|
От известно време насам светът
живее под знака на войната – нездраво втренчен в телевизора. За
кратко или дълго ще законодателствува Марс. Венера преотстъпват на
французите, сервирана с шампанско и скариди. Изглежда, лош
астрологичен фон, несъвместимост на планетите.
Никой не може да обясни с
разсъдъчни средства в какво се състои разумността на човешкия род,
наблюдаван в акция на вдъхновено взаимно изтребление. В стихията
на военния сблъсък убийството придобива нормативен характер и се
преживява като дълг. Предприема се спешна преоценка на ценностите.
Хората се насъскват един срещу друг, всатаняват се тактически - за
взаимна военна употреба. Човек за човека е свещена вещ, но не и на
война. На война е демонична. Това занимание е изумителна
комбинация на крайна разсъдъчност с откровено безумие, то е
парадокс на планираната лудост. Феномен на озверяла математика.
Войната е синоним на злото, но при
определени обстоятелства е по-добрият избор. В това е бедата.
Моралните императиви, валидни за частния свят, са много условно
приложими към манталитета на държавата - това е
"най-хладнокръвното от всички чудовища", по израза на Фридрих
Ницше. Държавата предписва трагични задължения на своите лидери,
общата сигурност се заплаща от тях със страшна вина. Лидерството
не е суетна позиция, а фатум. Идеята,че Буш воюва, защото обича
миризмата на кръв и петрол, е напълно бездарна. Няма как да
опростим темата за морално удобство, тя принадлежи без остатък на
трагичния жанр. Войната рядко е сблъсък на доброто със злото -
много по-често - на доброто с доброто или на злото със злото. Във
войната се участва само виновно, няма невинни в кръга на
замесените. Но горко на бягащите от тази повинност. На война
отиват не само за да убиват, но и за да умрат. Войната е
неизбежност, защото сме в тримерното пространство - в този свят, а
не в другия. Не на войната, не на войната нищо не значи. Всички
сме за това лесно улично "не". Всеки хепънинг на съвестта е
приятно прекарване, особено ако дойдат момичета. А с Хюсеин какво
да се прави? Избил е неколкостотин хиляди пущуни, разстрелял е
част от семейството си - някои собственоръчно, в кабинетни
условия, камерно, интимно. Сменен ли е килимът, по който е
стъпвал, или са го прали с веро съпругите на неговите двойници от
републиканската гвардия? Да изчакаме още, ще каже къде са
отровите.
ООН разви индустрия за производство
на "плашещи" резолюции и отдавна принадлежи на комедията, това е
институция на ритуализираното безсилие. Жак Ширак и Йошка Фишер ли
ще отбраняват Америка от психотичната ненавист на терора? Каква им
е на тях Хекуба? Единият е заложник на имигранти от Магреба,
другият на преселници от комунизма. Приятно прекарване.
Америка беше атакувана на 11
септември за перверзна радост на три четвърти от "миролюбивото
човечество" и нямаше около Айфеловата кула и Бранденбургската
врата струпване на разкъсани съвести. Някой знае ли какво е
обяснението на този масов каприз? Ще изповяда ли световното ляво
без затаяване на чувства същинското си отношение по тази тема? Да
не би пък на "бедните" да е простено да си изтървават нервите
периодично?
Пацифисткият интернационал отказва
да приеме трагичната неизбежност на войната, на него му се струва,
че всичко се урежда по сантиментален път.
Достатъчно е да снабдят Садам с по-дълъг срок за покаяние и повече
инспектори на място, за да се смекчи сърцето му до степен на
разоръжаване.
Междувременно светът да се моли непрестанно за превръщане на
химичните
отрови в петрол и на бактериите в пеперуди. И да повтаря "долу
Кондолиза
Райс".
Пацифизмът е светло суеверие. Той
разчита на "дружбата между народите", на
сплотените човешки количества, в природата му има нещо
първомайско.
Обикновените хора са за мир, обичат тримата тенори и планират
отдалече
лятната ваканция. Любителите на войната са престъпни изключения,
изроди,
тайно влюбени във внучката на Мусолини. Те са собственици на
транснационални монополи, играят голф и
отказват да подпишат Протокола от Киото. По тяхна
вина има дупка в небето, няма социална сигурност и
не може да се диша. Истинският пацифист
обича природата, бездомните кучета и вегетарианската
кухня. Той е по правило зелен, със сигурност ляв,
вероятно постмодерен и задължително - битов
хедонист. Make
love, тъй да се каже,
not war.
Няма смисъл, има преживяване. Светът е поп
мелодия, нещо задружно и женствено, болката
е самонатрапена - в нея няма неизбежност.
От мислите на това умонастроение
отпада трагизмът на живота, то отказва да
приеме, че злото е зло без остатък и че трябва да бъде атакувано,
за да не
превземе живота. И с Хитлер флиртуваха по дипломатически път,
докато не мина
през Полша. Ето идея за проклятие: да те защитава пацифист, ако си
в смъртна
опасност и ти трябва човек. Да видим какво ще излезе. Ще излезе
същото,
разбира се, друго няма да излезе. За тази човешка порода злото е
грешка на
международното възпитание, лоша социална политика и неравенство на
половете.
Русоисти, заченати на фестивал в
Уудсток. Ако не са братовчеди на Карлос
Чакала, разбира се...
Към хроничната безпътица на
българския свят се прибавя и ефект на глобална
историческа несигурност, на изпитание без име. Не е ясно какво
следва, какво
ще се случи, какво ще понесем. Светът, по всичко личи, се
пренарежда, но не
знае как и даже по каква причина. Старите удържащи реда
съотношения и
мироопазващи митове изглеждат малко или повече изчерпани. Светът
се
плурализира радикално, разумът и добродетелта нямат
привилегировано място.
Папи - във всяка световна махала. Проблематизиран свят и във висша
степен
несигурен. Студената война се преживява носталгично като "свят от
вчера" -
много по-надежден от този с припламващо безумие на фрустрирани
частни лица и организиран терор на "Ал
Каида".
Устойчивите коалиции са вътрешно
разколебани, всеки съюз е много условен.
Нашите евроатлантически драми имаха в началото патетичен, после
тревожен, а
напоследък и комичен привкус. Североатлантическата "гаранция за
сигурност"
предизвиква в мнозина повече страх, отколкото сигурност, хората
подозират
нова, по-голяма уязвимост. Правителствените изявления за отсъствие
на
"непосредствена опасност" за българските граждани са вероятно
верни, но кой
знае защо се произнасят някак заклинателно, с "подкупваща
искреност" и
поглед, бягащ встрани. Истината е, че България на свой ред поглъща
бавно и
неохотно неизбежната доза война, става страна в силовото поле на
конфликт с
"голямо бъдеще" и много неизвестни.
Очевидната неизбежност да вземем
страна изтерза нашите политици, накара ги
да се разбягват малодушно - с някои храбри и отговорни изключения.
Главнокомандващият на Българската армия на свой ред мълча в
предвоенната
фаза "като комунист на разпит", държа се свенливо и
"благоразумно", в
собствен селски стил.
Изглеждаше раздвоен между Бокова и
себе си или между себе си и още нещо, но
никой не знае какво или кой. Очакваше се повече лидерски стил от
българския
президент със "социална чувствителност" - във всички случаи повече
от късата
му мъжка въздишка по повод смъртта на "големия предприемач" Илия
Павлов.
Забелязва се в президентския му почерк склонност към прехвърляне
на
отговорностите, слабохарактерна и подловата воля за измъкване.
Това ще
трябва да се помни. Първо изчака Тафров да свърши неизбежното във
Вашингтон
и едва тогава се яви в Народното събрание хуманитарно нажален и
дълбоко
угрижен за целостта на международните институции и правовия ред
изобщо.
Бламира националната позиция заради членството на лявата партия в
социалистическия интернационал, то се знае - в пълно съзвучие със
съответното електорално чувство. Накъде без него. Дали пък не
става дума за
бездарното в модус на хитро? За интронизиран Андрешко?
Министър-председателят е трайно
настанен отвъд доброто и злото, за него -
или възхитено, или нищо, той е прецедент на постсловесната
култура. Няма да
се разбере какво мисли, ако е верен слухът, че го прави.
Членоразделният
език е мъртъв навик в републиканските условия, би казал царят, ако
можеше.
Добре е изреченията да завършват с отричане на собственото начало,
защото
монархическата съвест е самотна и не разговаря с никого. Пред кого
да се
отчита царствената съвест? Дали пред "Дойче банк"? Диалогът е
равенство на
гласовете, между трансцеденталното и емпиричното съществува
пропаст.
Говоренето на този загадъчен човек е отвъден словоред, глосолалия
без
преводач - ако не броим тълкувателя на неговите мисли, авгурът на
царската
администрация Димитър Цонев. Какво царят ни е имал намерение да
каже, ще
може да се разтълкува само по черен дроб на птица. Да имат
добрината
менадите на негово величество да изпаднат в транс по време на
някоя от
парламентарните почивки. Мене, текел, упарсин...
Междувременно застреляха Илия
Павлов, "ужасното дете" на българския
капитализъм -
vir nobilis
(благороден мъж), с мека душа и склонност към
безпричинни умиления (В. Рашидов). Осиротя откъм светъл пример и
кеш една
хубава част от нашата посткомунистическа аристокрация - по опелото
му ще ги
познаете и напоследък по пацифистката им съвест. Престъпници на
опашка за
мир - Господи, каква гледка! Изкористването на човешкия потрес от
бездарието
и ужаса на всяка война е специалитет на негодниците, това е
известно. Още от
1917. Първо "за мир и за хляб" - после 60 милиона окончателно
умиротворени
с осмислена отляво смърт.
Такава може. Само такава.
|