|
|
Извънредният и пълномощен посланик на Ислямска
pепублика
Иран в Руската федерация, Галамреза
Шафеи, пред радио Маяк по случай свещения празник за всички
мюсюлмани по света Курбан Байрам, който тази година съвпадна с
24-годишнината от победата на ислямската революция в Иран:
“До
победата на нашата революция по целия свят са твърдели, че
религията е опиум, опиум за обществата, опиум за народите. И никой
не си е представял, че религията може да стане звено на движение,
звено на прогреса и фактор на развитие /…/.
Главният извод от тази революция се състои в това, че в името на
религията и в името на народа може да се управлява държава.
Религията може да се съчетае с политиката и да управлява държава.
/…/
Искам да кажа, че оръжието на тази революция бяха думите. /…/
Затова в Ислямска Република Иран на културата се отделя много
голямо внимание от страна на властта.”
Когато
чуем или прочетем думите “Трети свят”, си представяме
примитивност, изостаналост, мизерия, необразованост, отсъствие на
култура, мръсни порутени къщи, болни и неугледни, зле облечени
хора, с една дума - нецивилицованост. Нашето невежество по този
въпрос е следствие от тесния ни мироглед и ограничеността на
нашето знание на историята. Тази представа също така е плод на
типичната за българите неинформираност за това, което става по
света, и дълбокото непознаване на арабския свят. За това има
своите причини. Първо, изопачената информация, която е достигала
до българските медии преди 1989 г., а след това - липсата на
желание и способност редом с истинската история на България, да
бъде разказана, чута и разбрана и истинската история на света.
Липсата на информация е довеждала не веднъж по време на прехода
българите до неправилни оценки и погрешни съждения.
Най-показателният пример в това отношения са настроенията п о
време на косовската криза, за която българското общество знаеше
твърде малко. Беше му казана само половината от истината, което
стана предпоставка за най-различни манипулации.
Фактите около ситуацията в Ирак сега са също толкова съзнателно
изопачени, недоизказани или некомпетентно представени. Когато
говорим за българската позиция във войната, за причините, довели
до нея, и за последиците от нея, трябва добре да познаваме
историята на Ирак, спецификата на арабския свят и същността на
проблема.
По
традиция за арабите и за арабо-ислямската цивилизация често се
разсъждава наизуст - без реално познаване на нейната история, без
осмисляне в нейната религия, дори без минимална представа от
арабския език. Нещо повече, историята й е била умишлено
фалшифицирана в държавите от бившия социалистически блок, за да се
стигне до изопачена и опорочена представа за арабите. Историците
все още не са дали отговор на въпроса от какво това желание е било
предизвикано и какво е налагало идеологизирането на българското
отношение към арабския свят. Но това е в реда на нещата - още
много други фундаментални въпроси умишлено са оставени без
отговор.
И
така, да се върнем към “Третия свят”. Много често арабо-ислямската
култура се изобразява като култура, провокираща към насилие и
убийства. Това не е вярно. Ислямът е световна монотеистична
религия, изповядвана от 1 милиард и 200 милиона души от различни
националности. Историята на повечето ислямски народи е залегнала в
основанията на фундамента на съвременната световна цивилизация.
Показателни са примерите с Древен Египет, Месопотамия и Персия.
Ислямът е умерена и отворена религия. Самата дума “ислям”
етимологически е свързана с думата “салям”, което на арабски
означава “мир”, “безопасност”, “спокойствие”. Нещо повече, Коранът
категорично забранява убийството. Ислямът е религия на
справедливостта и равенството и недвусмислено изразява уважение
към религии като юдаизма и християнството. В религиозно отношение
ислямът е толерантен . В свещения Коран е изписано “в религията
няма принуда”. Арабо-ислямската цивилизация е отчасти световна,
защото древноегипетската, асирийската и вавилонската цивилизация,
едни от най-старите, са заемали териториите на съвременния арабски
свят. След това следва Древна Гърция и епохата на елинизма.
По-късно - отново арабо-ислямски период, след когото
непосредствено настъпва векът на европейското възраждане. В
“История на цивилизацията” на Уел Дюрант е посочен приносът на
арабо-мюсюлманската цивилизация в цивилизационния процес - Ибн
Сина е един от най-великите медицински автори през
средновековието, Ал-Рази - един от най-великите лекари, Ал-Бируни
- един от най-великите астролози, Ал-Идриси - един от най-великите
географи, Ибн-ал-Хайсам - един от най-великите оптици, Джабер Бен
Хайан - един от най-великите химици. Тези шест имена се знаят от
западната цивилизация само като откъслечна информация, а от
огромна част от съвременните араби - изобщо не се знаят. Малцина
са тези, които са информирани, че арабската култура с помощта на
химията е открила емпиричен метод, който е един от най-важните
инструменти на съвременния разум и едно от най-големите му
достижения. 500 години след като Джабер Бен Хайан оповестява
съществуването му, Роджър Бейкън провъзгласява този метод в
Европа, след като стига до него с помощта на андалузките араби.
Всички
тези факти поставят въпроса как е възможно наследниците на такава
цивилизация да са полуграмотни, как е възможно изповядващите
толкова миролюбива и благородна религия да извършват зверски
атентати и да имат нулева търпимост към чуждото вероизповедание! И
как е възможно населението на земя с толкова добър енергиен ресурс
да тънат в ужасяваща мизерия! Именно това не се знае в България.
Истината е, че целият арабски политически, икономически и културен
потенциал е бил унищожен и съсипан от недемократичните режими,
които и до ден днешен продължават да господстват в арабските
страни. Учебникарска истина е, че липсата на демокрация, на
свобода и на възможност хората сами да управляват живота си е
предпоставка за помитането на всички достижения на цивилизацията.
В България такова твърдение звучи парадоксално,
но стотици примери световната история го потвърждават ясно и
категорично. Няма на света държава или общност, която да е
постигнала нещо значимо без демокрация, цивилизовано държавно
устройство и право на избор. Така че недемократичните режими в
арабския свят обезсмислиха достиженията на арабо-мюсюлманската
цивилизация. Те изпиха нейната енергия, разум и воля за щастие
паралелно с нейната културна и политическа история. Важен е
начинът, по който това се случи. Подчертавала съм в редица мои
статии, че устойчивостта на вся какъв вариант на недемократичен
режим не е възможно да се поддържа само с насилие на тялото.
Трайността на недемократичното управление трайно се поддържа не
само с принудително отнемане на живота, затваряне в лагер или
затвор, а и с насилия на душата и мисълта, с убийство в мозъка.
Различните тоталитарни режими извършват това убийство по различен
начин, но в основата на всеки един от тези начини стои заиграване
с патриотичната тематика, лишаване от адекватно знание за света и
като следствие от всичко това - отчайваща примитивност. Поданиците
на недемократичните режими са не само в много по-лошо икономическо
състояние от гражданите на цивилизованите държави. Те имат много
по-тесен поглед върху света, много по-голяма склонност към
агресия, продиктувани от селекцията в образованието, науката и
медиите, и от изопачаването на усещанията в психическо отношение.
И това не се извършва посредством оръжия, а посредством словото.
Комунизмът избра като оръжие за у бийство в мозъка културата,
ислямският фундаментализъм - религията. Двете сфери са коренно
различни, но думите и при двете са основен инструмент за налагане
на определени идеологеми и на изкривяване на определени истини.
Комунизмът пренаписа политическата и интелектуална история на
света, ислямският фундаментализъм - политическата история и
Корана. От Корана съвсем съзнателно се
взимат
само отделни изречения,
които
след това
са
изтълкувани превратно и превърнати в идеологическо оръжие.
Културата на социалистическия реализъм е единствената сфера, в
която адекватно са обяснение най-големите безобразия на
комунистическия режим, религията на ислямския фундаментализъм е
единствената сфера, в която най-чудовищните престъпления,
извършени от ръководствата на арабските държави, са получили
най-правдиво обяснение.
Много
е трудно да се определи със сигурност и точност от кога започва
ислямския идеологически проект и кои са неговите архитекти. Но
може би изопачаването на Корана получи най-точната си реализация
след избухването на израело-арабския конфликт. Заплахата от
“световния ционизъм” стана удобен предтекст да бъде написана
поновому мюсюлманската религия. Разбира се, в основата стои
патриотизмът, защото именно той е основанието на готовността да се
извърши всичко в името на родината. Но за арабските държавни това
не е достатъчно, защото шовинизмът би могъл да оправдае насилието,
но не и да принуди човека да стане камикадзе. Националният
шовинизъм се изражда в религиозен фундаментализъм, при който не по
силата на научни или теософски догми, а, чисто и просто, по силата
на нечие диктаторско тълкувание всички иноверци стават противници
на Аллах и прицел на вечна, безкомпромисна и ожесточена борба. Не
случайно за всеки, който има представа от цялостн ия Коран, е
повече от очевидно манипулативността, стигаща в някои случаи до
откровена неграмотност, с която се употребява името на Аллах от
много арабски ръководители. Защото няма епизод в Корана, който да
съдържа призив към война, към отнемане на собствения живот и на
живота на ближния. Защото няма дори намек в Корана за
безпрекословно противопоставяне на иноверците. Нещо повече,
абсолютно никъде в Корана не пише, че ако посегнеш на собствения
си живот, ще получиш блаженство на оня свят - а в това безрезервно
вярват огромна част от изповядващите исляма.
За
практическата реализация на този проект също помогна
израело-арабския конфликт. По идея на Ясер Арафат в арабските
държави
са били създадени множество военни лагери. Единственото занимание
на живеещите там е било да слушат избрани и некоректно
интерпретирани части от Корана и да се готвят за решителната
схватка с врага. Всичко това е съчетано с мизерия. Трябва да си
даваме сметка, че в съвременния арабски свят много араби са родени
и израснали именно в такива лагери. Тоест те нито познават
собствената си религия, нито имат възможност да получат нормално
образование, тяхната гледна точка към света е силно идеологизирана
и то не на политическа, а на религиозна основа. Именно това ги
превръща в много лесно управляема маса от шепа диктатори. И тук не
става въпрос за стотина души. Това са милиони мъже, жени и деца,
лишени от индивидуалност и от знание за собствената си
цивилизация, полудели от бедност и готови на всич ко, само и само
да получат по-добър живот в отвъдното. Това са милиони хора,
лишени от пълноценно
живеене
и пълнокръвна душа, чийто разум още по рождение е окован във
вериги, чието същество е потънало в такъв мрак и невежество, че не
си дава сметка за собствената си горчива и тягостна съдба. Затова
не е правилно да се стига до заключението: “на тях така им
харесва, оставете ги да живеят, както намерят за добре…”. Звучи
повърхностно и егоистично. Голяма част от иракчани са били зверски
избити от своя обожаван диктатор, а оправданието за тези убийства
е било обяснено единствено с етикета “врагове на Аллах”, макар в
Корана никъде да не се посочва, че противопоставящите се на едно
или друго правителство са
негови
врагове.
Този
идеологически проблем не е от една година, нито от десет, нито от
двайсет. И Европа, и САЩ понасяха с изумително равнодушие, което
има своето обяснение. Страни с такова население се оказват удобен
инструмент за осъществяване на геостратегически, политически и
икономически цели. Арабските държави не случайно са били
използвани по време на студената война с еднаква безпринципност и
от двете страни. И до голяма степен съвременните драстични форми
на ислямския фундаментализъм са следствие именно от тази
безпринципност. Факт е, че Европа се провали в разрешаването на
израело-арабския проблем, което е явно доказателство за
европейската невъзможност за справяне с тази ситуация.
Съвременният глобализиран свят обаче не може да съществува с такъв
проблем. А проблемът не се свежда нито до арабската бедност, нито
до арабската изостаналост. Арабите не са нито посредствени, нито
непредприемчиви. Доказателство за това са книгите, филмите и
музиката на образованите араби по света. Но всички творчески
възможности и предприемачески потенциал на голяма част от арабите,
живеещи в Азия, са удушени и обезсилени от диктаторските режими -
същото, каквото направи с творческите възможности и
предприемаческия потенциал на източноевропейците. Много водещи
американски журналисти подчертаха миналата седмица, че за Америка
ще бъде изключително важно да се справи успешно с реконструкцията
на Ирак след войната. Това обаче няма да бъде достатъчно. Именно
справянето или невъзможността за такова с идеологическия, а не
само с икономическия и политическия проблем на арабите ще даде
отговор на въпроса дали войната е морална или не . Оръжието за
масово унищожаване е много, много по-опасно, когато е в ръцете на
фанатични поданици на диктатор, отколкото когато е достояние на
цивилизовани и образовани граждани. В този смисъл страхът на
световната общественост не са самите ракети “Скъд” на територията
на Ирак, а начинът, по който те могат да бъдат използвани.
Естествено възникват и много подозрения. Изтъкна се чисто
икономическия интерес на Америка в Ирак, чиито петролни резерви са
на второ място в света след Саудитска Арабия. Каза се, че Буш има
нужда от война, за да съживи икономиката и да заглуши скандалите
около американските фирми като Енрон, Диникорп, Ксерокс и Мерк,
заради спада на капиталовите пазари, което до известна степен е
показател и за стабилността на американските управляващи. Напомни
се, че самите Буш и вице-президента Ричард Чейни искат да
зачеркнат от паметта на американците, че те самите са се
занимавали с не безпроблемен бизнес, че скандалите около Хайкън
Енерджи и Халибъртън се появяват в американската преса по-често,
отколкото те биха искали. Доколко тези опасения са основателни, ще
проличи от американското поведение след войната.
Мнозина гадаят защо Буш-старши е прекратил войната в Залива през
февруари 1991 г., без да е превзел Багдад, когато иракската армия
е била разбита. Изтъкват се най-различни причини, но една от тях -
може би най-важната - е предупреждението на Турция, че навлизането
в Ирак може да предизвика въстание на кюрдите в Северен Ирак. Към
това въстание биха могли да се присъединят иранските, сирийските и
турските кюрди. Както отбелязва Ури Авнери, активист на
израелското движение “Гуш Шалом”, Ирак е нееднородна държава. На
север тя е населена с кюрди, в центъра - с мюсюлмани-сунити, които
я управляват, на юг - с мюсюлмани-шиити, съставляващи почти
половината от населението и което от религиозна гледна точка са
тясно свързани с Иран. Именно тази нехомогенност усложнява
поствоенната ситуация. Както и традиционно налаганата омраза към
американската цивилизация у арабския народ. Всичко това
прави
много по-мъчително
разрешаването на арабския идеологически проблем, защото
то
включва не само даване на икономическия ресурс в ръцете на
иракчани, какъвто ангажимент пое коалицията, а и даване в техните
ръце собствената им съдба.
Което
ще бъде полезно за самите тях. Ако арабите са образовани и
цивилизовани, те сами ще могат да управляват и да извличат полза
от енергийните си ресурси, сами ще могат да определят
външнополитическата си ориентация.
И ако
все още не можем да бъдем напълно сигурни, че Америка е
държавата-освободител на Ирак, то със сигурност можем да твърдим,
че Америка не е никакъв агресор. Това опасение е лицемерно.
Американският стремеж за “превземане на света” е фикция, която е
плод на политическо изопачаване, а не на исторически факти. Цялата
европейска омраза към Америка е следствие от най-обикновена
завист, а не на съзнателно осмислено отношение. Същото се отнася и
за другите държави от коалицията. Известно е, че Англия оставя
индийските си колонии сравнително проспериращи и образовани.
Най-добрите индийски политици и учени са получили образованието си
в Англия, включително и Индира Ганди. Същото обаче не може да се
твърди за радетеля за мир, за какъвто иска да се представи
Франция. Тя оставя алжирските си колонии плячкосани и опустошени.
И до ден днешен във френските училища в Алжир нямат право да учат
арабски деца. Още по-малко пък привързаността към мира е ха
рактерна за Русия. Въпреки че президентът Путин осъди
политическото правило “по-силният има право на всичко”, още е
съвсем пресен споменът за това, което направи по-силният в
Чечения.
Така
че войната срещу Ирак не би следвало да бъде разглеждана като
война за петрол или като война за стратегическо положение. Това е
война на цивилизационния избор, правото на който трябва да получат
арабите и да престанат да бъдат презрително наричани “хора от
третия свят”. |
