27-11-2003

5 август 2003

Рапсодия в сиво

Отпечатано в "Седем"

В класическите времена усъвършенствали изкуството да се говори. Най-великите оратори държали публиката с часове по площадите и произвеждали истинска естетическа и умствена наслада сред аудиторията, която припадала от умора, но като се свестявала, припомняла си с възхита умните слова, пълни с истина и красота. Животът бил пъстър, харесваните форми – природоцелесъобразни, дълбочината, простотата и естествеността – ценности.

загадка. Така например някои са убедени, че “Вива венчърс” е пицария, “Коч холдинг” – ферма за производство на расови овни за разплод, “Дума” – свободен вестник, Манджуков – меценат на истинното слово, Сергей Станишев – модерен ляв лидер, Сакскобургготски – високоотговорен премиер, а Милен Велчев – държавен финансист. Що се отнася до житейския

кольор, най-добре го илюстрира майсторът на този вид ораторстване самият министър-председател. Ето как отговаря той на въпрос на “Дума” защо предпочита сивия цвят: “Защото е между черното и бялото.” Сивото е цветът, забъркан от двата цвята, нито един от които не е точно краска, но все пак си имат собствен блясък и отличителност. Смеската е не просто нюанс, а нещо около, средно, посредствено. Тъкмо незабележимостта е марката на времето, което имаме честта да обитаваме. И затова сивотата е в нас и ние сме в сивотата.

В природата явлението е известно като мимикрия, а както казва в същото интервю Сакскобургготски, “човекът е природно явление”. При хората мимикрията също е с цел оцеляване, сливане с фона,  снишаване, имитация, нагаждане, а понякога “стратегическо изчезване”. Защо днешните публични личности толкова държат на каканиженето, от което остава само блудкав вкус? Защото другото може да стане опасно. Никола Николов от СДС е типичен пример за приложна политическа мимикрия, която обаче не завърши успешно. В момент, когато искаше (или трябваше) да подкрепи управляващите, но се срамуваше от статута си на опозиционен депутат, той просто изчезна от полезрението. Николов обясни, че не вижда нищо лошо в това, защото си е оставил картата на колега, за да гласува в негово отсъствие. Когато стана ясно, че колегата е получил инструкция лично от него да не използва въпросната карта по предназначение, синият депутат се изметна и рече, че счита за неморално да се гласува с чужда карта. “Няма как да твърдим, че сме за морал в политиката, а докато съм в чужбина, някой друг да гласува с моята карта”, споделя Никола Николов. И двата отговора са лъжливи, но затова пък пределно ясни. Защото човек може да попита дали е морално да ходи в чужбина инкогнито, докато предстои вот по ремонта на кабинета. И тук депутатът вместо да извърти нещо неясно и засукано, взема, че си признава: “Колкото до пътуването, истината е, че там се почувствах част от природата. Починах си така, както никога. Имах нужда от това да сменя темпа.” На такова нещо данъкоплатецът, който плаща заплатата на избраника си, може и да се ядоса. Какво сливане с природата, какви почивки, след като оредяващото население едва смогва да издържа такива като него.

Заради политици като Николов политиката се превърна в природно бедствие. За разлика от тайфуните и ураганите, в днешна България бедствията повече приличат на “мъртво вълнение”, ако оприличим народонаселението като “селски на курорт”. Радостни възгласи, смях, закачки, плискане с вода, тук-таме псувни, и хоп – някой вземе, че се удави. Повлича го скритото вълнение под гладката повърхност на обществения океан. Западните течения повлякоха 800 000 млади българи, още 400 000 се готвят да се гмурнат в неизвестното. Както е тръгнало, скоро май ще останат само политическите хамелеони. Но сами те няма как да оцелеят, защото все пак се изисква един санитарен минимум електорат, при това млад, здрав и достатъчно глупав да не задава излишни въпроси.