“Съществуват две неща, които са трудни за демократичния народ: да започне война и да я завърши.”

Алексис дьо Токвил

Обичайните разногласия между двата бряга на Атлантика ще доведат до пълен разкол. И затова е дошло време всеки да подхване собствената си работа и да изиска от правителството си отговор за всяко негово действие. Париж според мен трябва да отговори на пет въпроса:

1. Провеждането на “демонтажната” кампания.

Като отговор на осемте (+ 10) европейски държави, които дадоха подкрепа на САЩ, Жак Ширак с голяма помпозност подписа на 10 февруари 2003 в Париж договореност с Владимир Путин за създаване на “алианс в името на мира”. Така той успя да съживи не особено приятните спомени на страните от Централна Европа за тяхното минало под ботуша на “големия брат” – руски, съветски или някакъв друг. Безпокои не само чувството за неувереност на тези нации, които получиха свободата си съвсем скоро, но и отказът да се обещае на Турция защита. В случай на опасност кой освен САЩ ще дойде на помощ на турците? В момент, когато Европейският съюз се разпада, НАТО е на път да се взриви, френско-германската двойка, която се мисли за “Европа”, говори от името на 25 страни, а представлява всичко на всичко три - плюс Белгия. Този дует (+1) обстрелва американците с обвинения във високомерие и унилатерализъм, които лесно могат да се отправят към тях самите. Нима в пристъп на безумие трябва да режем клона, на който седим? Нима няма по-добър начин да работиш за доброто на европейските страни?

2. Моралният скандал.

Коалицията Франция–Германия–Русия плюс Китай и Сирия се самопровъзгласи за “ос на морала”, “поддръжници на мира”. Извинете, но що за шега?  Тези “поддръжници на мира” с единия си крак са затънали във войната. За слабопаметните ще напомним за Кавказ, където руската армия на практика изтри от лицето на земята столицата на Чечения – Грозни, където за десет години бяха убити между сто и триста хиляди души или, с други думи всеки пети или десети гражданин на републиката (за Франция този процент би означавал 6-15 милиона). Няма по-лоша война от войната срещу мирно население. Именно тази война е записана под номер едно в списъка на най-тежките престъпления срещу човечеството - Genocide Watch – във вашингтонския музей на холокоста. А организаторите на този музей не могат да бъдат заподозрени в ислямистка пропаганда. За какво мечтаят нашите пацифисти, когато Ширак обещава – ти на мен, аз на теб – своята подкрепа на Путин? Наистина руската армия не води война в класическия смисъл на думата в Чечения – това е кланица, а не война.

“Да взривяват мирни граждани е последният от тактическите способи, използвани от руските федерални войски в Чечения. В село Мескер-Юрт 21 чеченци – мъже, жени и деца, са били завързани заедно и по тях са хвърлени гранати, телата им са хвърлени в яма…” (Newsweek, 14-10-2002).

В името на святото международно право Париж и Берлин си избират нови съюзници и ставаме свидетели как благодарение на въздържането на европейците Либия оглавява Комисията по правата на човека на ООН! Путин, Цзян Цзъмин, Кадафи, Асад – защо сред “поддръжниците на мира” се оказват толкова много палачи?

3. Демагогия.

80% от населението на Запада е за мир и против война. Кой би могъл да поддържа друго мнение? Апелирайки към “световното обществено мнение”, говорейки за незаконност на действията на другите правителства, наричайки ги васали на милитаристите, Париж и Берлин съживяват някогашните сталински “движения за мир”. Революционните дейци на миналото си служеха с “народа” срещу “формалната демокрация”. Изглежда на свой ред сега Шрьодер и Ширак се съмняват, че в една истински демократична държава решенията се вземат не в центровете по изучаване на общественото мнение, не на борсата и не на улицата, а край изборните урни, където избирателите пускат своите бюлетини. Лондон, Прага, София, Мадрид и Варшава са избрали своите държавници, които имат същото право на мнение, както Берлин и Париж.

4. Стратегия на безсилието.

Същото мнозинство от обществото, около 75%, възприема Садам като заплаха за мира. Наистина, за да започне конфликт, е достатъчна една страна, но за разоръжаване са необходими две – Садам през последните 12 години прибягва до уловки и изкривява истината за нещата. Мнозинството учени имат това мнение: управляващият в Ирак дяволски режим с лекота крие оръжията си за масов биологически или химически тероризъм. Увековечаването на инспекторските проверки, разширяването на инспекторските проверки не води до друго, освен до това диктаторът до безкрайност да си играе и да се възползва от подобни продължавания на мандата на инспекторите. Френско-германският план напомня за оказалото се напълно безполезно въвеждане на “сини каски” в Босна – постепенното продължаване на пребиваването на миротворческия контингент на територията на бивша Югославия доведе до това, че “сините каски” последователно ставаха заложници на противоборстващите страни или живи щитове. За тази зла шега беше заплатено със живота на 83 френски войници.

       5. Праведните души си шушукат: наистина иракският тиранин е разбойник, той е измъчвал, убивал и изпращал в газовите камери своя народ. Но колко още кървави тирани унищожават своите поданици на петте континента. Защо трябва да се занимаваме точно с него?

Защото точно той вселява къде по-голям страх. Защото точно той се разпорежда с бурето барут, което е в самото сърце на пожара. Защото не бива да му се позволява да си играе със своите апокалиптически кибритчета.

Представете си Ким Чен Ир, управляващ със своя ядрен потенциал в Ирак и заплашващ да нападне не Сеул, а Ер Риад. Какъв страх тогава ще обхване планетата. Той би хвърлил всички свои сили да завладее съкровищата на Арабия, за да вземе в ръцете си финансовата, нефтената и преди всичко религиозната власт на Мека. Тогава би могъл да постигне целта, която си поставяха Хомейни, после Садам, а после и бин Ладен, изпратил самолети срещу Манхатън, – да се провъзгласи за Фюрер на Исляма. Проблемът с Ирак не е проблем с локална диктатура, а проблем със световна заплаха. Ако се вслушаме в мнението на “привържениците на мира”, да се прекратява престъпното превъоръжаване на тези страни е или твърде рано – Ирак още няма ядрено оръжие,  или твърде късно – Северна Корея вече има такова оръжие и затова е твърде опасен противник.

Париж и Берлин витаят в облаците. Трябва да бъдат критикувани, но това не означава, че по такъв начин говорим за непогрешимостта на американските стратези и им даваме картбланш за провеждане на всякакви операции.

Подготвил публикацията: Б. С.