Приетото по настояване на Държавния департамент решение на Вашингтон да изиска от ООН разрешение за разоръжаване на Садам Хюсейн със сила може би спаси ООН от това да придобииестатут на организация, от която нищо не зависи, но в същото време й придаде значение, което Държавния департамент очевидно не е предвидил. Съветът за безопасност на ООН и особено приетата в него процедура за гласуване се превърнаха в инструмент, с помощта на който могат да се блокират действията на САЩ или да се изтръгват от Америка отстъпки.

Знаем, че Русия, Франция и Германия са сформирали анти-антисадамовски фронт в Съвета за сигурност. Тяхна обща цел е намаляване на глобалното превъзходство на САЩ и особено отслабване на влиянието на Америка в Европа и Близкия Изток. Във всичко останало целите им се разминават.

Президентът на Франция Жак Ширак и министрите на отбраната и на външните работи на Франция използват иракската криза, за да подриват НАТО отвътре и за да заставят страните от Централна и Източна Европа да предпочетат френско-немското влияние пред американското. Сега Париж поставя своите международни политически амбиции по-горе от икономическите си интереси в Ирак.

Обаче Москва и Париж знаят, че постоянното им противопоставяне на САЩ може да доведе до това, че Съединените щати да започнат войната без да получат одобрението на ООН и така да демонстрират, че Съвета за сигурност няма влияние. Това на практика анулира ценността на правото на вето на Русия и Франция, което е последният атрибут от статута им на свръхдържави. И затова, за да го запазят, те могат да отстъпят, ако почувстват, че САЩ са решени да вървят до край.

Във всеки случай те имат ограничени възможности за решение в последната минута. Немското и френското правителства станаха заложници на собствените си антиамерикански заявления. Еднопартийците на г-н Ширак се безпокоят от антиамериканизма му, но той получава подкрепа от пацифисти, зелени, крайно десни, а също от арабското население на Франция. Немското правителство, загубило популярност след редица икономически неуспехи, се опитва да оживее чрез псевдомиротворческа риторика, която то владее. Париж и Берлин, които активно се противопоставяха на военна операция на САЩ, ще бъдат силно затруднени да я одобрят в Съвета за сигурност. При президента на Русия Владимир Путин е обратното – той не е зависим от общественото мнение и притежава пълна стратегическа и тактическа свобода. Така Русия запазва възможността да сключи тактическа сделка със САЩ за Ирак. Нещо повече, Путин води активни преговори за голямо възнаграждение, което да получи в замяна на въздържане при гласуването в Съвета за сигурност, а също за други форми на мълчаливо съгласие с военната операция в Ирак. Исканата от него цена най-вероятно включва известно ограничаване на дългосрочните стратегически интереси на Америка и съюзниците й. Колкото по-дълго трае противопоставянето за Ирак, толкова по-големи са шансовете на г-н Путин да постигне целта си.

Едновременно с това руският президент не би желал да навреди на внимателно изгражданите след 11 септември отношения със САЩ. Нещо повече, той би искал да има работа с не толкова, но все пак могъщи Съединени щати, отношенията с които ще са изгодни за Русия. Кремъл се надява, че Америка ще запази достатъчно от мощта си, за да обезпечи достъпа на Русия в международната търговия и инвестиции, да гарантира сътрудничество в областта на енергоресурсите, антитерористичната дейност и поддържането на относителна стабилност в Евразия. Едновременно Москва желае многополярна система, при която Русия ще може да получава отстъпки от САЩ като се обединява с други центрове на сила срещу Съединените щати, особено с европейски и близкоизточни.

Сделката за въздържане на Русия от гласуване в Съвета за сигурност става все по-актуална, колкото приближава развръзката на иракската криза. Русия е получила обещание за отмяна на поправката Jackson-Vanik и облекчаване на условията за влизане в Световната търговска организация.

Списъкът на исканията и предложенията е наистина впечатляващ. Вашингтон заяви, че САЩ трябва да задължат следвоенното иракско правителство да поеме поне част от изплащането на външния дълг към Русия. Но Москва се надява на още по-съблазнителни предложения. Тя очаква да получи твърди гаранции за изплащане на иракския дълг, а също значително участие в иракските петролни проекти (извън договорите, които руски фирми имат отпреди, но са замразени с международните санкции).

Москва също иска да участва в следвоенното възстановяване на Ирак (като се аргументира, че построената от съветски строители инфраструктура трябва да бъде възстановявана от руски специалисти). И, накрая, Русия иска гаранции, че тя ще има глас за следвоенното политическо устройство на Ирак и за дейността на международните сили по поддържане на реда.

Списъкът е още по-дълъг. Покрай Ирак Кремъл се надява на помощ от САЩ за фиксиране на ценовите равнища за петрол на световния пазар, а също да почти пълен монопол в транзита на каспийски нефт и газ. Русия иска сериозно ограничаване на срока за американското военно присъствие на Америке в Средна Азия. Иска също да не й се държи сметка за действията по връщането на Украйна, Белорусия и Грузия под неин контрол.

Съединените щати имат всички основания да се откажат да изпълнят тези желания на Русия. Какво получава Америка от това? Русия няма да вземе активно и ефективно участие в дългосрочна война срещу международния тероризъм.

Нейната стратегия е в създаването на противотежест на Съединените щати, за да повиши цената на руското сътрудничество. В Западна Европа г-н Путин се обединява с Париж и Берлин за намаляване влиянието на САЩ в Европа. В Кавказ скорошното военно настъпление на Русия ще изтласка някои чеченски бойци в Грузия, което ще даде възможност на Русия да заплашва тази република с антитерористични операции на нейна територия и ще се опита да изтъргува Грузия срещу Ирак.

Поведението на Москва в днешната криза около Ирак може да стане образец за използване на следващи кризи. А това не е поведение на съюзник

Подготвил публикацията: Б. С.