Дълбоките проблеми на българското висше образование, за които вече стана дума, не са се появили от само себе си. Те се коренят най-вече в начина, по който то бе развивано през последните шестдесет години. Не може да се очаква, че последиците от половинвековното стъпкване на академичния му дух могат да бъдат лесно преодолени. Тази кауза обаче не е загубена и ако се предприемат спешни адекватни мерки, той може да бъде отново събуден. Какво конкретно е необходимо да се направи?

Главният проблем идва от това, че броят на студентите в почти всички университети е много по-висок от реално необходимия. Това неизбежно води до положение, при което в университета попадат съвършено безразлични към науката студенти, приети в написаната на десето или петнадесето място специалност, или облагодетелствани от силно завишения брой обявени места, което е дало възможност за съществено понижаване на необходимия бал. За никого не е тайна, че за някое специалности често се оказва достатъчна оценка 3.00, след което гордият кандидат-студент встъпва в гъстите редици тъкмо на ония бъдещи висшисти, за които студентството не е нищо друго, освен период на безгрижие и почивка от средното образование. Съвършеното безумие на тази практика изглежда не прави впечатление почти никому и хората я приемат за нещо съвсем в реда на нещата. Тъжният парадокс  в случая е, че са прави – в България точно това е редът на нещата! Характерният начин на мислене – да извлечеш колкото може по-голяма полза за себе си на базата на минимум усилия и нулева отговорност (особено второто), е толкова дълбоко вкоренен в българското съзнание и толкова усърдно набиван в главите на учениците, че на масовото, безкритично приемане във ВУЗ се гледа като на предимство.

Точно този “ред на нещата” обаче е гибелен за висшето образование. Затова, той трябва да бъде решително и коренно променен! Как да се постигне това? Има няколко задължителни стъпки, предприемането на които ще премахне повечето от спъващите фактори и ще даде глътка въздух на добрите студенти и на преподавателите.

Първото нещо, което трябва да се промени, е начинът на приемането на студенти. Като начало, наложително е броят на обявените места в повечето специалности значително да се намали, защото, освен че държавата няма нужда от толкова много формални “висшисти”, това е и основната причина за съществуването на огромната маса незаинтересовани псевдостуденти, за които крайната цел на образованието не е интелектуалното и духовно израстване, съчетано с перспективи за пълноценна професия, а парче хартия, наречено диплома. По този начин почти ще се премахни порочната до абсурд процедура на класирането. Ако за една специалност бъдат обявени 15 места, вместо досегашните 50, и ако за повечето от останалите специалности намалението е пропорционално, некачествените кандидати ще бъдат лишени от възможността да следват, което ще освободи както истинските студенти, така и преподавателите от бремето на присъствието им в университета, а академичните занимания ще тръгнат много по-продуктивно.

Класирането – процедурата на полумеханично разпределение на студентите по специалности – ще отпадне, тъй като с намаляването на квотата само поставилите съответната специалност на първо място ще могат да се класират за нея, при това, ако се придържаме към горния пример, само петнадесетте най-качествени кандидати. Необходимостта от многобройни класирания ще изчезне, защото местата ще се попълват още при първото. Така няма да има студенти, които са такива само защото при кандидатстването си са написали 20 специалности (всички, за които се приема със съответния изпит). Не е изключено в отделни случаи да се наложи резервно второ класиране, но от него ще могат да се възползват отново само добрите кандидати.

Този начин на приемане обаче може да се приложи само ако кандидатстудентските изпити са достатъчно надежден критерий, какъвто те засега не са, а и моментните фактори – притеснение, кондиция и пр. – са прекалено силни и има вероятност добри кандидати да бъдат ощетени. Освен това много училища не дават достатъчно добра подготовка дори на съвестни ученици и те могат да бъдат несправедливо лишени от възможността да следват, защото не са добре подготвени по чужда вина. Затова, може би още по-добър вариант е да се остави временно досегашната система на слабокритично приемане, но единствено при условие, че веднага след това се поправят последиците от нея. Начинът за това е съвсем прост, но много ефикасен: пресяване! На първата, или най-късно до втората изпитна сесия, ще бъде подбран необходимият брой студенти – тези петнадесет, които се справят най-добре със специално завишените изисквания на първите изпити, ще останат студенти, а останалите, приети поради безкритичност, ще трябва или да се откажат от висшето образование, или да се подготвят сериозно за следващата кампания и да се явят на изпитите действително готови и съзрели да бъдат студенти. Оттук нататък пречките ще бъдат много по-лесно преодолими.

Щеше да е прекрасно обаче, ако най-големият недостатък на висшето ни образование беше лошото подбиране на студенти. Главното зло се състои в това,  че четирите студентски години са изпълнени с още по-големи абсурди, които в началото стъписват и разочароват ентусиазираните първокурсници, но постепенно почти всички се примиряват, че те ще бъдат част от ежедневието и се стараят да се приспособят към тях, вместо да им се противопоставят. Казвам “почти” всички, защото винаги има и щастливи изключения, в лицето на онези, които не се пречупват така лесно, имат собствено виждане и се опитват да променят нещата. За съжаление, на тях не се гледа с добро око, тъй като те провокират трудният, объркващ и често болезнен процес на мислене! Често тези млади хора постепенно се огъват, отчайват се, примиряват се, или когато завършат по най-бързия начин напускат България.  Затова, първото нещо, което трябва да се предприеме успоредно с учебните занятия, е стимулацията и насърчаването на независимото мислене. Поначало това е трудна кауза, тъй като средното образование в повечето случаи излиза триумфиращ победител в сблъсъка с интелектуалната самостоятелност на учениците и когато те излязат от училище, вместо да са готови да отстояват и защитават гражданска и каквато и да е друга позиция, те влизат в университетите с пълната увереност, че ученето – тип възпроизвеждане – е единственото умение, което им трябва, за да получат диплома, защото така им е втълпено в училище. На 18 години обаче човек е все още податлива за оформяне личност и първата университетска година е времето, когато това схващане трябва да бъде категорично опровергано, премахнато и заменено с критичен подход. Днес в университетите не се прави нищо в тази посока и студентите окончателно се убеждават, че да назубриш и да изпееш материала, е най-благодарният подход. Тази последица от социалистическия тип образование, при което всякакво независимо мислене е строго забранено, продължава успешно да играе унищожителната си роля. Критичното отношение не само че не се стимулира, но и редовно бива порицавано. Тъй както Бялата кралица от “Алиса в огледалния свят” казва: “Понякога ми се е случвало да повярвам в на по-малко от шест невъзможни неща преди закуска”, на студентите редовно се налага да вярват в несмилаеми, трудни за вярване в техните очи теории, само защото почти всеки въпрос, всяко съмнение, изказано направо, всеки призив към дискусия или теоретичен двубой, се приемат от много преподаватели, а и от повечето студенти, за заяждане и твърде често разговорът завършва бързо с пренебрежение или порицание на съмняващия се. На това трябва да се сложи край. На първо място е необходимо да се поставят мисленето и критичното отношение към учебната материя, както това се прави в западните университети.

На семинарите ни по психоанализа в английския университет Уорик, където, след едногодишното си преподаване във Великотърновския университет отидох да правя магистратура, няколко седмици обсъждахме различни теории на Фройд. На всяко упражнение студентите се впускаха в дискусия на материала по толкова аналитичен и критичен начин, че ако Фройд можеше да ни види от някъде, би пребледнял, а пурата би паднала от пръстите му при вида на собствената му теория разглобявана на части, защитавана, отхвърляна и атакувана по всички слаби пунктове. Преподавателят, разбира се, подтиква всеки да каже какво мисли и студентите, насърчени по този начин, напрягат и развиват целия си интелектуален капацитет, за да допнринесат към разговора с гледната си точка. На никого не му хрумва да бъде ням наблюдател.

Как обаче да се постиган такава атмосфера в нашите университети? Не бива да се забравя, че успехът на това начинание зависи почти изцяло от предхождащата го стъпка, за която стана дума – подбирането на студентите. Подобно на математическа задача, където произволна грешка води до сриване на цялата останала част от решението, така и тук надграждането е единствената възможна стратегия и всеки следващ компонент в процеса на подобрение на образованието, зависи от предходния. Затова, ако в първи курс са приети повече от необходимите кандидати, критическият подход ще стане основен критерий при пресяването и подбирането на нашите 15 качествени студенти. От самото начало преподавателите трябва да обявят критериите: да отхвърлят механичната възпроизвеждане и на упражненията да изискват лично мнение от всеки. В началото това ще доведе до объркване, смут и неловка атмосфера, но този пречистващ период е много необходим. Постепенно онези, които имат потенциал да станат мислещи личности и качествени студенти, ще влязат в необходимия ритъм. С всяко упражнение ще им става все по-лесно да формират и отстояват позиция. Ще има и такива, които няма да се справят, ще се откажат от борбата и ще напуснат университета. Така студенти ще останат само онези, които имат воля и потенциал да формират интелектуалния елит на България.

Само когато учебните занятия в нашите университети тръгнат по този начин, студентите ще разберат, че за да станат висшисти, трябва да мислят самостоятелно. Докато рецитирането на запаметен материал се награждава с отлична оценка и стипендия, механичната памет на младите хора ще бъде развивана за сметка на всички други умствени качества.

Основна част от качественото висше образование, са методите за контрол на студентите. Това е особено важен и деликатен момент, защото често става обект на погрешно тълкуване. Досега ставаше дума за самостоятелност, независимо мислене, критичност, а сега изведнъж се говори за контрол. Противоречието обаче е само привидно, защото нямам предвид контрол над мисленето, самостоятелността и т.н., а за контролиране и поощряване на усилията на студентите да постигнат тези академични качества. Методите, за които говоря, не са нито нови, нито революционни, но по тъжна ирония за българското висше образование те ще са точно такива. Две са нещата, които трябва да се въведат: текущ контрол на знанията и  строго отчитане на присъствието на студентите на занятията. В повечето специалности текущ контрол почти няма, което, съчетано с пълната безпринципност на изискванията за активност, практически оставя цялата подготовка по предмета за десетината дни преди изпита, когато студентът механично назубря колкото може повече материал и след сесията незабавно го забравя. Текущият контрол, особено в първи курс – годината на “ситото” – не само ще принуди студентите да се подготвят методично, но, което е по-важно, ще им създаде и навик за това.

Присъствените списъци и отчитането на отсъствията също е особено важно. Редовното посещение на занятията в нашите университети се смята за проява на ексцентричност и натегачество. Много от студентите се появяват изключително рядко, някои дори само веднъж – колкото да си получат подписа, и въпреки това не понасят никакви последствия за мързела си. Някъде все още съществува правилото, че при три отсъствия на семестър не се дава подпис, но това буди само смях и заслужено презрение, тъй като никога не се спазва и всъщност всички получават заверка. Ако случайно някой преподавател държи на присъствие и поставя високи изисквания, псевдостудентите го смятат за “лош”. При прилагането на двете споменати мерки именно тези псевдостуденти след първи курс ще се озоват там, където им е мястото, тоест извън университета, а нашите 15, споменати в началото, ще получат възможност за пълноценно развитие. След първата година необходимостта от толкова стриктен контрол ще изчезне и процесът на подготовка ще протича на по-високото ниво – това на самосъзнанието.

Възможно е възражението, че това са чисто училищни мерки, обидни за академичното ниво, и че в западното образование учебният процес протича много по-свободно. Нека веднага разпръснем тази заблуда. В университетите на Запад контролът е несравнимо по-висок. Първо, текущото оценяване е нащо обикновено. Второ, за присъствието се след и изключително строго! Още в началото на която и да е учебна дисциплина преподавателят обикновено поставя следното стандартно изискване: “Присъствие на всички лекции и всички упражнения”. Върху позволилия си да отсъства макар и само веднъж незабавно се стоварват ред сериозни проблеми и той се задължава да компенсира по някакъв начин това, най-често с написване на допълнителна разработка. В строгостта на тези мерки имах случай да се убедя лично, когато, връщайки се от България след новогодишните празници, пристигнах в Англия един ден след началото на семестъра и пропуснах едно от упражненията. На следващия ден, воден от лошо предчувствие, отидох до стаята, където семинарът се провежда, а на вратата преподавателката беше поставила бележка, написана с необичайно едри букви, която гласеше, че аз и още един студент се сме били на занятието в понеделник, и завършваше: “Моля, явете се в кабинета ми, за да обясните отсъствието си!” Явих се, обясних отсъствието си, след което ми възложиха да напиша допълнително есе от две хиляди думи и излязох замислен от кабинета...

Тази история сигурно звучи невероятно за студентите в България, които добре знаят, че да се отиде на занятия в първия ден след ваканцията е проява на висша наивност. Неотдавна мой приятел – учител по история – сподели с мен, че абитуриентите нямат търпение да станат студенти, само защото в университета никой нямало да ги кара да ходят на занятия и да учат! Истината обаче е, че само високите изисквания осигуряват качествено образование и престиж.

Подобряването на висшето ни образование обаче съвсем не трябва да се ограничава с развиването на академични способности у младите хора. Още по-важно е те да придобият гражданско съзнание и чувство за отговорност – това, което почти напълно липсва на българското общество. Липсата на такова съзнание е единствената причина за плачевното състояние на държавата ни. Тъжният факт е, че училището все още не прави нищо полезно в тази посока: учениците завършват напълно неподготвени да бъдат отговорни граждани, поели в свои ръце живота си. По своята структура университетът представлява миниатюрно копие на държавата, една сравнително затворена общност, в която студентите демонстрират своята готовност да бъдат членове на демократично общество. Тази готовност засега е много ниска – симптомите за това са много, един от които е състоянието на студентските съюзи. Скоро след приемането им в университета студентите научават, че има организация, състояща се от техни представители, която се грижи за техните интереси. До края на следването си обаче много малко то тях научават по какъв начин се избират участниците в нея и как точно те отстояват интересите им. Студентският съвет си остава до края някакъв мъгляв орган, върху която самите студенти не упражняват никакъв контрол. Понякога членовете на съвета дори влизат в споразумение с университетското ръководство, нагло ощетявайки интересите на колегите си.

Преди няколко месеца срещнах свой познат, член на студентската организация на своя университет. Заговорихме за столовете и общежитията и той ми се похвали, че му осигуряват безплатно храна и квартира. Като видя искреното ми учудване, той ми обясни: “Ръководството ни осигурява тези неща, а в замяна на това ние си мълчим, когато вдигат таксите за обучение!” После побърза да добави, че така или иначе, нищо не зависело от тях – каквото и да кажат студентските представители, решението така или иначе ще бъде гласувано. Опитах се да му обясня, че ако от тях нищо не зависи, никой няма да се главоболи да ги подкупва, но бях пометен с аргумента, че така било много изгодно и за двете страни. Фактът, че най-многобройната страна е ощетена, не му направи никакво впечатление.

Когато чуят такава история, повечето студенти се задоволяват да изругаят и да се примирят, вместо да потърсят сметка на своите представители така, както зрялото общество търси сметка от правителството си. Това също трябва да се промени! Студентите трябва да осъзнаят, че са силни, когато действат заедно в името на общия интерес, и че най-малкото, което могат да направят, е да изискат правото да участват в широко обявени и прозрачни избори за делегати в съветите, както това става в западните университети. Миналата седмица в университета Уорик имаше избори за председател на студентския съвет. Две седмици преди това по всички информационни табла започнаха да се появяват многобройни листовки и плакати, подготвени от привържениците на всеки кандидат, а студентите живо обсъждаха и се съветваха за кого да гласуват. Всички знаеха кога е изборният ден, кои са кандидатите и кой какво предлага. В деня на изборите повечето студенти отидоха да гласуват, а през целия ден специално назначени служители обикаляха библиотеките и компютърните зали, за да напомнят, че има избори. През целия период между двете кампании студентите се интересуват от дейността на своите избраници.

Много наложително е така да стане и у нас. На паразитите в студентските съвети трябва да се отнеме правото да представляват колегите си и на тяхно място да се изберат будни млади хора, които да вършат работата си както трябва, под строгия контрол на останалите. Никаква сила обаче не е в състояние да стори това, ако студентите сами не го направят. А те няма да го направят, ако не притежават гражданско съзнание. Ето защо още от първи курс това трябва да стане цел номер едно за всички преподаватели, които с обяснения и личен пример да ги убедят, че от тях зависи много, че са в състояние да принудят университетите наистина да работят за тях. Много положителна роля би имала специално въведена, задължителна дисциплина, от която обаче ще има полза единствено ако се води от преподаватели, които вземат присърце предмета, притежават обаяние и необходимите способности, за да са убедителни. Веднъж развили у себе си гражданското съзнание, студентите ще се превърнат в истинския интелектуален елит на обществото, и с примера се ще показват на всички други как едно демократично и мислещо общество може да постига това, което заслужава.