|
|
Той се определя като “платоновски анархист” и
заявява направо, че “голямата литература често е дясноориентирана”.
Предпочита Селин пред Арагон, не крие възхищението си от
творчеството на Ръобате и непрестанно изтъква приятелството си с
бившия роялист и метафизик Пиер Бутан. Вкусове и предпочитания,
които му гарантират строгите погледи на парижката интелигенция.
Цяла лавица от библиотеката на просторната му къща
в Кеймбридж е посветена на Омир. Преди време той открива между два
тома поздравителното писмо, което Зигмунд Фройд е пратил за
сватбата на родителите му. Джордж Стайнър е от хората, за които
съвършенството е свързано с идеята за Европа - една идея, вероятно
изчезнала сред тленните останки на Холокоста. Защо културата не ни
предпазва от варваризма? Това е въпрос, който не спира да
преследва този запленен от езиците и митовете мъж...
За
поколенията студенти, имали щастието да посещават неговите лекции
по сравнително литературознание, Стайнър винаги ще си остане
учителят по четене, вероятно един от последните необикновени
преподаватели. В публичните си лекции за връзката между учител и
ученик, които скоро ще бъдат публикувани във Франция, той посочва
три вероятности: ученикът убива учителя, учителят убива ученика
или магията се задейства, освобождавайки ероса на преподаването.
За Стайнър със сигурност е възможно само последното.
А нещо за житейската му история? Роден е във
Франция през 1929. в семейство на австрийски евреи. Баща му
проявява изключителна съобразителност и през 1939 заминава със
семейството си за Съединените щати. Именно там младият Стайнър ще
завърши гимназия и ще започне висшето си образование. След края на
войната той се жени за една американска историчка, от която има
две деца - днес те живеят в Съединените щати. През 1962 Стайнър е
сред основателите на Чърчил Колидж в Кеймбридж, като го напуска за
няколко години, за да замине за Женева. Ако трябваше да се
задоволи с една-единствена самоличност, Джордж Стайнър несъмнено
би избрал да бъде вечният изгнаник.
Сблъскали сте се с историята съвсем млад, още на 6 февруари 1934.
Били сте на пет години и сте живеели в Париж, когато баща ви,
коментирайки вълненията в страната, ви е казал: “Ето това е
историята, моето момче”.
-
Никога в живота си не съм се страхувал толкова. Майка ми дойде
тичешком да ме вземе от училище, уплашена да не сторят нещо лошо
на еврейските деца. По улицата хората крещяха: “По-добре Хитлер,
отколкото Блум”. Когато пристигнахме вкъщи, можехме да наблюдаваме
от балкона шествията, лозунгите и всичко останало. И точно тогава,
баща ми каза: “Ето това е историята, моето момче”. Това беше
първият обрат в живота ми. Но имаше и втори. Случи се през зимата
на 1956, намирах се в Прага, бях съвсем сам и, както може да се
очаква за един неориентиран хлапак, не бях разбрал нищо за визовия
режим. И изведнъж, в Братислава, ме изведоха с крясъци от влака в
два часа през нощта, взеха ми паспорта и ме затвориха в една стая.
Вероятно съм изглеждал ужасно изплашен, защото мъжът, който до
този момент кротко си спеше на пейката до мен, стана, заведе ме до
прозореца и ми каза: “Знаеш ли, млади човече, докато не ни
изправят до онази стена, нищо не може да е страшно”. Той беше
преминавал незаконно границата дванайсет пъти: и при нацистите, и
при сталинистите.
А вие казвали ли сте някога на децата си: “Ето това е историята”?
-
Дадох на децата три много прости съвета. Първо: багажът им винаги
да е стегнат, винаги! За един евреин е равносилно на абсурд да не
си е приготвил багажа! Второ: да не се оплакват, ако това се случи.
Повярвайте ми, ако утре се наложи да напусна всичко, което обичам,
и да замина да си търся работа в Джакарта, най-напред ще науча
индонезийски. Това ще ми се отрази много добре - станал съм
толкова мързелив напоследък. Но никога няма да извикам: “Как можа
да ми причиниш тази гадост, Господи?” Защото и нещастието може да
бъде вълнуващо. Ние сме гости на хората и на живота, понякога
домакините са противни, друг път - великодушни. Живея в Англия от
четирийсет години, но никога не съм се чувствал като един от тях.
Ние никога няма да бъдем приети, но ако уважават правото ни да не
бъдем приети, аз ще съм много благодарен. Витгенщайн е казал, че
великите теории на логиката се създават в гаровите бюфети. Пруст е
пишел в Риц. Аз също обичам хотелите. Умберто Еко бе така любезен
да отбележи, че съм единственият симпатичен господин, който
преподава на четири езика: италиански, френски, английски и немски.
Това е неимоверно предимство. Никога не съм имал лунатичното
усещане, че съм човек, вкоренен в един език или в една култура. Но
да се върна към последния съвет, който дадох на децата си:
оставяйте хотела по-чист или по-интересен, отколкото сте го
намерили!
Ще успеете ли някога да се събудите от кошмара на историята? И
измъчва ли ви все още въпросът: как може сутрин да свириш Шуберт,
а следобед да причиняваш болка?
-
Аз съм син на една централноевропейска, юдейско-френска надежда,
която вярваше, че културата ще очовечи човека. Баща ми беше убеден,
че великата музика и великата литература ще ме превърнат в едн
по-благопристоен, по-малко примитивен човек. Но неговата теза се
оказа невярна. Наричам това “парадоксът на Корделия”. След като
съм гледал “Крал Лир” с децата си, изобщо не чувам дали някой
ридае от мъка на улицата, защото това ридание вероятно ще е
несигурно, вулгарно, слабоумно или пиянско, докато викът на
Корделия е абсолютен и обсебващ. Моята хипотеза е, че класическите
произведения обезчовечават хората, притъпяват осезаемостта на
реалното, онова, което Фройд нарича принцип на реалността.
Определено сме по-малко готови за мигновен и необходим отговор на
действителността, докато ни залива толкова художественост.
След като се отказахме от религиозната есхатология, трябва ли да
забравим и светската надежда за един по-съвършен човек? Как да
намерим изход в един свят, лишен от трансцендентност? Какво правят
студентите ви?
-
О, те са милионери! Настоящата криза показва, че капитализмът
гарантира всичко, освен надежда. Двете най-мощни индустрии в света
са дрогата и порнографията. И въпреки това, американската мечта си
остава все така привлекателна за китайските ми студенти. И би било
ужасно да оспориш на хората, които никога не са имали нищо,
правото да живеят по-охолно, да се хранят по-добре... Единственото
средство за тях е американският ескалатор.
Родителите ви са австрийски евреи, роден сте в Париж, живели сте в
Швейцария, сега живеете в Англия. С една дума, вие сте истински
продукт на добрата стара Европа. Мислите ли, че тя има бъдеще?
-
Сто милиона загинали между август 1914 и май
1945 - жертви на глада, лагерите и войните: Европа
заслужава да е мъртва. Чудно е как още е на мястото си! Всъщост,
смятате ли, че е възможно една посветена на материалния възход
идеология, каквато е американската, да продължи да продуцира неща,
представляващи върховен изблик на човешката самота? Според мен,
онази, заложена у нас твар, която измисли Аушвиц, е способна точно
на три абсолютно безполезни дейности: чистата мисъл, музиката и
поезията. “Poetry makes nothing happen” е написал Натаниъл
Хоторн. И се питам дали Америка, чиито университети са подслонили
архивите на човечеството, ще може да създаде велики композитори,
да открие своите Барток, Шьонберг, Стравински или велики мислители
като Витгенщайн и Хайдегер. Струва ми се, че Америка винаги ще
презира до известна степен самотата, мълчанието и обсебеността на
душата. Забележете, че американският роман е в разцвет, докато
вярата ми във френския роман напълно угасна.
Смятате ли, че френската култура замира?
-
Трябва ли да говорим за склерозата на френската култура? Зависи от
средата. Помислете за постиженията в медицината, за високите
технологии: не може всичко да процъфтява. Но все пак, във Франция
нещо не върви както трябва и може би един от симптомите за това е
защитата на езика. Да бъдем внимателни: идеята, че езикът може да
е уморен, е обезпокоителна метафора. Освен това, френският език се
защитава по един доста стерилен, абсурден начин, сякаш е загубил
гъвкавостта си, докато английският абсорбира всичко. Френският е
уплашен, а това е тревожен сигнал. Припомня ми една мисъл на
Валери. Когато в края на живота му го убеждават, че е възможно да
научиш голяма част от англоамериканския само за двайсет часа, той
отвръща: “За щастие, френският не може да бъде усвоен и за двайсет
хиляди”. Този хубав отговор, пропит с гордост, може да е доста
опасен. И все пак, трябва да признаем на Франция огромните усилия,
които полага, за да живее с миналото. Отказът от спомняне, който
наблюдаваме в Русия, например, ме изпълва с ужас. Валтер Бенямин
казва, че убийството на спомена означава безкраен Холокост. Помня
добре онази нощ на 1943, когато баща ми ме събуди, за да ми каже,
че Паулус е капитулирал при Сталинград. И после добави: “Сега вече
имаме шанс”. Но ето че през 1956 прекръстиха града Волгоград. Но
Сталинград не е просто име на парижка метростанция, това е името,
което милиони хора шепнеха, преди да заспят...
Да се върнем към смъртта - реална или предполагаема - на културата.
Едно е сигурно: пропуснахме предизвикателството да има образование
за всички.
-
Да, това е провал във всяко отношение. Струва ми се, че на
практика много малко хора са достигнали до върховете на мисълта и
науката. Бихме могли да покажем на мнозинството пътя, по който
животът ще бъде по-богат и свободен. Всеки е способен да хареса
някоя фуга на Бах, дори без да е в състояние да я анализира.
Съществуват множество нива на екстаз и всеки човек трябва да
открие своето. Но не е необходимо всички да участват в семинари за
Декарт.
Разбира се, но трябва ли да се откажем от йерархията и да приемем,
че Game Boy струва колкото Есхил?
-
Проблемът е, че всяка йерархия на ценности е политическа. Всяка
ценност е идеология. Нужно е да кажем, че думата “елитен” означава
“по-добър от другите”. Цял живот се опитвам да обясня това на
своите студенти. Много е тъжно да не си гений. На мен винаги ми се
е искало да създам такъв. Би било хубаво да си повече от това,
което си. И все пак, предпочитам да казвам: бъди такъв, какъвто си.
Това е програмата на всяка педагогическа дейност. Но аз виждам
един друг кризисен фактор, свързан с невъзможността по-голяма част
от човечеството да е посветено в науките и математиката. Защото
именно в тези среди се проявяват най-дълбоките творчески и
поетически енергии. Помня каква еуфория настъпи в Кеймбридж в деня,
когато обявиха, че теоремата на Ферма е доказана. Колегите ми не
бяха на себе си от щастие. Вечерта ми казаха развълнувано: “Имало
е няколко възможни решения и той е избрал най-красивото. Но ти
трябват двайсет години работа, за да го разбереш”. Малко натъжен,
аз отвърнах, че са необходими двайсет и пет години подготовка, за
да можеш да започнеш Кабала... Най-общо казано, в днешно време
съществуват три приключения: създаването на живот in vitro,
обясняването на началата на времето и Вселената, области, в които
човек се чувства близо до математическите теории, и накрая,
функционирането на мозъка. Научаваме, че егото е несъмнен резултат
от съчетаването на захари и въглероди. Може би ще разрешим
проблема със съзнанието. На фона на всичко това, съставките,
изграждащи френските бестселъри, ми се струват безкрайно тривиални
и тъжни.
И все пак, големите текстове на литературата са ви позволили да
достигнете до онова, което наричате “естетика на преподаването”.
Смятате ли, че преподаването вече е невъзможно?
-
Напротив, но при условие, че никога не търгуваш с вдъхновенията си.
Ненавиждам елита, който прибягва до популизъм, за да си осигури
благоразположението на медиите и масите. Убеден съм, че Платон
струва хиляди пъти повече от Боб Дилън. Не мога нито да го докажа,
нито да го изчисля статистически, но мога да изисквам да ме
оставят да живея с предпочитанията си. Да си учител, е същото като
да си баща. Може да четеш на детето си, може и да му забраниш да
гледа телевизия. Трябва ли заради мекушавост или мързел да се
откажем от битката? Нужно е да вярваш в онези, ценности, които,
макар и лишени от божествено присъствие, са изразители на
абсолютното.
Вие сте специалист по езиците и техен голям почитател. Мислите ли,
че всички те са равностойни?
-
Разбира се! На земята не съществуват малки езици.
Всеки език се гради върху литература, дори тя да е само устна.
Писмената литература е късно явление, нужни са били двайсет хиляди
години, за да се появи Омир. Всеки език отваря свои собствени
хоризонти и смъртта дори на един от тях е смърт на едно човешко
бъдеще. Както някога написах, Вавилон е обещание, Божия награда.
Да позволим на англоамериканския да се превърне в есперанто,
означава да редуцираме полето на човешките възможности.
Вие сте ревностен евреин и изключителен антиционист. Склонен ли
сте да мислите, че страданието е доказателство за избора?
-
Смятам, че целият свят е вълнуващ и получавам световъртеж от всяка
форма на национализъм - оттам идва и антиционизмът ми. Повтарям,
че сме гости на живота и на Земята. И ако евреинът има някаква
мисия, то тя е да внушава чрез “скандалността” (в теологичен
смисъл) на своето оцеляване, че състоянието на скитника, на
поклонника, е най-естественото човешко състояние.
Накратко казано, онова, което не харесвате в Израел, е идеята за
изпълненото обещание. Бог дава земя на своя народ...
-
Много е опасно да крепим национализма върху привидно
трансцендентна основа. Приемам, че повечето евреи могат да имат
своето “у дома”, но не вярвам това да продължи дълго. За нас
държавната стабилност е симптом на изчезването.
Разговора води Елизабет Леви
Преведе от френски Стефка Паунова
Преводът е направен по Le Point, 22 Novembre 2002 |
