|
|
Властта,
съдебната власт в България вече е обект на терористични атаки.
Експлозията в Окръжна прокуратура и заплахата за бомбен атентат,
опразнила днес Съдебната палата са наистина невиждана дързост от
страна на престъпния свят. Очевидно респектът от съдебната власт
вече окончателно се е изпарил. Множко и стана наистина на тази
власт след показният разстрел на Николай Колев, дерибейщината на
главния прокурор Никола Филчев, скандалите за корупция около някои
магистрати, като например пловдивския прокурор Росен Димов и пр. и
пр. На фона на всичко това все повече и повече лъсва тъжната
истина – съдебна система все пак има, доколкото вървят следствия и
дела и щракат пишещите машинки в съдилищата. Власт, обаче няма.
Българските магистрати са чиновници. Несменяеми, с имунитет, но
все пак чиновници. И част от висшата управляваща администрация в
страната. И това е тъжната истина. Дори призивите на магистратите
да бъдат защитени от изпълнителната власт напомнят жалбите на
чиновници, примерно от строителния надзор или пък от митническата
администрация.
Човек
се пита няма ли да се намерят добросъвестни и куражлии магистрати,
които най-сетне да изокат. И да поставят фундаменталния въпрос:
чия е съдебната власт? Кой стои зад гърба ни? На кого можем да
разчитаме? Уви! По тези въпроси, българските магистрати
продължават да мълчат. Макар, убеден съм, по-голямата и по-добрата
част от тях да знае простата истина: няма и не може да има ничия
власт. Както природата, така и властта не търпи празно. Щом една
власт не произтича от суверена, от гражданите, щом не е под техен
контрол, то мястото им няма да остане незапълнено. И то вече е
запълнено. От престъпния свят, от организираната престъпност и от
политиците, свързани с нея.
В
интерес на истината, обаче, бомбите, които днес гърмят една след
друга, бяха заложени още когато се наливаха основите на съдебната
власт.
Червените
бомбаджии
Както е
известно, съдебната власт не е от Бога дадена. Тя израсна буквално
за една нощ изпод мистриите на Александър Лилов, Андрей Луканов,
Гиньо Ганев, Велко Вълканов, Янаки Стоилов, Любен Корнезов, Петър
Дертлиев и пр. и пр. оплескани с червена вар башмайстори на
съвременната българска държава. Един от тях, Гиньо Ганев,
неотдавна дори получи най-високото отличие на Република България
орден “Стара планина” І степен. Вероятно и заради
председателството на тогавашната Конституционна комисия във
Великото народно събрание. Верни на комунистическия идеал и на
своята партия, тези хора се постараха да издигнат висок стобор
между гражданите и властта и да направят българските магистрати
независими най-вече от собствения си народ. Именно те наляха
основите на една съдебна власт и съдебна система, уникална по
своята конструкция и взаимоотношения с другите власти. Ето техните
съображения.
Съображение № 1. Да съхраним другарите следователи от бившата
Държавна сигурност. Резултатът: днес България е една от малкото
европейски страни, в които следствието е част от съдебната власт,
а следователите са дарени с имунитет и несмененяемост. Уникално и
неподражаемо! Навсякъде другаде полицията разследва, следователите
са полицаи, които могат винаги да бъдат опънати за ушите, ако не
вършат работа или си пият ракията с престъпниците. У нас те са
магистрати, независими и най-често със собствен, също независим и
защитен с имунитет бизнес. Защото една папка може да бъде
наполовина празна или наполовина пълна. Защото една папка има своя
кратък, дълъг или пък безкрайно дълъг път. Защото зад тези,
най-често странни движения стоят пари. Много пари.
Съображение № 2. В парламента можем да отстъпим места, в
правителството - също, но не и в съдебната власт. Тя е нашата
крепост, тя ще гарантира
(с
бездействието си)
целта на Прехода – трансформацията на политическата власт в
икономическа. Резултатът: днес България е една от малкото страни в
Европа, в която съдиите се самоизбират, след което Висшия съдебен
съвет (също
от самоизбрали се преди това магистрати)
ги
назначава. Навсякъде другаде в рамките на така наречената
континентална система съдиите или се избират от парламента, или се
назначават от държавния глава.
Съображение № 3. Държавното обвинение не бива да бъде оръжие в
ръцете на онези, които искат възмездие. Например възмездие за 45
години беззаконие и репресии на една партия срещу своите
съотечественици. Резултатът: и тук България е в малцинство. В
интерес на истината, има европейски държави, където прокуратурата
е част от съдебната власт -Румъния, Молдова, Италия. Но
преобладава практиката, при която държавните обвинители са в
структурата на изпълнителната власт във Франция, Германия,
Австрия, Испания, Швеция, Дания, Полша, Белгия и др.
Какво има да се
чудим, че днес прокуратурата е държава в държавата, а главният
прокурор е отговорен и съответно може да разговоря единствено с
Бога? Разбира се, ако е вярващ.
А къде сме ние, гражданите ?
Къде
сме ние с гайдите, както се казваше в едно от пищните новогодишни
програми, с които БКП ни развличаше преди преди години. И без да
имаме познания по приложна социология, лесно можем да си отговорим
на този въпрос. Достатъчно е да си направите труда и да запитате
десетина случайно срещнати български граждани как се става съдия в
България. Не депутат, не министър, а съдия, т .е. наш представител
в съдебната власт. Струва ми се, че въпросът е поне за 25 000 лв и
възможните отговори могат да бъдат формулирани от Ники Кънчев по
следния начин: а/ избираме ги б/ назначава ги президента в/ избира
ги парламента г/ избират се сами. Ако обърнем демоскопа от
другата страна, не по-малко затруднен ще бъде един български
съдия, ако не дай боже, вземат та го запитат: какво общо има той
самият с българските граждани? С други думи кой, кога и къде го е
овластил да отсича прословутото “В името на народа”?
Дискомфорт, меко
казано, има и за едните, и за другите. Гражданите искат
правосъдие, за да живеят спокойно в домовете си и да правят
бизнес. Магистратите или поне добросъвестните от тях като
архимедовци се оглеждат за опорна точка извън политическата
конюнктура и организираната престъпност. И едните, и другите вече
добре знаят, че парламентарните избори, та било то предсрочни,
няма да променят положението.
Гражданите ще
получат поредното уверение за възмездие срещу престъпниците преди
да отидат пред урните, после ще дойде поредният парламент и
поредното правителството. На бюрата на магистратите пък ще легнат
поредните промени на Закона за съдебната власт, на Назателния и на
Наказателно-процесуалния кодекс и пр. Както се казва в онази
детска приказка: имало едно време един поп, кученцето му умряло, а
на паметника му било написано: имало едно време един поп,
кученцето му...
Необходим е
граждански ултиматум, т.е. няма какво да ги чакаме
Разбира
се, все по-трудно у нас се намират хора, които вярват в приказки.
Било то царски или пък попски. Въпросът, обаче е, какво искаме
ние, българските граждани? Около какво се обединяваме. Какво имаме
да кажем на спартакдочевци и на руменрашковци, завардили входа на
съдебната власт за
VIP-персоните
от съдебната власт. Какво имаме да кажем на държавния глава,
единственият в Републиката, който има право на индивидуална
законодателна инициатива за промяна на Конституцията, включително
в рамките на Велико народно събрание. Какво имаме да кажем на
башмайсторите от “Позитано” 20, за които не се намери един дори
политик, който да ги посочи с пръст и да каже: вие направихте тази
власт, вие отговаряйте!
Три
прости неща трябва да поискаме или по скоро да поставим
ултимативно, ние, българските граждани, за да има съдебна власт и
правосъдие в България.
Първо. Промяна в Конституцията и връщане на следствието в
изпълнителната власт. Никакъв имунитет, никаква несменяемост.
Следователят е полицай като всички свои колеги в Европа. Ако не си
върши работата, ако си пие ракията с престъпника, бива уволняван,
ако е извършил престъпление - отива на съд.
Отговорността
пред българските граждани се персонализира в лицето на съответния
министър и разбира се, правителството и политическата сила, която
разполага с мнозинство в парламента.
Второ. Съдебната власт са съдиите. Избира ги парламентът или
ги назначава държавният глава. Имунитет имат единствено за делата,
които водят. Ако не си вършат работата отново има кой да отговаря.
Едва ли ще се чувства комфортно държавният глава, например, ако е
назначил или пък не е поискал уволнението на компрометиран
магистрат. Едва ли той би имал толкова висок рейтинг, ако
престъпници с по няколко тежки обвинения се разхождат на воля или
председатели на съдилища подписват разрешения за подслушване, за
да не скършат хатъра на вътрешния министър или на главния
прокурор.
И в
двата случая българските граждани има кого да държат отговорен,
има кому да окажат или откажат доверие на избори.
Трето. Прокуратурата – независима, но в рамките на
изпълнителната власт. Главен прокурор, избран от парламента.
Имунитет, единствено във връзка с конкретните разследвания, които
води съответния прокурор.
Отново
българските граждани имат възможността да потърсят отговорност,
както на правителството, така и на народните представители.
С
нюанси или без нюанси, в повечето случаи това е съдебната власт,
това е следствието и това е прокуратурата в повечето европейски
страни. Останалото е от лукавого, т.е. комунистическо наследство
отпреди несъстоялия се преход у нас.
Ама виждате ли,
трябва Велико народно събрание...
Това ще
е първото, което тутакси ще кажат башмайсторите от “Позитано” 20,
президентът и със сигурност Конституционният съд. Може и така да
е, но мен това не ме интересува – отговарям аз, гражданинът. Това
си е ваш проблем. За обикновена престъпност и обикновена корупция
– Обикновено народно събрание. За велика престъпност и за велика
корупция – Велико народно събрание. Моят проблем е да си плащам
данъците, вашият е да изпълните моята воля, така, че в страната да
има правосъдие, ред и спокойствие.
Толкова
по въпроса. |
