|
|
За добро или за
лошо, прогледнахме като народ не през 1969, а през 1989 година.
Без минутка отдих, без глътка въздух, времето ни изправи пред
непозирани предизвикателства. През 1969 все още щеше да има време
за поколение от предприемачи от втората вълна, днес на Запад от
нас битката вече приключва. Новото поколение български мениджъри
(20-30
годишните)
ще трябва да се гмурне в дълбокото, без да е преживяло сблъсъка
със своите предходници. Пак през 60-те и дори през 70-те можехме
да търсим своето място в една “Европа на отечествата” и да
наблюдаваме с умиление как в една отделна страна съзрява
демокрацията
(Португалия,
например)
и как нейните жители се превръщат в граждани. Днес обаче нямаме
тази екстра. Днес, все още не подредили своя дом, едва сричайки
азбуката на демокрацията, вече сме в сложния дебат за бъдещето на
света. Вече трябва да отсъдим прави ли са, например
достопочтеният британски консерватор или преживелият уроците от
50-те години германски социалдемократ като ни убеждават, че
свободата, демокрацията, естествените права на човека имат своите
териториални очертания, имат своите много отечества. Иначе всички
сме съгласни, че сме божии създания, че от него, от Бог,
(независимо
мюсюлмански или христиански),
произтича правото ни на живот, на собственост, на щастие. Всички
сме съгласни с Милтън Фридман, че е безспорно предимството на
свободните хора в способността им сдружавайки се да създават
благоденствие и сигурност за себе си. Всички сме наясно, че
авторитаризма и тоталитаризмът
(т.е.
несвободните общества)
са заплаха не за една или друга страна, а за света като цяло. Още
повече, че всички бяхме свидетели на Студената война, на ядрената
заплаха, на реалната и физически осезаема граница между свободата
и подтисничеството, между добро и злото.
Истинската
граница, обаче се оказа вътре в нас. Наивната, но страшна граница,
свързана с вярата, че свободата може да бъде поделена преди да
бъде споделена, че тя може да има своите територии, своите
отечества и своя бавен, но някакси постъпателен ход. И това е
наивната, но и страшна вяра, родееща се с непобедимата “научност”
на Маркс и “обективния ход на историята”. Наивна, защото сразил
веднъж чудовищата в съня си, германецът с нощното боне на Томас
Ман
(”Германия
и германците”)
е склонен да си легне с чувството, че е недосегаем за чужди
кошмари наяве. Страшна, защото правилото, чe
моята свобода, свършва там, където започва свободата на другия, в
междудържавните отношения отдавна вече не е валидно.
Днес свободата
на американци, германци, руснаци, българи, свършва там където
започва свободата на Садам Хюсеин, а не на иракчаните, на Ким Ир
Чен, а не на корейците от северната половина на полуострова, на
Фидел Кастро, а не на кубинските граждани. И тяхната с в о б о д
а, с в о б о д а т а на диктаторите не е открадната само и
единствено от техните народи. Тя е и наша свобода, свободата на
много народи, които мирно и с много труд градят своето щастие и
благоденствие. За себе си и за поколенията. И макар ние българите
да нямаме изпепелените кули-близнаци или пък своя Локърби, днес и
сега, заедно с всички останали по света, трябва да решим в себе
си: кому отстъпваме своята свобода и кому – не. И тук, все пак,
имаме едно предимство – не знаем как чужди диктатори убиват на
наша земя, но знаем и помним друго. Знаем, какво правят
диктаторите със свободата, която сме им позволявали. Помним един
български 11 септември, когато преди четвъртък век в лондонската
болница “Сейнт Джеймс” издъхна писателя Георги Марков. Уби го
диктаторът Тодор Живков, неговите служби за сигурност, неговата
държава, огромната и зловеща машина на режима, впрегната не за да
съхрани, а за да убие своя гражданин. Всъщност убихме го ние. Поне
така твърди поетът Стефан Цанев в предговора си към една от
неговите книги. Убихме го с мълчанието си.
Днес вече може
да не мълчим. Имаме този шанс да опазим достойноството си. |
