Положителен факт е, че толкова много хора - и в Щатите те са
мнозинството от населението - се обявяват против войната.
Светът явно не страда от милитаризъм. Това дава надежда, че
една война в Ирак няма изгледи да прерасне в по-голям
конфликт, камо ли в трета световна война, каквито опасения не
липсват.
Несъстоятелен е призивът да не се води тази война,
защото хората не я желаят. Война не трябва да се води никога,
но ако все пак се започне (а тя вече е започната, и то не от
САЩ, които са обвинявани за нея), то най-доброто време е
именно това - когато тя е нежелана от мнозинството. За да
дадем пример за обратното е достатъчно да припомним как
изглеждат обществените настроения в Европа в навечерието на
Първата световна война. Тогава всички приемат войната като
добро средство за решаване на проблемите си. Тя е желана от
мнозинството. Резултатът се знае - всеобщ конфликт, последван
от катастрофа.
Причините за тези антивоенни настроения са
различни. Някъде те са от солидарност. В европейските страни
основната причина е една: както обществата, така и техните
елити не възприемат противника, срещу когото войната се води,
а именно ислямския фундаментализъм, като достатъчно голяма
заплаха, оправдаваща една война. Единството в НАТО, а и самото
му съществуване се дължат на една проста причина и тя е
обединяването на свободните народи от Европа и Северна Америка
пред заплахата от комунизма. След неговия провал образувалият
се вакуум беше зает от това, което имаше в наличност -
ислямския фундаментализъм. Но явно последният не може да
предизвика толкова силна ответна реакция и в ред случаи
атлантическото единство бива пренебрегвано заради други
фактори, възприемани като по-важни. Ще отбележим, че тези
фактори са случайни: за Франция това е възможността да си
припомни миналото величие, за Германия причината вероятно е
социалдемократическата същност на канцлера Шрьодер и
плейбойското минало на външния му министър. Ако тези страни
имаха други правителства, вероятно и позициите им по въпроса
щяха да са други.
Ако приемем това колективно усещане за ниска
опасност от ислямския фундаментализъм за вярно, не би трябвало
да изпитваме голямо безпокойство от случващото се (но
колективното чувство може и да е измамно, и примери за това
има много!) Друго едно обстоятелство предизвиква много повече
загриженост: предстоящата операция срещу Садам е закъсняла с
дванадесет години. Тя трябваше да се проведе и завърши още
през 1991. Каквито и да са били съображенията на американската
администрация тогава, те са били грешни. Сега същата тази
администрация е изправена пред необходимостта да води една
закъсняла война, за да не води после друга, твърде закъсняла.
Това налага бързина и създава впечатление за случайност на
събитията, което така силно въодушевява пацифистите. Ако
заключенията на чуждите наблюдатели в Ирак са верни и Садам не
притежава ядрено оръжие, значи войната е само закъсняла и ще
се ограничи с последствия като създаване на независима кюрдска
държава и съответните главоболия за Турция. Ако инспекторите
грешат и Садам има такова оръжие, войната ще се окаже твърде
закъсняла - най-вероятно е той да го използува, напускайки
сцената.
Най-голямо безпокойство, обаче, предизвиква
проекцията на днешните събития в бъдещето или системата за
поддържане на ред в бъдещия глобализиран свят. След като ООН
се оказа негодна да изпълнява тази роля, практиката наложи
сегашната схема: свят с една свръхсила, която върши работата
на световен полицай. На този полицай предстои много работа:
след Ирак идва ред на Северна Корея, където случаят е
по-тежък, защото ядреното оръжие там очевидно е налице. След
нея чакат на опашка още три или четири опасни режима, без да
говорим за новите опасности, които могат междувременно да се
появят. Ако бъдат натоварени с по една превантивна война на
всеки две години, САЩ ще се провалят и след петнадесет години
вече няма да са водеща страна. Какво ще стане, когато
световният полицай откаже или не е в състояние да изпълнява
задълженията си?
Поне един реалистичен отговор на това
предизвикателство може да бъде даден: това е една федерална
Европа, с политическа, икономическа и военна мощ равна или
по-голяма от тази на САЩ, способна да поеме част от товара по
поддържане на световния ред. Цел, напълно постижима при едно
условие: появата на ново европейско мислене. |