на президента и главния прокурор да се борят чрез специални мерки с този проблем. Освен ако желанието им да създадат специален орган, не е продиктувано от други съображения. Вероятно от една страна става дума за съобразяване с външнополитически приоритети, а от друга – за необоснована претенция за конценриране и делегиране на повече власт. Но нека се върнем към мониторинга на “Витоша Рисърч” за да разберем къде се крият част от проблемите, свързани с корупцията.

Най-впечатляващият факт от него е посоченият приблизителен брой на корупционните действия, извършени на територията на страната за месец октомври 2002г., който се определя от социологическата агенция на 125000 действия. Не са обявени данни за стойността на корупционните сделки, но и сами можем да си направим груба сметка какъв обем финансови средства е сменил собственика си през месеца извън всякакво държавно облагане и за какви целогодишни финансови потоци става дума. Стига поне веднъж да ни се е наложило по спешност да отидем на лекар или поне веднъж да сме платили на катаджия за някакво “внимателно” открито от него наше нарушение. Въпросът е откъде идват и накъде са насочени тези финансови потоци? Отговорът е видим и от данните на “Витоша рисърч” – в най-масовия случай от обикновените граждани към служителите на тяхна издръжка – лекари, полицаи, учители, данъчни и общински служители, служители от министерства, от съдебната система, магистрати и пр. Колкото по-често гражданите се срещат с определена категория служители в ежедневието си, толкова вероятността да дадат подкуп на такъв служител или специалист е по-голяма.

Ако се вземе общия брой на заетите в тези най-масови професии ще излезе, че средно на 1-2 служители или специалисти се пада по 1 взет подкуп месечно. Това не означава, че всички служители или специалисти са подкупни, но представете си за какво число “мърша в стадото” на отделните гилдии или поне за каква интензивност на подкупите на малка част от тях става дума при 125 000 дадени подкупа месечно! Та лекарите в BG са 60-70 хил. души заедно с персонала, полицията ни е 25 хил души ..., а другите категории са значително по-малочислени! Ако се погледне сериозно на по-горната криминологична теория за безжертвеността на подкупа и тя се доразвие достатъчно, бихме могли да кажем, че сборът на отчисленията от нашите заплати за бюджетната издръжка на тези категории служители и специалисти, плюс нашите законни плащания за техни услуги, плюс сумите по дадените подкупи  формират общата сума на реалните цени на предлаганите от тях услуги и отчасти - приблизителната сума на реално получаваните от тях доходи. Това вероятно е точно така и би било оправдано, ако не съществуваше държавна политика на здравеопазването, опазването на обществения ред, образованието, наказателната политика и пр. Само че държавата в лицето на своите основни власти и техните представители се явява монополист при определянето на цените на тези услуги без кръчмаря – конкретния им изпълнител. Освен това не проявява достатъчно старание при спазването на тези доста волунтаристично приети цени за гражданите в тяхното ежедневие. Първо, защото е разбрала, че това е невъзможно – как да контролираш 100000-200000 души ежедневно?! И второ – защото все още не е схванала, че съществува заради гражданите и обществото, а не те заради нея. Последното е видимо от липсата на воля за фиксиране на жертва на подкупа и полагане на усилия за облекчаване на положението й. Преди изборите всички политически сили сочат гражданите като колективна жертва на корупцията, но когато вземат властта бързо забравят за това. От друга страна гражданите се опитват да намалят финансовото бреме на корупционния натиск в своето ежедневие и поради това стават лесна плячка на предизборните (доста празни като съдържание) обещания и реторика. Защото в масовия случай българския мъж ще плати за раждането на детето си допълнително извън безплатното медицинско обслужване “за да е всичко наред”, българските мъже и жени ще платят допълнително за провеждането на тежка операция на техен близък “за да е всичко наред”, българските майки и бащи ще платят за допълнителни часове за образованието на любимите им деца “за да е всичко наред”, българските шофьори ще платят за неизвършено или спорно нарушение неотчетни пари на полицая “за да е всичко наред”, българските предприемачи ще платят за регистрация в съда, в данъчното и навсякъде другаде допълнително, извън държавните и адвокатски такси “за да е всичко наред” и пр. и пр.. Защото всички в BG вече знаем какво означава, което и да е от тия свръхценни за нас неща “да не е наред”. И какво означава да не си платиш - това е най-сигурния начин нещата в живота ти “да не са наред”. Всички ние сме принудени да плащаме за това нещата ни “да вървят наред” и сме жертви на деликатното изнудване от страна на тези, от които зависи това.

Ако се приеме за истина, че всички ние сме жертви на корупцията в страната, то би следвало да се замислим, как става така, че от такъв огромен обем на месечно извършвани корупционни действия (в терминологията на “Витоша Рисърч” предимно и изключително -  подкупи), който като цифра гони тази на годишно регистрираните всички видове престъпления от полицията, до органите на реда достигат едва 60-тина на година? Очевидно е, че няма оплаквания от нас, гражданите,  до полицията, която в противен случай би ги регистрирала.

ЗАЩО?

Първо, защото по сега действащия Наказателен кодекс и двете страни в корупционната сделка са извършители на престъпление. Този, който дава подкуп също носи наказателна отговорност не по-малка от приемащия подкуп – наричат ги активна и пасивна страна при подкупа. Дефакто и деюре в нашата страна законодателно е установена една от най-реакционните разновидности на по-горе посочената теза за безжертвеността на корупцията в персонален план и чрез това е блокирана възможността реално пострадалите от корупционен натиск да търсят справедливост. Тази практика би имала смисъл, ако всички корупционни сделки в страната се осъществяваха по инициатива на даващите подкуп, както вероятно е било през 1968г ., когато нашия НК е приет. Това обаче в масовия случай днес не е така – лекарите, полицаите, данъчните, служителите в министерства, митничарите, служителите в съдебната система, самите магистрати и пр. са тези, които оказват натиск за получаване на подкуп в най-често срещаните случаи от ежедневието на българина. Публична тайна са тарифите и ценоразписите, които са фиксирани за отделните случаи и “услуги” при част от тези съсловия. При това – ценоразписи за  извършване на услуги и действия, които и без друго влизат в преките им задължения и не изискват престъпване на закона от тяхна страна. Даващият подкуп в повечето от тези случаи е жертва на фино изнудване, извършено без прилагане на директна сила или заплаха, а чрез деликатно демонстриране на невъзможността да реши по друг начин бързо и сигурно неотложните си проблеми.

С акта на даването на подкуп изнудваната жертва моментално попада под ударите на закона и под опасността да си има неприятности с правоохранителните и наказателните институции. Затова и постфактум не се жалва в полицията. От друга страна, именно поради нежеланието си да се занимава с дейности по сътрудничество с посочените органи, които също не са обект на неговото изключително доверие, той не намира за уместно и предварителното им уведомяване преди даването на подкупа, който се явява в неговото съзнание като избраното по-малко зло. С още по-голяма наказателна отговорност е заплашен,  в случаите, когато подкупът, който е дал е поради оказван натиск от страна на длъжностно лице с отговорно служебно положение или магистрат (чл.304а НК).

Необходима е законодателна промяна в чл. 304-304а от НК. Спрямо новата действителност тезата за носещите наказателна отговорност “активна” и “пасивна” страна на деянието е не само отживелица от времето на тоталитаризма, но и основна пречка за противодействието и превенцията на корупцията към днешна дата.  Необходимо е изцяло да отпадне наказателната отговорност и преследване за лицата дали подкуп при определени условия - при данни за наличие на предварително оказван натиск или изрично искане за това, когато подкупът е даден изключително за извършване на законно действие по служба на лицето, поискало подкупа, и при условие, че лицето в кратък срок е уведомило компетентните органи за дадения от него подкуп. Като стимулираща основа за сътрудничество на пострадалия би могла да бъде направена и регламентация за връщане на полученото от получилия подкупа извършител чрез граждански иск пред съда от страна на изнудвания, както и възможност за компенсация за нанесени морални щети. Само по този начин би могъл да бъде нанесен удар върху т.нар. корупционен натиск от страна на властимащите служители и да бъде отворена възможността пострадалите от него да се жалват пред полицията и евентуално да сътрудничат на разследващите органи. С подобна законодателна промяна противодействието на корупцията би било доста по-ефективно и при настоящите структури и наличните им правомощия, без да е необходимо създаването на допълнителни структури и оторизирането им със специални разследващи правомощия, изискващи и непостижима в момента промяна в Конституцията.

Ако предлагания от президента орган за борба с корупцията, има единствено за цел да събира съобщавани от гражданите информации за конкретни корупционни действия, без да ги разследва и като ги препраща на компетентните органи, то би трябвало да се посочи, че и сега съществуват множество такива структури към различни институции, а и някои неправителствени организации вършат същата работа. Всички те изпращат достигналите до тях сигнали на компетентните органи – полицията и прокуратурата.

Ако предвидения орган има за цел да централизира тази дейност и да анализира пристигащата информация с цел предприемане на превантивни мерки и програми за противодействие, което е и единственото рационално зрънце в това начинание, то би следвало да се знае, че с промените в ЗСВ от миналото лято за такава дейност е оторизиран Съвета за криминологични изследвания към министъра на правосъдието. Вместо да се създава нов орган за това, просто може да се допълни Правилника за организацията и дейността на Съвета за криминологични изследвания с изключителен приоритет на тази дейност.

И накрая, ако президентът цели създаването на нова структура за борба с корупцията в отговор на външнополитическия натиск и в името на изчистването на имиджа на страната в международните среди, то би следвало да се запитаме дали неефективната показност може да направи това. Доверие и положителен имидж се постигат с повече работа, а не чрез гръмко звучащи, но изпразнени от съдържание и смисъл форми.