|
|
“Ние сме тези,
които казаха “не” на Франко, на Хитлер и на Буш!” – написа наскоро
един антивоенен колумнист в “Ел Паис”. Подобни паралели може би са
абсурдни, но, както се убедих при честите си пътувания, стават все
по-разпространени навсякъде из Европа.
Дори бърза победа в Ирак едва ли ще възпре обичайния ураганен огън
на тези, които с поразителната подкрепа на медиите превърнаха
антиамериканизма в зрелищен спорт. Би било грешка острите реакции
на много международни кръгове спрямо англо-американската политика
в Ирак да се разглеждат като изолирано явление, подклаждано от
омразата към конкретния американски президент или от отвращението
от американското могъщество. Тези реакции няма да изчезнат, а ще
останат сила, която ще пречи на решимостта на Запада при всяко
историческо изпитание, ако не се заемем с идеологическите причини
на това движение.
На някогашните ръководители от времето на войната също им се
налагаше да се сблъскват с критици, със скептици и с желаещи да
умиротворят злодеите. Вече доста се каза за това как в подобна
ситуация не бяха взети под внимание предупрежденията на Уинстън
Чърчил за бедата, която мирът с Хитлер ще донесе на света. От
много време изучавам историята на Америка и съм поразен от
паралела с друг лидер на Републиканската партия, който е бил
прикован на позорния стълб за това, че е започнал безразсъдна, по
мнението на неговите критици, война – Ейбрахъм Линкълн.
По време на гражданската война в Америка неговите критици били
многочислени и злобни, крайната цена
на
войната била ужасяваща, а мирните инициативи лежали на масата. В
крайна сметка, въпреки успехите на юнионистката армия на бойното
поле, ген. Джордж Маклийлън бил негов сериозен конкурент в
президентските избори през 1864 с платформата си за незабавен мир,
а също за отказ от намеса в работите на южните щати. Тогавашните
демократи, почти като сегашните, били по-загрижени от робството в
икономически план, отколкото заради основните принципи, които
мотивирали Линкълн.
Но
предизвикателствата пред днешните ръководители в днешното военно
време съдържат качествени разлики. Тези, които ги клеветят, са
добре организирани и имат достъп до симпатизиращите им като цяло
медии. Не мисля, че на Линкълн би му се удало да запази 10-те
процента преднина в онези избори, ако тогава народът бе имал
достъп до предаваните на живо от мястото на събитието репортажи на
CNN.
Когато медиите приемат на доверие масовите демонстрации в
иракските градове в подкрепа на “своя любим Садам”, ми се иска да
се замислим дали биха повярвали по времето на Линкълн на подобен
парад на черните роби по улиците на Ричмънд, демонстриращи в
подкрепа на Конфедерацията.
Днешните ръководители, както и техните предшественици, не са
лишени от недостатъци. Само че арбитрите на съвременния морал
настояват за абсолютна добродетел на своите ръководители и не им
оставят средства, за да се борят със злото. Вместо това с
поразително лицемерие те поставят своите държавници на една
плоскост
с диктатори като Садам.
За
съжаление диктаторите се научиха да използват съвременните медии,
за да влияят на общественото мнение. Гьобелс би бил не по-малко
красноречив пред камерите, призовавайки да бъде спасен животът на
немските деца, отколкото Тарик Азис, когото неотдавна един
кореспондент на
CNN
превъзнасяше като човек “енергичен и силно впечатляващ”. В днешния
международен климат, кой знае, може би генералите Юлисиз Грант и
Дуайт Айзенхауер биха свършили дните си в Хага за престъпления
срещу човечеството, а не биха влезли триумфално в Белия дом.
Днешните демонстранти и антибушевски медии са толкова непримирими,
защото зад техните действия стои
едно
крайно неточно тълкуване на историята, наследено от движението на
левите през миналия век. Системата на убежденията и даже речникът
на това движение се оказаха вплетени в канавата на съвременните
политически спорове. Така новинарите говорят за кубинския “президент”
Фидел Кастро и за иракския
“президент”
Садам Хюсейн, но наричат “диктатор” чилийския генерал Аугусто
Пиночет.
В
мисленето на много от хората, които са против американската акция
в Ирак, се пази тази книга на историята, в която липсват
страниците за 38 000 американски войници, които пожертваха живота
си в сраженията на Корейския полуостров. Там липсва и главата за
това как американците защитават Тайван, спасен от кървавата баня
на Мао Цзедун благодарение на корабите на военния флот на САЩ.
Макар и да присъстват множеството уроци, които се предлага да
бъдат извлечени от “империалистическата” война във Виетнам, няма
дори напомняне за това, че излизането на САЩ от Югоизточна Азия
отвори вратите за неописуемия ужас на полпотовския геноцид в
Камбоджа и масовите убийства и масовото бягство на жителите на
Южен Виетнам.
(Би
могло дори да се твърди, че трагедията, която се случи с народите
на Югоизточна Азия, е пряк резултат от успеха на антивоенното
движение.)
В тези
кръгове не е прието да се говори за същността на израело-арабския
конфликт, за явната агресия на арабските държави през 1947, която
имаше за цел да изтреби всички евреи в региона. Или за това, че
политиката на арабските духовни лидери е насочена срещу умерените
араби, също както срещу ционистите.
Тази
политика беше успешно възприета от така наречените “борци за
свобода” в Алжир, където се състоя още една жестока и мръсна
война. Никакви неправомерни действия на френските войски в Алжир
не могат да се сравняват с масовата ликвидация на невинни граждани
– както мюсюлмани, така и християни – убити от борците срещу
колониализма след напускането на французите през 1962.
По същия начин е табу да се говори за злоупотребите на Салвадор
Алиенде или за подстрекавания от секретните служби на Сталин
републикански терор в Испания по време на гражданската война.
Корените на този исторически ревизионизъм, отдавна забравени, са в
ненавистта на левите към антикомунистическите сили на миналото
столетие и в тяхната привързаност към комунистическите,
социалистическите и национално-освободителни движения, дори
такива, които са явно свързани с терористи. Благодарение на
активната намеса на САЩ в миналото, на мнозинството от днешните
демонстранти не се е наложило да изпитат бремето на тоталитаризма.
Но безпаметството на тази изкривена история, усилена от медиите, в
които поколения наред доминират представителите на лявото крило,
създаде днешната атмосфера, в която Джордж Буш-младши може да бъде
сравняван с Хитлер, а САЩ могат да бъдат обвинявани в тероризъм.
Коментаторите постоянно отбелязват много широкия спектър на тези,
които протестират срещу войната в Ирак. Как може такова широко
движение, в което бизнесмени в скъпи костюми маршируват редом с
юноши с обици на носа, да се заблуждава, питат те. Само че нито
мащабите, нито разнородността на това движение не трябва да
учудва. Много милиони хора бяха възпитани с еднакви исторически
неточности, усилени от левичарските медии. И сега те създават
широка и опасна коалиция, която е против истинската свобода и
справедливост под знамето на виртуални права на човека, докато
реалните права на човека се нарушават.
Като
противодействие на това ние трябва първо да спечелим войната в
Ирак и да започнем да възстановяваме Близкия Изток. Ние трябва да
преразгледаме участието си в международните структури, които ни
подведоха и които служат на тези движения за пътеводна звезда.
Но ние също трябва да се потрудим да станат по-добре разбрани
сраженията срещу злото и тоталитаризма, които се водиха в миналото
столетие.
Само тогава ще имаме обща основа за движение напред.
Подготвил
публикацията: Борислав Скочев |
