|
|
Дали
утре или вдругиден, съвсем скоро Европа ще трябва да закърпи
пропукалото се европейско единство и вгорчените си отношения със
САЩ. Два подхода, две дипломатически визии са единствено възможни
в периода на възстановяване след войната в Ирак.
Първата изисква политическия кураж Европа да признае сериозността
на кризата и да потърси корените на разединението както в рамките
на самия Европейски
съюз,
така и в отношенията си със САЩ. Другият вариант е отрицанието,
илюстрирано от заявлението на Ширак, че за Европа “краят на
кризата ще сложи край на всяко разделение.” Напротив,
“ургизенията, предизвикани от неспособността на европейските
народи да постигнат единна позиция по иракския въпросq
ще се превcрнат
в сплотяващ фактор”, твърди Ширак. И трябва, значи, просто да
замажем раните си с малко балсам като например участваме във
възстановяването, включително финансово, на Ирак, а после, ни лук
яли, ни лук мирисали, да продължим да вярваме, че такава една
криза , с малко “к”, не би могла да се отрази трайно на
френско-американските отношения. В Европа сме свикнали с този тип
мислене: не беше ли самият процес на обединение в Европа “оплоден”
от множество такива кризи? Най-общо казано, това е кредото на
френския президент.
И
какво се получава? Прочит на иракската криза в стил Астерикс*.
И така: Астерикс, пардон, Ширак, а зад него и самата Франция, са
опиянени от аплодисментите на антивоенните протести в Европа,
Африка, арабския свят, от нарастващото според световните
обществени проучвания несъгласие с войната и от сервилните намеци,
че френският президент заслужава Нобелова награда за мир. Защо да
му разваляме удоволствието, колкото и ефемерно да е то? Не четем
ли така Астерикс - с голямо удоволствие и малко насмешка? "Станахме
свидетели на успех в класическия френски дипломатичен стил:
дебати, преговори, убеждаване, размахване на саби, и това
проработи. Франция устоя на Америка, Франция се превърна в шампион
на мира."
Това са думи на
високопоставен служител в структурите на Европейския съюз, при
това произнесени с възхищение.
Този героичен прочит, разбира се, не издържа
по-подробен анализ на ситуацията: факт е, че за да се
противопостави на САЩ, една безспорно демократична система, с
която ни свързват два века обща история (както подчертава Ширак),
Франция се съюзи с Китай, подтисник на Тибет, и Русия, известна с
кървавата си история в Чечения. Оправдава ли легитимността на
френското несъгласие със САЩ сключения от нея съюз?
Наивно е да смятаме, че Франция ще се измъкне
невредима от сблъсъка си със САЩ.
Америка помни и помни дълго: помни ЛаФайет**,
но не е забравила и Садам, когото през 1975 френският президент
(тогава
Жискар д'Естен) причисли към “личните си приятел”' и
който, според него заслужава "уважение и привързаност".
Да,
икономическата глобализацията и правилата, наложени от Световната
търговска организация, биха затруднили налагането на икономически
санкции върху Франция. Но за да “накаже” поведението, което сред
властовите кръгове в САЩ се възприема като “предателство” от
страна на Франция, както в рамките на НАТО, така и в ООН,
американското правителство разполага с повече от достатъчно
механизми. Които ще използва!
Единственият шанс да се измъкнем от тази криза, е да убедим
Вашингтон, че действията на Франция, вкопчването й в идеята за
справедливост и международна легитимност действително бяха
продиктувани не от личен интерес, а от ценности като тези на
Европейския
съюз,
за чието оцеляване мултилатералният подход към подобни конфликти е
жизненоважен. За да успее в това начинание, обаче, Европа трябва
да си отговори на следните въпроси: какви са амбициите на Съюза за
участие на международната сцена и на какво точно се основава
съюзничеството му с Америка. Ако изобщо може да се говори за
положителни за Европа последствия от иракската криза, това е, сега
се разбра до каква степен “американският въпрос” е определящ в
отношенията между членовете на Съюза. Ако не броим икономическите
диспути, никога досега трансатлантическите отношения не са били
разглеждани в рамките на общата външна политика.
Европа
прави усилия да формира такава политика спрямо Русия, Индия, Иран,
но не и спрямо Америка. Всяка страна членка има собствена позиция
в това отношение, основана на историческите си връзки със САЩ и
националните си интереси.
Този
вакуум позволява на Америка да използва вътрешните противоречия в
Европейския съюз. И ако общата външна политика на Съюза сякаш беше
първата “жертва” на иракската криза, то е защото въпросът за
независимостта й от (или обвързаността й с) американската позиция
никога не е бил поставян. Споделят ли европейците амбицията за
“Европа като световна сила”? Европа разполага с икономически,
търговски, дипломатически и, в крайна сметка, военен потенциал да
“уравновеси” международния дисбаланс, предизвикан от мощта на
Америка, но иска ли го? Струва си потърсим отговора на този
въпрос, дори и това да наложи да си кажем някои болезнени истини
за френско-британските отношения.
Има ли
алтернатива между войнстващия атлантизъм на британците и нашето
инстинктивно, понякога така шовинистично инатене пред хегемонията
на САЩ? Невъзможно ли е за Европа да утвърди без комплекси правото
си на независимост паралелно с Америка? И най-вече правото да не
е съгласна с Америка (особено в случаите, когато ценностните
системи и приоритетите на двете не съвпадат), без това да се
разглежда като “държавна измяна”?
След
края на студената война концепцията за “съюзник” не е идентична с
тази за “васал'. Американският историк Робърт Кейгън греши във
виждането си за противопоставянето на Америка и Европа: Америка
като държава, която вярва, че защитата на “либералния й режим” и
сигурността й изисква притежаването
и употребата на военна сила и Европа като общност, която би се
отказала от властта в полза на един свят на законност и
международно сътрудничество на базата на преговори. Крайно време е
Европа да поеме полагащата й се отговорност и да каже истината:
смисълът на общата европейска политика на сигурността е в
съществуването на европейска армия. Европейските сили за бързо
реагиране са ембрионът на тази армия.
Днес,
когато действията на Америка в Афганистан и Ирак поставят на
изпитание смисъла на НАТО, такава армия е необходима повече от
всякога. Но не в дух на противопоставяне на САЩ, разбира се:
Европейския съюз никога няма да има планетарните амбиции и
отговорности на Америка.
Основата на обединена Европа трябва да бъде убедеността, че
“световният жандарм”, на чийто плещи самата Европа се опира, може
да бъде единствено ООН. Защото Европа вярва в един бъдещ
многополюсен свят, в който САЩ са основен, но не и единствен
фактор.
.....................
* Астерикс е
жител на малко селище в Галия по време на римското нашествие в
Галия, жителите на което, с помощта на вълшебен елексир, редовно
правят римляните и лично Цезар на пух и прах и се превръщат
в герои за народите от различни части на Римската империя.
Очевидно, сюжетът не се опира на исторически факти. Важното в
случая е аксиомата, че галите са изобретателни и гериочни, а
римляните - въоръжени до зъби, но отчайващо глупави побойници
**
Мари-Жозеф ЛаФайет, френски военачалник и
политик, участник в Американската революция, приятел на Джордж
Вашингтон. В голяма степен негова е заслугата за включването на
Франция във войната с Англия на страната на бъдещите САЩ |
