Рени Нешкова

Къде е роден Джонатан Гълибъл

Либертарианството: една одисея в света на свободата, морала и просперитета

Лешояди, просяци, мошеници и крале

Сбогуване

Последните няколко пройдохи в махалата –

тримата братя под наем с бащата –

цяла нощ пиха и страшно спориха:

изпращаха най-малкия брат за Калифорния.

С капаци от тенджери зверски тракаха,

разградиха двора от мъка братята.

Черпеха на провала, почваха танци,

ревяха жените, децата и старците.

Най-малкият брат – добрият и умният!

Баща му го имаше и за късметлия –

въртя с каруцата царски турове

заради него покрай джамията.

Вечерта не отидох на веселбата –

и как ли – с три-четвъртите чорапи…

С пръсти в ушите четох „Мартин Идън”

и намокрих до кости със сълзи книгата.

Сутринта го изпратих от върха на крушата.

Гледах го – наперен, а съкрушен.

И си мислех в листата, че никога няма

да узнае каква любов отминава.

Той вървеше начело, след него махалата.

Баща му не тръгна да го изпрати –

в средата на двора беше заседнал

с велико търпение вгледан в ръцете си.

Фонтанът пред ресторант "Пещерата" в плевенския парк Кайлъка. Няма семейство, живяло през 60-те-70-те години в този град, което не се е снимало на този фон. Вдясно на пейката по него време вечно седеше известният местен фотограф Крум Халата.

Гурбетчия

Той напускал завинаги тази пустош,

назад не се обърнал нито веднъж.

Годината се случила лоша и суха,

а и в него самия била градушка.

Началото на века се размотало

от същото кълбо сура прежда,

но сред косата му рядка още блестяла

една звездица – бледа и нежна.

От сънищата изровил всичко свидно

и го мушнал в джоба до старата злоба.

Не забравил обидата – бил твърде див.

И една вечер поел към далечния остров.

Как вървял по пътя и за колко време –

това вече никой не може да каже.

Изтъркал цървулите, скъсал сетрето,

но накрая стигнал до океана.

Седял до въжетата притихнал и свит,

някой белел банан и хвърлял корите,

той усетил дъха на далечни земи

зад тънката линия на хоризонта скрити.

Не успял да види блестящото чудо

на кораба, нито за обед станал…

Сънувал и сирената даже не чул,

когато към златния остров поел „Титаник”.

Титаник

Пеещ фонтан

Август, август, свети Август,

не се ли умори да навиваш фонтана?

И той не прегракна ли цял ден да пее,

да буди душите и на умрелите,

да бърка въздуха, докато не побелее

тая страшна вечерна непреодолимост?...

Август, август, свети Август,

помниш ли човека, дето прати пари

отдалеч да направим фонтана?

Твоят спомен, август, го е опарил.

Както у мислел, че вече те няма,

една вечер наведен от свойта тераса.

Както не мислел за този град.

Както го е отписала световната карта.

Август, август, върти фонтана,

върху черната нощ – червена лава,

нека я сипе от своя кратер…

Кой знае кой бриз и кои пасати

веят твоя жител на Елдорадо?

Върти фонтана весело – не за помен,

някой ден и за нас ще прекъсне споменът.

Някой ден, както си го навиваш,

ще угасне моторчето необратимо.

Сега пей за радост на живите,

убоди ги със студ в горещините.

Нека скачат от пейките като навити,

подгонени от твоето светло жило.

Пеещият фонтан

Соло за стълба

Щурмувам стълба към таванския етаж,

прескачам стъпалата за кураж,

с дивашки барабанен пулс летя

нагоре – към върха, към твоя шатър,

закърпен с облаци, закърпени с листа.

Три жълти зайчета подскачат подир мене,

но слънцето ги връща на площадката.

И неизразимо чаткат кастанетите

на моите изтъркани подметки…

Чак на самия връх разцъфвам кротко.

Звъня. Звънецът сдъвква и преглътва

последните акорди на фокстрота.

Надолу тропам бавно и съзирам –

отсрещната врата ме шпионира.

Прицелвам се и аз в подобен стил,

ала обектът чрез обход минава в тил.

Пълзя внимателно към другата врата,

отново ловък опит за стрелба,

следя окото и притичвам ниско

с рефлекс на заек, предусетил риска.

Остава ми една площадка още.

Почти излязох… Но разсеях ли се нещо,

оплитам се във върви и канапи

като глупак – в най-лесния капан.

Излиза собственикът и ме пита

защо отмъквам вещите така,

и пита още някои неща…

Измъквам крак, ала езика си оплитам.

Присядам на стъпалото и тъкмо да замънкам,

видях в очите на стопанина ужасна мъка.

Той щеше нещо май да проговори,

но се понесе от етажите един

задружен мъжки, женски детски хор:

„Добре дошли в хотела Калифорния!”

И аз видях известния тенор

как се понася по радиовълните

със своя лек и много стилен кроул.

А папагалът на стопанина се ежи,

не ще да пее хорово, ръмжи:

„О, сбогом, сбогом, Калифорния!”

Не пее и стопанинът на вървите,

застинал зад шпионката прегърбен.

Следи крадеца той – да не побегне,

но само колкото да поговори с него.

Отдавна и далече

Така отдавна и толкова далече –

на четири спирки с експреса –

пресякох площада и тръгнах по главната

на града с парижката слава.

Повървях така и препуснах напред,

сякаш ме погна някой.

Като правеше лупинги, един самолет

прекоси надлъж синевата.

Някакъв непознат профуча и се скри

към другия край на Земята.

Сред прахоляка се смаляваше – далече встрани -

червената Сметна палата.

Зад гърба ми оставаше оная вечер,

която си тече и без мене.

Сега трябваше да отида по-надалече,

по-бързо и непременно.

Затова гледах да не изпусна влака,

а тоя влак нямал изпускане.

Той щял да ме чака, дори да се спука

котелът от парната тяга.

Мислех тогава, че е изключено

нещо в тоя град и с мен да се случи.

И не че се случи – но вече е ясно:

разстоянието между нас ще нараства.

Ще нараства, колкото да го усуквам,

и дори да не мръдна,

влакът ускорява надолу…

Но понеже е доказано, че Земята е кръгла,

някой ден ще се върне отново.